Невероятната Индия през погледа на Атанас Михнев
Не – вероятната Индия
Авторът на пътеписа е 26-годишният старозагорец АТАНАС МИХНЕВ. В родния си град е добре познат като възпитаник на ПМГ „Гео Милев“ и активист на Младежки общински съвет. За широката публика той е младежки делегат на България в ООН и председател на Студентския съвет на Американския университет в България. В момента е ръководител на проекти в българска ИТ фирма. Увлечен е от пътешествията по света и у нас, икономиката на растежа, а отскоро – и от шахмата. В последните три години редовно е канен да председателства студентски конференции „Модел ООН“ от университети в Индия. За своите преживявания в далечната екзотична страна Атанас разказва интересно и полезно само за читателите на dolap.bg
“Невероятната Индия“. Такъв е девизът, който очаква туристите на летището в Делхи – Incredible India. Ако обаче си направите труда да пристигнете на гарата, няма да ви посрещнат реклами, а миризми на подправки, пот и какафония от звуци в море от хора, видимо принадлежащи на индийската цивилизация, които викат, смеят се, спят директно на паважа, продават или купуват, хранят се… и всичко това на дистанция по-малко от 10 сантиметра един от друг. Всичките милиард и двеста шестдесет и седем милиона (1 267 000 000) от тях! В тази картинка е сякаш лесно човек да забрави, че е попаднал в най-голямата демокрация на света, както биха се похвалили по-образованите и с национално самочувствие индийци. И докато светът е съсредоточен в президента Тръмп, отношенията между САЩ и Северна Корея, бежанската вълна и емисиите на Китай, Индия се развива в условия на мир, икономически растеж и – доколкото е възможно – стабилност. Най-важното е, че стъпвайки там усетих и блаженство, каквото трудно се долавя у нас. За туристическата и нетуристическата страна на втората най-голяма държава в света, за младите й хора и улиците й, ще Ви разкажа.
През миналия месец посетих Индия за трети път. Формалният повод беше да председателствам конференция „Модел ООН“ с 300 университетски студенти и млади хора. Всъщност бройката 300 не е впечатляваща за тази страна. Неофициалната причина за поредната среща с тази култура беше просто, за да се опитам да я побера в човешка логика и нещо да й разбера.
Когато попаднеш в страната с най-много бедни хора на света и си чужденец, е трудно да излезеш в реалността. Не защото не е позволено, а защото никой не иска да ти покаже другото. Виждаш университета със стотиците изпълнителни млади хора с добър, макар и с акцент, английски, добре облечени и показващи амбиция да дадат нещо на света. Не се замисляш, че повечето от тях нямат течаща вода у дома. В Европа приемаме достъпа до вода за даденост, затова ни е трудно да си представим разликата между това да имаш нещо у дома и това да се трудиш за него.
Снимки от Тадж Махал и от красивия храм на лотоса има в интернет много. Отвъд Тадж-а, всъщност буквално до вратите му, Индия е осеяна с гета и домове от картон, слама, боклуци и изобщо каквото е възможно. И в тези домове, ако успееш да стигнеш до тях с помощта на приятел – като Сурендра, младеж, който учи право в Лондон, и ме поведе по влакове и автобуси, живеят хора, които оцеляват незнайно как, но имат интерес към света. Не знам колко човека се снимаха с мен, не за друго, а защото съм чужденец. Колко хора със стари телефони, захвърлени от западни страни, колко младежи с официални дрехи, но кални обувки и крачоли, защото тротоарите там не са павирани, а са локви и кал…
В социалната мрежа получих над 500 покани за приятелство от Индия, повечето от град Бубансхвар, където беше и конференцията. Всички те явно ме познаваха, но възможно ли е да запомниш толкова много лица за една седмица или за 5 дни…
Как тогава функционира транспортът? На първо място, той наистина спира, когато има крава, а крави има – навсякъде. На второ място той функционира, функционирайки. Тоест, движи се… някак. Превозните средства включват коли, рикши и триколки, таксита, рядко автобуси, коне и други животни, велосипеди и много мотори. В повечето триколки пътникът сяда директно върху газовата бутилка, а подобно пътешествие в Делхи отнема два часа и струва около два лева (такива са реалностите на цените на труда). С два лева може да се купи храна за два дни (такива са реалностите на цените на продуктите). Често горепосочените превозни средства се блъскат и просто си продължават по пътя. Всичко това докато аз – ти – пътникът – стоиш направо върху газовата бутилка.
Освен в триколка, съм имал щастието да стоя и на мотор, зад шофьора на мотора, без каска, докато той препускаше между колите. Това щастие не си го търсих, организаторите на конференцията от местния университет ми го бяха изпратили като съвсем официален, даже за международни гости, превоз. Съвсем случайно се озовах и в местен автобус, на 50 години, в 40 градусова жега, за 300 километра, които отнеха ни повече, ни по-малко от 12 часа. Тоест, 25 километра в час между градове, села, с път и без път, с прескачащи наоколо маймуни разбра се – животни в автобуса.
С горепосочените удоволствия не могат да сравнят влаковете първа класа – като, разбира се, този до Тадж Махал, където на пътниците се сервират ароматни и пикантни местни ястия. Относно храната, всичко, което сте чували е вярно. Всичко, което можете да си представите, че се яде, се яде, всичко останало – също. Хора с кулинарни задръжки е препоръчително да си хапват в хотела. За останалите – на всеки ъгъл, между кравите, колите, триколките, каналната вода и хората, има вкусна улична гозба за 5-6-10 стотинки. Индия обаче държи на храненето. Семействата ядат заедно и храната се готви и приготвя с часове, дали заради санитарната ситуация или от уважение към процеса. Това е най-вкусната храна, която човек може да опита, но с риск за живота си.
Е, не е ли невероятно как със съмнителна храна, абсурден транспорт и без течаща вода тези хора не само оцеляват, но живеят, стават повече и произвеждат наистина много гении. Това е невероятното на Индия и то трябва да се види. Всеки е свил личното си пространство до себе си, за да може да се сгъне на топка и да спи на паважа до гарата, до хиляди хора, яде каквото намери и …. гледа към културата си и към Боговете си. Защото в Индия за всяко явление си има божество.
Зад на пръв поглед тихото, спокойно и уж окаяно съществуване на тази огромна страна стои богата култура и уникална система от вярвания. Имаме политеистична религия с над милион божества, какъвто е хиндуизмът – идеология на живота и от философия, които се преплитат на множество нива в сложна йерархична социално-класова система, състояща се от множество касти и групи. С нея живеят хиляди местни вярвания и диалекти. Във всеки от градовете, в които съм бил, изглежда е различно. Да не забравяме, че хиндуистката цивилизация първа и най-рано в историята развива своята култура, светоусещане, социално-културен модел, при това примесен с религия. Още 5 хилядолетия преди Христа, тя е била изключително напреднала технически и културно. Според някои, може би дори по-напреднали отколкото днес предполагаме. Факт е, че преди седем хиляди години Индия е имала своята дума за светлинна година, и мярка равна на големината на един атом. Чували ли сте за книгата „Махабхарата“, която говори за битка между небесни богове в летящи колесници (виж Снимка 1 по-долу). Секция на книгата, наречена “Дона Парва” разказва за оръжие, което поразява на място цели орди войници заедно с техните слонове. Това оръжие поразително прилича на съвременната атомна бомба. Текстът на „Махабхарата“ казва: “…Единствена проекция, заредена с цялата сила на Вселената… Колона въздух и светлина ярка като хиляда слънца се въздигна в пълно величие… перпендикулярна експлозия… облак от дим, който се образува в разширяващ се кръг… непознато оръжие, желязна мълния, гигантски вестител на смъртта. Изгори труповете до неузнаваемост, косата и ноктите им паднаха, счупиха се глинените съдове… храната беше заразена”. Това поразително прилича на описание на ядрена експлозия. Разкопки в древния град Мохенджо-Даро в западен Раджастан (до Пакистан) разкрили множество трупове, загинали сякаш на място, някои от тях държейки се за ръце, по улиците на града. Шокиращо, тези останки са радиоактивни, както е и пясъкът в радиус от 5 квадратни километра в пустинята Тар, която преди това е била плодородната долина на река Инд. Учените все още търсят причината за тази радиоактивност.
Тези неща не са от моя пътепис, нито е от моя пътепис, че в тази земи основно влияние върху хората има Гаутама Буда, основателят на Будизма. Той постига просвещение чрез аскетизъм, медитация и смирение, което става мантра за последователите му и основно вярване на индийския народ, формирало характера на тяхната цивилизация: смирявай се и ще получиш вечно блаженство. Не съм получил такова, нито някой от хилядите туристи с фотоапарати е… В този контекст, ще извините липсата на снимки. Върху Индия е оставило следа и английското владичество, затова на всички гости те казват „сър“, понякога дори и на жените. Оставило е следа и единственото революционното движение водено от смирението, опрощението и мира.
Уж в разказването на истории не бива да поднасяш заключенията и впечатленията си на читателя, а да го оставиш той сам да преживее и да достигне до тях. В пътеписа трябва да кажеш за конференцията, за участниците (за тях казах), за това колко хубаво е било да споделиш знанията си с другите – почти като реклама.
Не направих така, но ако искате сами да преживеете това, което аз преживях, Индия е на един самолет разстояние. Всички клишета от филма „Беднякът милионер“ са верни. Дотолкова, че да се попиташ дали ние с цялата технология и стремеж към материята, или свитият на кълбо спящ човек на гарата в Делхи, който има милион богове, живее по-добре. По-езотеричните и екзотични прочити на някои факти ще кажат, че явно Индия е била там, където сега е западният свят преди хилядолетия.
В 2017 година, не много хора от западния свят си мислят за това, и не много хора прекарват повече време там. Един от тях, Грегъри Дейвид Робъртс казва „Отне ми много време и платих прескъпо да науча онова, което зная за любовта, за съдбата и за избора, който правим.“ Това е далеч повече, отколкото аз съм видял в Индия и е началото на вероятно най-добрата съвременна литературна творба – „Шантарам“. С изключение на самолетния билет, този роман, който препоръчвам, може да ви пренесе най-близо до Не-вероятната Индия.
Атанас Михнев
снимки от Интернет
