В деня на своята 60-годишнина Гинка Михайлова пред dolap.bg: ”От безлюбовие, омраза и лоши мисли боледува човешката душа“
Гинка Михайлова е директор на Дневният център за възрастни с ментални проблеми „Св. св. Козма и Дамян“. Тя е вдъхновител и радетел за разкриване на едноименния параклис в сградата на центъра, където се изпълняват всички църковни служби и треби. Организира дарителски кампании и още дузина обществени деятелности. Има висше филологическо и социално образование. Семейна е, има дъщеря и син.
– Госпожо Михайлова, често по повод кръгли и юбилейни годишнини, рождениците си правят равносметка за изминалия път и чертаят нови хоризонти. Какво е усещането Ви за този мъдър и красив Ваш празник?
Родена съм на 18 октомври 1957 г. в Тополовград, но цялото ми щастливо детство преминава в селата Голям манастир и Чукарово. Бях на 11 години, когато родителите ми се преместиха в старозагорското село Бъдеще, където учих четири години. Бях много добра ученичка по математика. Средното си образование завърших в СПТУ по фина механика и електроника в Пловдив. Това беше много модерна специалност и за нея се кандидатстваше с конкурс по математика. Но вместо да продължа с точните науки, реших да ставам актриса и кандидатствах във ВИТИЗ. За съжаление бях изпуснала срока за подаване на документи. Този факт изживях много драматично и за компенсация се записах в Института за културно-просветни кадри в Хасково, за да уча любимия театър. Там попаднах на големи учители и хора, които ми дадоха много в този живот. Дипломната си работа подготвях във фабрика „Кирков“ Казанлък. Директорът ме хареса и на 5 януари 1979 г. ме назначи на длъжност „отчетник“, като заедно с това трябваше да водя радиоуредбата, да „движа“ културно-масовата работа и всичко останало, свързано с културата и изкуството и да водя някакви отчетни листи. Трябваше да изчакам месец време, за да ми осигурят жилище и да стана за постоянно казанлъчанка. През това време се освободи място в читалището на Бъдеще и аз се озовах там за две години.
На 21 януари 1981 г. започнах работа в Дома на строителя като завеждаща културно-масовата работа. 16-17 години изкарах там. Това бяха 22 строителни предприятия на територията на Старозагорски, Сливенски и Ямболски окръзи, в градове и села. 55% от хората, с които работех, бяха мъже. Бях много млада и хубавка, но никога не се почувствах неудобно от това, че съм жена. Пътувала съм с всички възможни превозни средства по асфалт и през къра, по трасетата на сгуроизвозите, за да стигна до хората, за ги зачетем за труда им и да им доставим радост. С много хора контактувах, много съдби срещнах. Разбрах, че всеки иска да получи уважение за човешкото си достойнство, иска да бъде забелязан, да бъде оценен по някакъв начин.
Имаше и гадни ситуации, особено когато започна възродителният процес. С колегите от Дома отговаряхме за Павелбанска селищна система – Горно и Долно Съхране, Асен, Скобелево… Болшинството от населението там е турско. Мисля, че беше героизъм от наша страна да отидем в селата и да направим концерт „Аз съм българче…“ , но и жестоко, и подло, и недостойно. Най-страшно беше на ТЕЦ 2. Имаше една бригада – корпус за бързо реагиране. Хората бяха от село Висока поляна, Кърджалийско. Ще се чувствам виновна, докато съм жива. Мъжете стояха с наведени глави и отказваха да говорят. Не можех нито да взема информация от тях, нито да им кажем нещо човешко. По едно време се сетих:
– Ще правим празник на бригадата ви. Какво ще кажете жените ви да направят една тава с баклава? Чак тогава бригадирът каза:
– Шъ направят!
Какво съм писала – не зная, но точно когато трябваше да започне празникът, по едно време цялата бригада скочи и хукна нанякъде. Стоим и се чудим какво става. Някой ни каза, че забравили тавите с баклавата. След малко пристигнаха с две огромни тави с баклава. Покрай баклавата послушахме музика и си поговорихме чисто човешки. След това всяка година на Деня на строителя тези мъже ме причакваха някъде край автобуса с артистите, за да ми дадат една купичка с баклава да се почерпя. Бях излязла в майчинство и един ден едната от колегите пристига в къщи, да ми донесе баклава, изпратена от „моите хора“.
– След Дома на строителя станахте възпитателка в Дома за деца лишени от родителска грижа „Българка“. С какво ще запомните тези години?
Бях доста време безработна. Ако трябва да намеря работа на някой човек, ще обърна целия свят и ще намеря нужната работа, но към себе си съм безпомощна. Бях изпаднала в много тежка депресия. Всъщност никога не съм стояла със скръстени ръце. Съпругът ми д-р Божидар Михайлов през това време правеше стоматологичен кабинет. Изучих стоматологията, как се прави калкулация на стоматологична услуга, как се обслужва счетоводно, въвеждане на данни, цялата организация на един стоматологичен кабинет, но това не беше моята работа, а неговата. В интерес на истината всеки от нас тича в неговия си коридор и никой на никого не пречи. И затова, слава на Бога, сме заедно 35 години.
В дом „Българка“ бях близо три години. Там започна моята социална трудова биография. Оказа се, че това е огромна неразорана нива. Децата са съсипани, защото са отгледани без любов, без милост. Отрупани са с храни, дрехи и всякакви други материални потребности, но безлюбовието ги беше опустошило тотално. Началото на 90-те години на миналия век бяха страшни. Децата буквално нямаха какво да ядат. Зимата беше затворила всички пътища. С два чувала хляб на гръб, мъжът ми издрапа баира, за да не останат децата гладни. Елена Костова беше изпратила една „молотовка“ с консерви със зелен фасул и картофи. Директорът на Зърно-фуражния комбинат беше подарил бракуваните макаронени изделия – макарони, кускус, фиде… Варяхме в космически количества кускус и успявахме да ги изхраним. Беше дошло дарение от Швеция. Децата го кръстиха „руса супа“, защото всяка сутрин закусваха с тази чорба. След година се оказа, че това е подправка за бульонче. Мизерията беше неистова. Условията сега са фантастични, в сравнение с тогава.
Като тръгна да правя нещо, край мене се мобилизира едно огромно ядро. Всички започват да работят за тази кауза. Тя се оказва най-значимата… Така бях вкарала в този „филм“ цялото ми семейство, приятели, роднини… Работата с деца от дом изцежда много. Само който е работил с тях знае, че след едно дежурство си изчерпан до краен предел и нямаш сили да се прибереш в къщи. В потребността си от любов и милост, от внимание и топлинка, те просто те изпиват. Няма колега работил в дом, който да не е изпитал това…
Разказвам това, защото много ни е къса паметта. Сега има какви ли не претенции към всичко, но дори не се спомнят гладните години…
– Госпожо Михайлова, през последните десет-единадесет години създадохте и ръководите Дневния център за възрастни с ментални проблеми „Св. св. Козма и Дамян“. Това е поредно предизвикателство към Вас, с което видно се справяте перфектно?
Дневният център изобщо не ми е минавал през ума. Дядо Господ го нареди така. Оказах се за кратко в „Отворено общество“, където през 2005 г. защитихме проект на „ФАР“ – за подобряване на качеството на живот на хора с ментални увреждания. Идеята беше на Ваня Бухчева и Екатерина Зафирова. Катя Дянкова написа проекта за създаване на такъв център и на 26 януари 2007 г. беше открит. От 1 февруари влязоха първите потребители. След това през 2010 г. имаше още едно разширение. Дневният център стартира като иновативна услуга за нашите ширини. Социалната услуга показа постепенно, че има възможност да се измести институцията, да се преодолее институционализирането на хората с увреждания и да им се даде шанс да живеят в нормална среда, при добри условия. Хората с проблемно психично здраве имат почти същите проблеми като децата от домовете лишени от родителска грижа. Но в големия си процент те имат семейства и в много случаи получават потребността от любов и грижа.
– Кое е нещото, според Вас, което най-много влияе върху положителната промяна на хората с нарушено психично здраве?
Вярата в Бога, любовта и милостта. Малко трудно мога да обясня вярата в Бог, защото при нас вече идват големи хора, но божията милост и божията благодат вършат чудеса. В това се убедих. Още повече, когато свещеникът е на мястото си и извършва всички служби и треби както трябва. През тези години параклисът „Св. св. Козма и Дамян“ се оказва единственото духовно звено в цялата МБАЛ „Проф. д-р Стоян Киркович“. Не само психично болни го посещават. Там влизат най-често хора от онкологията, възрастни мъже и жени в последните си дни. Виждала съм как с молитва, много тежка, обявена за неличима диагноза, с много вяра и молитвички – от диагнозата не е останало нищо. Ако само аз съм свидетел на това, бих го обяснила с пристрастието ми. Но свидетели са много медицински лица.
– От какво боледува човешката душа?
От безлюбовие, от студенина, омраза и лоши помисли. Аз не правя изключение. И моята душа боледува. В момента цяла България боледува. Няма здрав човек. Ние не се обичаме. Имаме много лоши мисли един към друг. Някъде бях прочела, че едно от нещата, които водят до шизофрения е завистта. Колко хора днес се радват едни на други, че са си купили кола или жилище?! А бе, всичко най-хубаво ти пожелавам, но не искам да е по-хубаво от моето… Грозно е, но е факт.
– Има ли лечение?
Да, с дълбоко смирение, вяра и много молитва. С много любов. Един духовник ми показа пътя към това. Другият човек е отец Йордан Карагеоргиев. Влизала съм в много манастири, но само моят духовен старец ме посреща с много любов и грижа и в същото време с невероятна строгост. Никак не ми прощава – нито злите помисли, нито лошите дела, които съм вършила, а аз ги допускам волно или неволно всеки ден и час.
– Вие сте непрекъснато в църкви, пеете на амвона в храм „Св. Отец Паисий“, спазвате всички пости, посещавате манастири, пример сте за всеотдайна християнка. Кой Ви посочи пътя към Бога и вярата в него?
Пътят към Бога винаги минава през страданието. Никога здравият и щастлив човек няма да си наложи нито да направи пост, нито да се моли и смири. За всичко това се изискват много усилия. Всъщност, аз съм израснала в такова семейство. По онези атеистични години, дядо ми беше клисар и тайно у дома на втория етаж се извършваха всички венчавки и кръщенета , изповеди и пр. църковни служения. У дома всички свещеници нощуваха. Братовчед ми завърши с пълно отличие Семинарията, а сетне и Духовната академия, където започна научна работа и стана професор. Така че в семейството ми вярата е съществувала винаги. Традицията е била абсолютен закон, който се спазваше и от двете ми баби. Като дете чаках да дойде събота. Набирах от градината най-хубавите цветя, баба вземаше вързопчето със свещичките и тръгвахме към гробището, за да отидем при дядо. За мене посещението на гробището не беше страшно, а радост да запаля свещичка за дядо, за покойната ми леля и т.н…
Пътят ми към църквата мина през много жестоко страдание. Имах много дълъг и сериозен здравословен проблем с детето ми докато излезем от този ад. За една майка това е едно от най-страшните неща – да се бориш за живота на детето си. Тогава разбрах, че единственото място, където мога да имам най-сигурната опора, е църквата. Разбрах, че вярата много често приемаме само декларативно и много лесно се изплъзваме, защото главата ни гъмжи от мисли. Прочитането на една молитва е огромно усилие, защото през това време мисълта ни хвърчи на сто посоки.
Аз не съм най-добрата християнка! Не съм най-добрият пример, но се старая да се приближа поне малко до редица хора и да им подражавам.
– Госпожо Михайлова, как подреждате скалата с ценности? Кое е водещото?
На първо място е работата ми. На второ – милостта. Ако нямаш милост към другия нещата стават свирепи и жестоки. На третия ред е семейството ми. Израснала съм в спартанска среда. Чувства много много не се показваха. Трябва да си свършиш преди всичко работата и тогава можеш да мислиш за себе си и за всичко останало. Сега осъзнавам, че съм изтървала страшно много влакове и съм в дълг и на децата си и на съпруга си. Към тях винаги съм била свръх строга. Не знаех, че трябва непрекъснато да прегръщам децата си и да им казвам колко много ги обичам и колко много се гордея с тях.
– Кога осъзнахте това? Научихте ли се да им казвате заветните думички?
В момента се уча.
– Какво от мечтите си не успяхте досега да изпълните?
Почти нищо. Не станах актриса, не се научих да спортувам, дори да стана шофьор…
– Имате ли определение за щастието?
Щастлив е оня, който с радост се прибира в къщи и с радост отива на работа. Слава Богу, аз съм щастлив човек.
– На какво Ви научиха изминалите 60 години?
Но те никак не са много тези 60 години. На младини като чуех, че някой е умрял на 60, казвах си, че човекът си е поживял. Душата на човека не старее. Като се обърна сега съм някъде на 16 години и не съм мръднала от там- нито акъла ми е дошъл, нито хъса, нито щуротиите, само дето ми е променен биологичният скафандър. Ако ме изтърват като нищо ще се покатеря на някоя слива да бера джанки…
– За какво е молитвата Ви?
Молитвата ми е за здраве на всички: за децата ми и за съпруга ми, за близките ми, за роднините и колегите ми, за потребителите, с които работя и за тези, които ме мразят. Не го правя защото съм много добра. Не съм добра. Човек трябва да има от всичко около себе си. Ако всички те харесват ще бъде скучно. Трябва да има кой да не те харесва, друг да те мрази, трети да ти намира кусурите. Трябва да има някой, който да те рита в кокълчето и да ти казва истината в очите, за да можеш да се коригираш от време на време. Трябва да има някой, който да те изтърпява и който ти да изтърпяваш, за да си каляваш нервите. Трябва да има от всичко. И тогава животът е пълноценен. И най-интересното е, че какъвто и да е животът, идват и делници и празници и трябва да има с кого да ги споделиш. Самотата е гадост. Благодаря на Бога, всичко има с кого да споделя.
Въпросите постави Росица Ранчева
