Стара Загора – между разрухата и съзиданието
“Освободителната война заварила град Стара Загора в цветущо състояние. Търговията и занаятите били вдигнати тука до една такава висота, щото Заара надминавала в това отношение почти всички останали градове в Северна Тракия. Заарските българи се отличавали със своята заможност, предприемчивост, пожертвователност, ученолюбие и патриотизъм. Старозагорската българска община разполагала с доволно материални средства…” – пише Димитър Илков през 1908 г. в „Принос към историята на град Стара-Загора”.
Описаното благополучие на заарските граждани изчезва в пламъците на Руско-турската война. След опиянението от свободата и посрещането на руските войски на Бадемлика, започва трагедията…
На 31 юли 1877 г. съдбата отправя жестоко предизвикателство към Ески Заара. В паметната битка между армиите на ген. Гурко и Сюлейман паша, се залага животът на местното население. Хилядите жертви – военни и цивилни, се превръщат в изкупление на очакваната свобода. Тъга, безпомощност и покруса съпътстват погрома над Стара Загора, който слага изключително тежък отпечатък върху икономическото, културно и демографско развитие на града за десетилетия напред. Вцепеняващият ужас е описан от Стефан Кисов, участник в Старозагорския бой и свидетел на събитията: “Улиците биле покрити с мъртви тела и ранени. Мнозина от жителите, които се криели по таваните на къщята и зимниците, станали жертва на пламъците…”
Страх. И нестихващ поток от хора, бягащи от града…
Нищо не е пощадено. Пламъци, които никой не гаси, обгръщат хубавата Заара. В началото на август голяма част от местните турци и евреи също напускат града, отправяйки се към Одрин, Пловдив и Цариград. Само няколко души българи, неоткрити от башибозуците, продължават да треперят в скривалищата си. Пожарът тлее до настъпването на зимата…
Градът, мъртъв и безлюден, дочаква повторното си освобождение през януари 1878 г. И по думите на Д. Илков, Ески Заара, този „светъл брилянт“ в южните подножия на Средна гора, се превръща в „грамада от човешки черепи и кости и купища от руини“.
След приключване на бойните действия през февруари 1878 г., старозагорци започват да се връщат в града, но го намират запустял и разрушен. Къщите са разсипани, улиците – непочистени от трупове, водопроводът – задръстен. Трудно се намира подслон. През 1879 г. броят на жителите достига десетина хиляди. В основен проблем се превръща осигуряването на жилища. До известна степен бягството на местното турско население към Цариград улеснява завърналите се българи, които заемат опразнените къщи в турските квартали. Две-три семейства са принудени да обитават една стая. Положението става особено тежко, когато се прибират старозагорските турци, които заварват в имотите си други обитатели. Проблемите за планирането на града и разрешаването на жилищната криза се нуждаят от неотложно решение. Те се разискват от местната власт още през пролетта 1878 г., но съществува една голяма трудност – уреждането на собствеността върху имотите. Алтернативата всеки да строи отново върху своето място практически означава, че не може да се извърши модерно планиране, да се прокарат широки улици, да се определят целесъобразно местата за обществени нужди. Тогава Димитър Наумов, представител на модерната мисъл, предлага да се възстанови града, но не стария, ориенталски град, а да се намери ново градоустройствено решение. Далновидните старозагорски управници стигат до убеждението, че имотите трябва да бъдат оценени според състоянието им преди войната от специална комисия. Предложението да се откупят всички места среща съпротивата на гражданите. Те са дълбоко привързани към своите къщи, дворове и комшии. Сантименталността срещу разума! Най-решително се противопоставят на идеята жителите на квартал „Акарджа”, който е по-слабо засегнат от разрушенията. Те не подкрепят идеята за ново планиране на града и настояват да си запазят собствеността в старите граници. Акарджанци са влиятелни хора със заслуги и тяхното мнение не е без значение. Провеждат се общоградски събрания, сбирки по квартали и в резултат на цялата разяснителна работа се стига до общо съгласие. Местната власт не пести усилия, за да се убеди хората в необходимостта от по-добро планиране и да ги накара да повярват, че е нужен компромис за общото благо. Специална комисия разделя земите в града на четири категории, съобразно значимостта, която имат имотите преди войната. Оценката им се вписва в специални тефтери, съгласно изискването на директора на Обществените сгради в Източна Румелия – Вълкович.
Градът преди Освобождението се е дели на махали, формирани и обособени на етнически или религиозен принцип. Уличната мрежа не е предварително планирана, тя е „саморасла“, нерегулирана. Трудностите по изработването на нов градоустройствен план са големи. В онези времена не е лесно да се намери специалист, на когото да се възложи тази отговорна задача. Благодарение на сътрудничеството на двама старозагорци – Димитър Наумов и Георги Бенев, тогава префект на Татарпазарджишкия департамент, с планирането на града е натоварен чешкият техник Либор Байер. Биографичните данни за него са оскъдни. Липсва информация за годините на раждане и смърт. Знае са със сигурност, че той работи на Баронхиршовата железница заедно с поляка революционер Станислав Домбровски. Последният е член на Интернационалния таен революционен комитет в Алмали (дн. село Ябълково, Хасковско) и сподвижник на Левски. След смъртта на Апостола през 1873 г., Домбровски потъва в нелегалност, тъй като се разкриват връзките на Славянския комитет с революционните комитети в района. Той заминава в Сливен при свои сънародници от разпуснатия Казак-алай на Михаил Чайковски. От този момент нататък съпругата му, хубавата Елена (от известния Грънчаров род от Татар-Пазарджик), не знае нищо за него. Тя се омъжва повторно през размирната 1876 г. за чеха Либор Байер, който осиновява шестгодишния син на инженера – Станислав – и му дава солидно образование. След Освобождението Байер е техник при градското управление на Пазарджик. После работи върху плановете на Стара и Нова Загора и чаршията в Казанлък.
„Кондукторът Байер – пише Атанас Илиев – седна на една маса и начерта скоро-скоро на книга сегашния градски план, без да изучи предварително града”. Авторът на тези думи оприличава градоустройствения план на „калъп за правене на кирпичи”, поставен върху съществуващия град, без да се съобразява с наличието на стари масивни сгради, които трябва да се събарят заради новите улици.
Познавал ли чешкият техник архитектурата на античния град Августа Траяна? Случайно ли повтаря римската градоустройствена система? Непреднамерено ли е съвпадението на древната и модерна Стара Загора? Това са все въпроси, на които не може да бъде даден сигурен отговор…
Изработеният регулационен план е изпратен от префекта Нестор Марков за одобрение до директора на Обществените сгради в Източна Румелия д-р Вълкович. Последният, преди да го подпише, провожда в Стара Загора главния архитект на областта Паоло Монтани (италианец), който остава няколко дни в града, за да провери дали е „правилен и сгоден за целта планът” и да одобри работата на Байер. И, след спазената процедура и неколкократните обсъждания, Стара Загора става първият български град с нов, специално изготвен регулационен план. Напред излиза съзидателното начало.
На 5 октомври 1879 г. Алеко Богориди – генерал-губернатор на Източна Румелия, в присъствието на Търновския митрополит Климент, на областния управител Нестор Марков, на кмета на Стара Загора Стефан Салабашев, на служебни лица и много граждани, полага основния камък за възстановяване на града. Мястото е в центъра, на площада, наречен по-късно „Богориди”, сред неразчистените още разрушения. За бъдещите поколения е оставено послание, изписано върху медна плоча. Участниците в събитието имат ясното съзнание, че полагат началото на нов етап в старозагорската история. Една от важните характеристики на този акт е, че той е с мисъл за общественото строителство. Още през 1880 г. започва изграждането на две важни обществени сгради – първата е тази на старозагорската община (на мястото на днешната детска площадка в парк „Пети октомври”), а втората – на класното мъжко училище (днес ПГСАГ „Л. Байер”).
Ески Заара, погълнат от пожарите на войната, възкръсва с името Стара Загора… Един възроден град, с прави улици и модерен европейски облик, град със съзидателна духовност и предприемчивост, поема пътя към бъдещето.
Ваня Донева
