В навечерието на своята 85-годишнина, Почетният гражданин на Стара Загора Величка Койчева пред dolap.bg: „Човек е щастлив, когато е избрал вярната посока и се чувства потребен на някого!“
Величка Койчева е родена на 28 септември 1932 г. в Стара Загора. Завършва специалност „История” в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. От 1955 г. работи в Исторически музей – Стара Загора като уредник, от 1964 г. е научен сътрудник и завеждащ отдел „История на България ХV – ХІХ в.”. От 1976 г. е старши научен сътрудник ІІ ст. Автор на книгите „Възрожденска Стара Загора. Черти и образи“, „Старозагорски хроники отпреди и след Освобождението“, „Светиниколското училище в Стара Загора“, „Старозагорското въстание 1875“, на редица монографии, сред които за Нестор Марков и Ради Иванов Калесов, за жените от Старозагорски окръг, на десетки статии и публикации в специализирани и популярни издания. Почетен гражданин на Стара Загора от 5 октомври 2003 г.
Госпожо Койчева, кога човек се чувства щастлив?
– Когато е избрал вярната посока, когато се чувства потребен за някого и не изпитва физическа болка. Това е особено валидно за хората от така наречената трета възраст, в която съм и аз. Според мен това са вярно уловени житейски истини. Защото, ако си убеден, че вървиш във вярната посока и нещо добро си направил, потребен си някому и си здрав, това са необходимости, които осигуряват самочувствието на човек. От друга страна това го зарежда положително. Например празникът на Вяра, Надежда, Любов и майка им София! Ако разгледаш всяко от понятията вяра, надежда, любов и мъдрост, придобиваш цялостта на човек, който може да бъде полезен, а не си само его. В себе си носиш нещо, което е част от другите и за другите. Затова може би този празник ми е любим, още повече, че дъщеря ми е Люба.
Кои други празници Ви зареждат с добра енергия, радват Ви и Ви дават самочувствие?
– Важно е не да празнуваш някой празник, а да носиш в душата си празника. Когато нещо хубаво се е случило на близък човек и не само на близък, да усетиш, че той е радостен и да изпиташ и ти радост от това. А не непременно да празнуваме само на официален и светски празник. Още повече, че много са в българския календар, на които даже понякога не знаем какво празнуваме. Но това е друга тема. Важно е да чувстваш празника в себе си.
Това се възпитава най-напред в семейството. Вие сте имали шанса да растете в много специално семейство. Баща Ви Бончо Койчев е избиран два мандата за кмет на Стара Загора.
– При това житейската му съдба е много трудна. Преди да стане на един ден, той е останал без майка. Бил е близнак и майка му умира при раждането. С помощта на патриархалното си семейство Бончо Койчев израства. Работи, за да завърши висшето си юридическо образование в София и поема кариерата на адвокат. Майка ми е учителка. Запознават се и през 1927 г. стават семейство. През 1928 г. се ражда голямата ми сестра, след това – брат ми и аз – на 28 септември 1932 г. Израснах също в чудесно патриархално семейство, но и изцяло принадлежащо към интелигенцията. Библиотеката на баща ми ми е дала толкова много, като се започне с класиците. Връзката ни между родители и деца беше много силна. Затова казвам, че баща ми започва трудно живота си, но разчитайки главно на себе си и семейството, е успял да постигне достойно име в обществото и да бъде полезен. Това, за което ми е внушено още като дете в моето семейство!
През кои години Бончо Койчев е кметувал и с какво е останал в историята на Стара Загора?
– До 1944 г. е бил адвокат. Преминал е през войните, участвал е в така наречената Железничарска стачка, бил е много свързан със съдбата на България. За много малко време през 1947 г. е кмет на Стара Загора, и след това от 1949 до 1951 г. Това е много труден период, но хората, които го познаваха говореха за него с уважение. Може би, защото е израснал с много проблеми, обичаше да помага, да бъде полезен. Спомням си, у дома са идвали хора от селата, отвсякъде и той ги е поемал като юрист без заплащане. Това е усещането да бъдеш полезен.
Какво не Ви харесва в днешното общество, какво Ви огорчава?
– Много неща! След 1990 г. за известно време големият Валери Петров беше депутат във Великото народно събрание. Тогава той се произнесе: “Кажете ми сега, с какво това общество, което създаваме, е по-добро от предишното?!“ Времето, в което живеем сега всъщност не е демокрация, а някаква разюзданост, неподчинение, неизпълняване на закони. Върви нанякъде обществото ни, но не се знае накъде. Налице е повсеместна разпиляност… И другото нещо, от което ме боли – тази разделеност на обществото. Това е нещо, което носим от време оно, от тези 500 години на робство, които продължават да ни тежат. Дори когато трябва да се защитава някаква национална кауза сме несигурни, надяваме се някой отвън да ни даде акъл и да ни потупа по рамото. Но всъщност ние нямаме национална кауза. Може би само футболът ни обединява за кратко… Напоследък много често препрочитам спомените на Вазов за България след Освобождението, когато също е било време на разделение и тогава е неговия призив за обединение, за да върви нацията напред. Това разединение винаги ни е пречило и продължава и до ден днешен. А толкова е необходимо единение?! Може би не сме си извървяли необходимия исторически път и затова се бутаме ту наляво, ту надясно. Изпитвам много голямо несъгласие с повсеместния подтик към младежта: „Забавлявайте се!“ Прави се всичко възможно училището колкото се може да стане по-забавно и атрактивно. Но забавата е много малка част от живота. А това, че в живота има и много трудности – нехаем. Това е също един от големите ни недостатъци като национален характер.
Госпожо Койчева, какво е Вашето обяснение за изкуството да си отдаден на историята, на проучването на родния си град? Къде е началото, с какво Ви привлече историята, какво е удоволствието от откритието на исторически ценности?
– Като ученичка знаех, че моята ориентация е към хуманитарните науки. Интересуваше ме литературата, обичах езиците, четях в оригинал руски от библиотеката на баща ми. Когато станах студентка изучавах старогръцки, латински, немски. И тези езици са ми дали много. Много повече съм научила за Древна Елада от обучението си по старогръцки език, отколкото големите учебници на Машкин и другите, от които учихме древната история. Знаех, че ще уча хуманитарна наука. Колебаех се между българска литература и руска филология. Реших в един момент, че историята дава по-широко поле за наука, отколкото един език. Когато започнах изучаване на Древна история, история на Средните векове, Нова история и Българска история, още тогава осъзнах, че това, което много ме интересува, е запазването на българите като народ и като нация, т.е. периодът на робството. Това е страшно време! Ние все още се бутаме тук и там, да не говоря, че си преправяме историята толкова често. Проф. Николай Генчев, светла му памет, обичаше да казва: “Кой прави историята? Не народът, а историците!“ Вярно е, че това което се учеше до 1990 г. беше само избрана част от историята. Важна беше едва ли не само историята на Българската комунистическа партия. След това се отрекохме от тази история и започнахме да вадим един след друг „скелетите от гардероба“, както се казва и да преписваме на хора, които са носили и положителното, но и много отрицателно, несъществуващи качества и да ги правим едва ли не светци… Да се върнем към моята любов към Възраждането. Този период в българската история е катарзис на българите. Първо е усетен от Паисий, извисен като национален идеал за миналото, настоящето и бъдещето, накъде трябва да се върви. Следват големите имена на Раковски, Левски, Ботев и много други. Когато завърших висшето си образование и се върнах в Стара Загора, кандидатствах за работа в музея. Тогава беше съвсем друго разпределението на отделите. Свободният отдел беше: “История на България – Възраждане; Работническо движение“. След това се разбра, че са несъвместими и аз поех Възраждането. Много съм доволна, че нещичко съм направила да измъкна забравени имена на хора и събития.
Кои са забравените имена на достойни старозагорци?
– Например Свети Игнатий Старозагорски. Споменаваше се само тук-там в изводите като старозагорец, който в стремежа си да остане верен на христовата вяра, се отрича от всичко и преди 202 години заплаща с живота си. Затворен само в рамките на това време, няма да разберем колко е важно. Но пак ще кажа, за да оцелеем като нация, голяма е ролята на християнската вяра. И той е един от тези непознати, който дава приноса си за измъкването ни от духовното робство. Колко малко се знае за Кольо Ганчев, а всъщност поставен сред другите се оказва, че е значима личност от историята на националноосвободителното движение не само за Стара Загора, а за българското национално движение. Димитър Наумов умира ненавършил 33 години. Той е от тези светли личности, които съчетават историята на България в тези мащаби, плюс европейските измерения. Такъв е Атанас Илиев, старият даскал Атанас Иванов, който създава първото светско училище…
Кои са Вашите открития?
– Трудно ми е да отговоря за моите открития, защото паралелно с проучването на биографиите на личностите, се очертаваше самата епоха. За мен беше много важно да разкрия Старозагорското въстание не само като част от местната история, но в цялата тъкан на революционната борба. Ако Априлското въстание през 1876 г. е върхът на националната ни борба, то за да бъде в такива размери, с такава значимост, голяма е ролята на Старозагорското въстание през 1875 г. За мен беше откритие времето на така нареченото Високо Възраждане. Тогава българските младежи имат възможност да учат в Чехия, Австрия, Русия и да свържат българските културни традиции с новите европейски течения. Такива са Атанас Илиев и Димитър Наумов, Анастасия Тошева… Това са новите тенденции и течения, в които старозагорци имат изключително голяма роля. Много любопитни бяха откритията ми за надгробните паметници от ХVІІ – ХVІІІ в. Дотогава, в Стара Загора почти не се откриват надгробни паметници, защото липсва самочувствието, че когато човек си отива от този свят, следва да му се обозначи гробното място с паметник. Със самочувствието на българина възрожденец узрява и мисълта, че той трябва да остави следа освен с делата си приживе, но и с почитта на близките си чрез надгробен паметник. Отначало той е само името. След това се появява и фамилията и годината на раждане и смърт. Т.е. откъде тръгва родът му, да се улови нишката на поколението, от което той идва, към новото поколение. Според мен това е много важно за изграждане на самочувствието на българина. Много е бил разбунен животът ни, за да има такава създадена традиция. Важно е и това, че през ХІІІ – ХІХ век християнската религия утвърждава самочувствието на българина и чрез писмеността, която отстояваме. Важно е запазването на първата ни църква „Свети Димитър“, изграждането на другите три църква в града, създаването на кварталите, които българите успяват да изградят, разрастването на града и превръщането му в значим икономически, културен и просветен център. Препрочитам сега новелите на Томас Ман и спомените на съпругата му Катя Ман. В края на ХІХ в. в Мюнхен нямат гимназия – класно девическо училище. А в Стара Загора през това време Анастасия Тошева е основала Девическата гимназия, която изиграва изключителна роля за създаването на българските просветни кадри – главно момичета, които разпространяват знанията по цяла България. Смятам, че това е много показателно за значимостта на българската традиция в изграждане на образованието.
Госпожо Койчева, на 23 септември 1879 г. генерал-губернаторът на Източна Румелия Алеко Богориди и другите градски първенци, символично полагат основния камък за възстановяването на Стара Загора, заедно с послание към поколенията, изписано на медна плоча. На трето експозиционно ниво на Регионалния исторически музей, до портрета на Богориди, има факсимиле от посланието, в което сред другите коректни данни се посочват и „7850 избити, изклани и изгорени българи – мъже, жени и маловъзрастни дечица“ от турските войски, предводителствани от Сюлейман паша. Преди 10-ина години самообявилото се „интелектуално опълчение“ от родолюбци започна да тиражира 14500 загинали граждани на град Стара Загора. И който не признава тази цифра е „родоотстъпник“, „майкопродавец“, „соросоид“ и пр. Каква е истината?
– Наистина има такава написана цифра в книгата на Георги Димитров, но тя се отнася за тогавашния следосвобожденски Старозагорски окръг, в който влизат Стара Загора, Казанлък, Чирпан, Нова Загора , селата в региона и т.н. Истината е прочетена от Алеко Богориди и записана на медна плочка, вкопана от него в днешния парк „5 октомври“, източно от Руския паметник, както и посочената информация в Регионалния исторически музей.
Тогава кой от музея е подал тази погрешна тенденциозна информация?
– Не искам да кажа името на колегата, който вече не е между живите. Има автентичен документ от самото събитие. Освен това данните са отразени в статистическия календар, издаден от Атанас Илиев. Но от там са взети не както трябва. Отново заявявам, че загиналите 14 500 българи са от целия окръг.
Тази година на 5 октомври ще се навършат 30 години откакто тази дата започна да се празнува като Ден на Стара Загора. Вие сте автор на идеята. Как се стигна до приемането й?
– По това време бях поканена в комисия към Градския съвет, която трябваше да предложи подходящ ден на Стара Загора. Имаше различни предложения – 19 септември 1923 г. – Септемврийското въстание, други дати също, в това число и 5 октомври. Когато човек сравнява коя дата какъв капитал носи, според мен много ясно се очертаваше, че градивното начало е заложено в 5 октомври. Много харесвам символът на птицата феникс, на общинския площад. Това е символ на възкръсващия град, който е доказал, че е вечен. Разрушават го, но той се възражда. Отново има войни и перипетии и пак се възправя. След последното му изпепеляване през 1877 г., той отново събира сили и ето го – прекрасен и благословен. Това е най-подходящата дата, защото носи връзката между миналото, настоящето и бъдещето. Тогава предложението се съгласува на много равнища – партийни и държавни. Радвам се, че това, което съм написала, е убедила управниците. Моята родна и обичана Стара Загора е град с много минало и според мен със светло бъдеще!
Според Вас на колко години е град Стара Загора? Това е също въпрос, по който има сериозни разминавания и нелицеприятни квалификации?
– Никой не може да даде точната дата на раждането на града. Спомням си, че дълго време се водеха битки дали градът е на 8000 години или е по-млад. Наистина няма някакъв предел и да се каже – ето, от тук започва съществуването на града. Говорим за Августа Траяна, за Берое и пр. в определен исторически период. Всеки от този период е със своята специфика. Това взиране в годините се дължи на нечии болни амбиции да се докаже колко сме велики. Това е фалшиво самочувствие, че колкото сме по-стар град, толкова сме по-стойностни. Според мен, не това е определящото. Определящото е, че този град е намерил себе си като география, със собствено лице, с уникални хора. Може би прави впечатление, че съм се отдръпнала от културния живот на Стара Загора и го правя умишлено. Защото много неща от посредствеността, с която сме обградени, ми се отразяват зле. Казвам си, защо трябва да преживявам всички тези глупости и да страдам, когато зная истината? Ако някой ме запита, мога да изкажа мнението, но не да водя битки… Поискаха мнението ми за загиналите старозагорци на 19 юли 1877 г. Казах, че то е написано ясно на едното и на другото място и няма защо отново да мъдрим неща, които са факт. Може би не съм съвсем права, но човек трябва да се съхранява и да оцелява.
Още много неща Ви принадлежат като автор. Едно от тях е възстановяването на метоха в двора на църквата „Свети Димитър“. Каква е историята на това вече знаково място?
– Ставаше въпрос за съдбата на порутената сграда на метоха – или да се разруши или да се възстанови. Всъщност решихме, че е много по-разумно да се възстанови. Едно от средищата на култура и на продължените връзки между стари епохи, епохата на Възраждането и днешния ден е Хилендарският метох. Това е стара и продължила традиция през вековете, значимите манастири да изпращат свои посланици, да създават собствени бази в различни градове. Един от градовете, в който Хилендарският манастир изпраща свой посланик – вуйчото на Васил Левски е Стара Загора. Целите са прагматични: да праща на манастира събраните помощи, но в същото време да разнася книги и просвета. Това е голямата положителна роля на метоха, който не можем да кажем точно кога е създаден, но през ХVІІІ век е вече известен. Този метох е свързан и с Васил Левски, чиито вуйчо е монахът Василий. Васил Иванов Кунчев идва в Стара Загора 15-годишен и го напуска на 18. Учи в Светиниколското училище, служи в църквата, опознава региона. Това му пребиваване в Стара Загора като послушник на вуйчо си му позволява, когато започва създаването на революционни комитети, да направи в Стара Загора един от най-силните, защото добре познава хората.
Какво Ви дава званието „Почетен гражданин на Стара Загора“?
– Не съм мислила за това. Безспорно това е уважение към скромните ми усилия да бъда полезна на моя град. Но това е голяма отговорност. Опитвам се да имам самочувствие, че съм заслужила това най-високо отличие. Вероятно съм могла и повече да направя.
Но Вие продължавате и сега, дори още по-упорито, да изследвате различни теми и да заличавате бели петна в историята на града ни.
– След пенсионирането ми през 1991 г. се опитах това, което съм издирила и по някакъв начин съм включила в различни изследвания (защото активно участвах в списване на Известия на музеите от Югоизточна България), да събера в няколко книги, едни от които „Възрожденска Стара Загора“ и „Старозагорски хроники“. В по-популярен вид реших да представя малко известни факти от историята на Стара Загора. Тази година се чества 110 години от създаването на Старозагорския музей. Но беше изпусната много важна нишка. Още преди да се създаде музеят през 1907 г. в края на 60-те години на ХІХ в., когато се провежда първият учителски събор в България, се поставя въпросът за запазване на музейни паметки, както ги наричат. Това, според мен, е много важно като ниша в културното ни възраждане, осъзнаването на необходимостта да се запазват историческите свидетелства. Това е през 1869 г. Всъщност създаването на истинския музей през 1907 г. е продължение на възрожденската тенденция да се запазват историческите свидетелства. Голяма роля изиграва Атанас Илиев – възрожденец от европейски тип. Той е сред личностите, които свързват българското възраждане с европейските традиции. Такива имена върнах отново за живот. Чувствах го като дълг и потребност.
Продължавате ли своята изследователска и писателска дейност?
– Гледам да бъда в крак с времето. Много чета. Много добре ми се отразява честото посещение в библиотеката, макар че там са останали съвсем малко от хората, с които съм работила, но ми е много приятно да попадна в културна среда. Получавам любезно посрещане, което говори че значиш нещо за тези хора. Много е широк диапазонът на книгите, които ме интересуват. Наскоро прочетох книгата на Ренета Инджова „Филаделфия регалис. Корени и цвят“. Покъртително издание. Бъдещият й биограф би се ползвал твърде много от нея. С огромно удоволствие чета Милен Русков и толкова се радвам на неговите „Възвишение“ и „Чамкория“. Прави му чест, че много добре работи като историк с изворите. Това е да не служиш на някаква политическа кауза, а изворите да ти показват вярната историческа посока.
Успяхте ли да постигнете мечтите си?
– Не съм мечтала за велики неща. Исках да бъда полезен търсач-изследовател в науката наречена история. Зная, че нямам големи възможности, но с онова, в което се ровя, мога да кажа още нещо за нас като народ и като град, като хора и като българи. Това ми е било мечтата. Да направя нещичко в историята, което да са камъчета, по които градим нашата история.
Върху каква тема добихте научната степен „старши научен сътрудник“, което е със стойност днес на доцент?
– Това беше разработката ми за изграждането на Старозагорската окръжна революционна организация в периода 1869 – 1876 г. и Старозагорското въстание през 1875 г. Там имах възможност да разкажа защо Левски изгражда един от най-добрите революционни комитети в Стара Загора, защо след обесването му той продължава неговите идеи и онова, което значи Стара Загора и въстанието за националноосвободителното движение. Тсзи период на Възраждането е наситен с много събития. Лаская се да мисля, че съм дала нещо на света.
Госпожо Койчева, допуснете ни по-близо до Вашето битие. Как на тези близо 85 години изглеждате прекрасно – витална, винаги изискано облечена, с горда осанка? Една старозагорка, която остарява като катедрала!
– Вики Баум прави това сравнение – да остарееш като катедрала, а не като галош. Смятам, че най-важното е да не губиш интерес към живота, такъв какъвто е и това, което може да се види в проекция. Всичко е в любопитството към живия живот. Човек не може да има младежката енергия и интереси, но може да запази част от тях и те да го провокират всеки ден към някаква деятелност. Аз продължавам като стана сутрин да си записвам всеки ден какво ми предстои. Това до голяма степен е отчет за самата мен и за полезност. Много ми е необходимо да чувствам, че съм полезен човек. За да поддържам формата си почти редовно ходя на разходка в Аязмото, преглеждам някои вестници, чета книги. За тази година имам към 40 прочетени книги. За всяка отбелязвам в моя бележник с какво ме е впечатлила, какво е доброто, какво бих направила по друг начин. Обичам книги, които ме провокират за ценностите в този живот и как някои могат да се окажат фалшиви. Винаги съм била такава – не обичам да се шуми около мен, да бъда център на внимание. Характер!
Какво ще посъветвате по-младите от Вас, госпожо Койчева?
– Да следват избрания си път, ако са убедени, че това е вярната посока! Да имат усещането, че са потребни някому и да бъдат здрави, бодри и повече усмихнати!
Въпросите постави Росица Ранчева
