Илко Стоев написа книга за каракачанското куче
В Стара Загора, а и в цяла България, братята Светлин и Илко Стоеви – Брадите, са добре познати като защитници и разпространители на местната порода каракачанско куче. Близо 20 години те водиха битки с бюрокрацията у нас и в Европа, за да се сътвори и признае стандартът за Българското каракачанско куче и да бъде разработена специална селекционна програма за отглеждането му.
Почти няма живописно платно от мащабното творчество на художника Светлин Стоев, на което да не присъства вярното куче. След по-малко от месец, предстои премиера на новата книга на писателя Илко Стоев, посветена на каракачанското куче и древните българи.
– Господин Стоев, в процес на отпечатване е новата Ви поредна книга. Какво да очакват читателите на dolap.bg от нея?
Това е третата ми книга и се нарича „Пристанищата на Кайн“ с подзаглавия „ Орфико-библейското тайнство и древният българин“ и „Молосоидното куче на Тракия – и древният българин“ – в две части. Това е изследване на темата и проследяването й във фолклора, в богомилските учения и изобщо историята на познатото каракачанско куче по нашите земи. Всъщност то е част от молосоидното куче. (Молос е област в Епир и затова носи нейното име). Негови следи се откриват още от времето на неолита. С индоевропейците то тръгва в източна посока към Средна Азия и Тибет и обратно с връщането на индоевропейските племена, се появява отново по нашите земи. Така се формират различните породи.
– Всъщност Вашата теза е, че молосоидното куче, в т.ч. и каракачанското, е родоначалник на всички породи?
Специално на този тип кучета -да! Те се разпространяват из цяла Евразия. Имам интересни находки. С разпространението на сарматите, на аланите в много древни времена, достигат до Северна Африка и още по-на юг, т.е. от Виетнам до Британските острови. Това е пътят на народите, които са тръгнали от Балканите.
– Какви са доказателствата Ви?
Интердисциплинарни са: Включвам археологическите писмени изследвания, изображения на изкуството – фрески, статуетки; добавил съм и направените генетични изследвания. Най-често тълкувам нашия фолклор като правя паралел с кавказките епоси, материалната култура и стопанските породи като каракачанското куче, митология, религия… Всичко си идва на място, ако изминем същия път.
– Каква Ви е целта на този многогодишен труд?
– Проследявам пътя на древните българи изобщо, успоредно и на кучето. Целта е да се изясни научно историята. Защитавам Сарматската теза. Тохарските племена тръгват доста по от Север, минават през Балканите, като известно време се застояват тук, постепенно обаче са изтласкани към Загрос, от където се разпространяват към Средна и Централна Азия. На обратно, вече като сармати се връщат в Източна Европа. Времето на това пътуване обхваща огромен период. Предполага се, че един от пластовете на Троя е свързан с тях, а обратното връщане е около ІІ век пр. Христа, когато достигат Източна Европа. С тях е кучето в Кавказ, в Армения, Задкавказието, цяла Източна Европа – Италия, Пиренеите, Северна Африка, с прехвърлянето на маланските племена – в Мароко и Атласките планини.
– Доколко може да се признае, че книгата Ви е принос към науката?
Доста години се ровя , но теория като моята не съм срещнал никъде. Изненадах се, че няма стройна теория за произхода и разпространението на молосоидното куче. Когато го наложих обаче върху пътя на тохарите и сарматите, всичко се подреди чудесно и хронологически, и откритите находки. Пъзелът се подреди по най- приятния начин. Според мене това е правият път.
– Какви са изводите Ви?
С изследването и възраждането на каракачанското куче се занимаваме с брат ми Светлин Стоев още като деца, т.е. 30-40 години. Категоричен съм, че това е приносът, на българите в разпространението на овчарското куче в цяла Евразия.
– „Пристанищата на Кайн“ има ли общо с предишните Ви две книги ?
В „Руническата писменост“ (2002) предлагам мой прочит на Ситовския надпис – един от загадъчните надписи у нас. Тук също става дума и за надписи, но фокусът ми е на друго място. Втората ми книга „Отвъд Глаголицата“ (2005) е семиотично изследване на факта, че по нашите земи са създадени 7-8 азбуки, като се започне от неолита , от предписмения период – културата „Винча“; има известни данни за тракийски графити, които нямат тълкувания; писмеността на Орфил, на Етикос Систрос, Кирилица и Глаголица , Манихеи се появяват и пр. неразчетени писмености.
Писмеността винаги е сигнал за цивилизованост, за култура. Особено след приемане на християнството, древните българи имат своята руническа писменост и се опитват да запишат например елементи от Библията.
Ходих в Мурфатлар в Румъния, в момента е извън България, но някога е била наша територия. Скалните манастири са създали уникален тайнопис – смесеца от глаголица, кирилица и латиница, с рунически елементи, за записване на знанията … Акцентът на втората ми книга е, че нещо уникално е създадено на едно и също място , имаме такова струпване на писмени традиции, което няма аналог нито в Египет, нито в Индия и др.
Въпросите постави Росица Ранчева