Видях панорамата на морето от терасата на бар „БОТАНИК“
Изтичат последните дни на лятото и уморено ни помахват за сбогом с крилете на отлитащите щъркели, които изплуват от изток през небесната синева завихрени в кръгообразен танц на въздушното течение. Раздиплят се, напускат за малко кръга и после пак в такт плавно завиват и се изнасят на юг като все така плавно изчезват от погледа ни, за да останат спомен до идващото лято… И тази година с последни усилия дотърчахме по пистата на трудовата си реализация и се юрнахме да релаксираме сред стари и познати кътчета на черноморието, белким водата отмие стреса, напрежението, досадата…, изобщо бърн аута, в който се бяхме отзовали. Далеч от всякакви високотарифни ол инклузив дестинации, ние стегнахме денковете с по някой кат, банските, чехлите и халатчето и право при нашия си „чичо Иван“. Там, в пазвите на Странджа има едно уютно местенце, в което се потапям в атмосферата на бабиното село и сякаш аха сега започва ваканцията и аз съм при нея – тихата, кротка, работлива, блага и разбрана баба, при милия и обичащ дядо, които с погледа си ме галят отдалече и отварят в душата ми кош от благи спомени. В Странджа съм приютена от дъхавите дъбови гори, а през деня ме облъхва бриза и е ведро и тихичко. Сутрин ме будят петли, а над главата ми прелитат ята от птици – врабци и лястовички на орляци. От време на време чувам ятата отлитащи гъски как прокрякват приглушено и ми казват: “До догодина…“ След няколко дни вече поокопитени, наспали се и разтоварени от ежедневието решаваме да нагазим водите на морето, за да можем да се похвалим с кафяв загар като всички. Торбата, плажната кърпа, чадъра, чехлите и на път! Прозорците свалени до последно, вятър в косите, галещ хлад по лицето – романтика, почивка, релакс. Но… още на разклона при „Златна рибка“ на облъхва такава смрад, че изтръпвам в отврат и досада. Затваряме бързо прозорците, шлюзовете и скоростно преминаваме зловонието. Наместваме се под една крайпътна слива на сянка, за да спестим 2-та лева на час в мръсния, прашен и опечен от слънцето паркинг и нагазваме в горещия пясък на плажа. Посрещат ни новопостроени сгради, затворени комплекси, непосредствено граничещи с извора на зловонието, но явно несмущаващо никого от почиващите братушки. Отляво се продават апартаменти в комплекса, кажи-речи два за лев – всеки да си купи. С радост дотичваме боси до пясъка и водата. Оглеждаме се – отляво е платена зона, отдясно ВИП и се отправяме на дълга разходка по ивицата, където водата се разлива по нозете ни и ни прави част от безкрайната шир, отмивайки по малко от тежестта, потиснала ме под диафрагмата, а ветрецът прави опити да издуха огромното количество “бръмбари“, заселили се в главата ми. Не обичам чадър и плаж, обичам тези разходки, с които се любувам на водата в безкрая и от време на време забивам поглед, за да си намеря находка – я рапанче, я някоя мида „аполонка“… материали за работа!
Целият залив е застроен от край до край! Останало е малко откъм „Градина“ и то е пълно с познатите ни бараки от времето на соц-а доизползвани до краен предел, на места с нови палаткови къмпинги сред боровата гора и огромното многообразие от кемпери – и стари и нови. И една немара над всичко – почистено около комплексите, около хотелчето, а останалото място е потънало в бурени, боклуци и нечистотии. Колко много природата ни е дала и колко малко сме опазили ние за жалост! На другия ден потегляме направо и за да си поемем въздух открехваме отново прозорците. Тръгваме по стария път към „Градина“. Грижовна ръка се е постарала и тази година. Пътят е оправен, но защо колите насреща ни все върху нас карат!? И пак на талази – малко морски бриз, на места примесен със смрад. Ужас! Плажът е стройно подреден – места, заплатени с шезлонги и чадър и ееей там, в края, за гашници като нас – на собствен чадър и постелка. Не мога да понеса слънцето така отведнъж и се отправям на дълъг преход, но се страхувам да тръгна за любимата „Рибка“ и решаваме да отидем на север до края. От двайсет и пет години ги гледам отсреща и никога не съм ходила до Червенка. Преди нямаше нищо – само военните имаха нещо там, а сега един бетон, едно строителство – майко мила! Откривам, че водата не е много чиста, но заливът е прекрасен, все по тих и вълните са по-успокоени. На самия край на плажа пред нас широка дървена стълба ни подканя да се изкачим горе на склона. И тук ни очаква страхотна изненада. Ето как може да изглежда един прекрасен кът, без да уврежда природата, а чудесно да я допълва, като използва всичките й дадености. Находчива и грижлива ръка внимателно беше вкопала на склона една тераса, на която беше разположила малък бар, а на оградата в края на терасата, откъм морето беше сложила малък парапет от дървета, на които кокетно беше поставила малки саксийки с кактусови цветенца, а край нея подредила удобни столове. Седнал в тях можеше да си сложиш питието, в случая кафето, на малкия парапет и да съзерцаваш безкрая в трите посоки на света… Не, нямам думи! Толкова просто, толкова семпло и толкова истинско. До една от колоните виждам нагънати наметала – пончо – явно тук идват посетители и вечер и в нощния хлад остават зареяни в светлините на целия залив, разгърнал се пред взора им. А само до тях каменен кръг, в който вечер гори огън, около който се събират млади хора, с песни и китари – страхотно! Встрани от малкия бар има навес с две маси и весели люлки – на синджир, вместо столове. В края на терасата е направен навес, отново с естествени материали под който са сложени прекрасни шезлонги пак с гледка към морето, а до него детски кът. И не това ме впечатли толкова, а една интересна идея – майсторът, правил това беше измислил и проектирал прекрасна сцена, която оформил като втора тераса и от склона е иззета маса на метър и нещо по-високо от основната тераса. И така, моето море беше да отида да си свърша някоя работа до Созопол като си запуша носа, преминавайки край къмпинг “Златна рибка“, после като минавам край „Марина палас“, после край „Византион палас“… то въздух не може човек да си вземе от смрад, докато стигне до града. И в града те чака огромен мръсен, прашен и опечен от слънцето паркинг за по два лева на час! А ако си паркирал с грешен адрес си плащаш ес-ем-еса плюс 25 лв. на час! Ура! Решавам да сменя паркинга и отивам на пристанището, старо и познато. И тук отново се насаждам на още по-голяма смрад и гадост – целият пристан на лодките е в жабуняк като блато. А бе, какво става – тия хора събират пари като за световно с такси, концесии и каквото ти дойде на ум, а мръсотията ги засипва отвсякъде.
На другата сутрин пак по плажа и отново към малкия, уютен и прекрасен бар „Ботаник“. Вече се изкушавах да си поговоря със собствениците му. Пъргавият барман с чаровна усмивка ми казва – Ами ето я! И се запознавам с младо и прекрасно момиче. – Ами ние сме със съпруга ми и брат му…, заразказва тя. – Бяхме няколко години на къмпинга, държахме бара, но концесионерът ни освободи, по-скоро се разделиха с другия концесионер и той ни предложи това място тук, накрая на плажа, на склона… Ние не очаквахме нещо да се случи. Но Рени направи проекта и бавно започнахме едно по едно да правим нещата и… се получи! А Рени е?! – питам аз. Ами тя е съпруга на брат му на съпруга ми и докато чакаше третото си дете… го проектира. А вие? – Аз съм в майчинство и докато гледам второто си дете съм и аз в групата. – Ако и сега концесионерът ви „удари шамара“ какво ще правите? – Ще мислим тогава. – Вие разбирате ли, че сте направили нещо истинско и прекрасно? – Да. Така се получи. – А двата лифта с водните ски ваша идея ли е? – Не, това са други едни приятели, но техните клиенти, сърфистите са и наши клиенти и така се допълваме взаимно. – Страхотно! Те не се конкурираха с фирмата на сърфистите, а се допълваха и към всичко това в малка дървена барака е поставен музикбокса, от който не те блъскат досадни ритми с недозирани децибели, а се носи едно леко приятно реге… Как ви се радвам млади хора! Намерили сте пътя с инициатива, с усет за красивото и ценното, с мярка и уважение към природата да бъдете полезни и да работите за себе си и за хората. Нямам думи! Прекланям се пред таланта ви и имам надежда. Вие сте тези, които ще ограмотите простака и ще покажете един нов път в дестинациите на нашето черноморие. То да бъде привлекателно, не с чалгизацията в строителството, в урбанизацията, в инфраструктурата, в шоуто и в забавлението, а като го направите то да бъде един истински пристан в нормална, чиста и уютна среда, в прекрасните пазви на родната природа. Отпивам последните глътки ароматно утринно кафе, вземаме си довиждане до догодина, за да ида до турчина да си изям вкусните гюзлеми и да прибягам на тихо и приятно в гората на Странджа. Винаги съм обичала истинските неща!
Гинка Михайлова
