В деня на 75-годишния си юбилей художникът Злати Златев пред dolap.bg: „Приемам възрастта си като факт и продължавам напред“
Злати Златев е роден на 2 септември 1942 г. в новозагорското село Прохорово. Завършва специалност „Графика“ във Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий“. Участвал е в 42 национални изложби, организирани от СБХ и международни биеналета. Открил е 28 самостоятелни изложби в България и чужбина. Негови творби са притежание на Националната художествена галерия, Градската художествена галерия – София и галериите в Габрово, Добрич, Пазарджик и Стара Загора, както и на десетки частни лица от Детройт, Виена, Одрин, Самара и други колекционери в България. Член на Съюза на българските художници от 1982 г. Доцент от 1990 г. Работил е като преподавател в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“, Бургаския университет „Проф. д-р Асен Златаров“ и Тракийския университет – Стара Загора. Председател на Представителството на СБХ – Стара Загора от 2015 г. Носител на наградите „Стара Загора“, „Николай Лилиев“, на Община Велико Търново, от Второто биенале на рисунката – Велико Търново. Живее и работи в Стара Загора.
По повод юбилея си Злати Златев ще открие 29-ата си самостоятелна изложба на 14 септември 2017 г. от 18:00 ч. в изложбена зала „Лубор Байер“ – Стара Загора.
Господин Златев, каква е личната Ви равносметка за изминалите 75 години?
Не съм правил такава. Годините идват неусетно. Човек като мене, увлечен в ежедневните страсти – рисуването, откриването на изложби, събирането с колеги така и не усеща, как стига до такава възраст. Често пъти казвам, че ако нямам Свидетелство за раждане, нямаше да се знаят годините ми. И щеше да е по-хубаво. В този смисъл нито се смущавам, нито се радвам, приемам фактът като даденост и продължавам напред.
Според Вас, кой е най-големият Ви успех като творец и човек?
Моят живот премина през няколко основни етапа: Най-напред завърших педагогическо училище, но не станах учител, защото веднага трябваше да продължа образованието си в София като художник-аранжор. Завърнах се в Стара Загора и започнах да правя проекти. На един Художествен съвет с възторг приеха проекта ми. Председателят Петър Русков ме попита кога съм завършил Художествената академия. Когато разбра, че нямам висше образование ме отряза, че нямам право да правя проекти. В мене нещо се преобърна от обида и ярост. Ритайки злобно вратата заявих на участниците в съвета, че след 5 години ще се върна с диплома за висше образование. Слава Богу, че заради този инцидент аз завърших Великотърновския, специалност „Графика“, от което съм доволен и щастлив. Запознах се с много млади хора. Преподавателите ми бяха великолепни и като творци и като личности – проф. Спиридон Борисов, доц. Иван Маринов, проф. Никола Хаджитанев. Доц. Янаки Манасиев се славеше със строгостта си и с прекалена взискателност. Той настояваше да запиша в неговата група живопис, но останах верен на графиката. Спомням си неговите приказки: “Рано или късно ти ще станеш живописец“. След 20 години графика и прилагане на всички графични техники през последните 15 години се влюбих в цвета и правя цветни композиции. В Института за детски учителки, който впоследствие се превърна в Педагогически факултет при Тракийския университет, придобих научна степен „Доцент“, на база на творчеството ми. Аз съм се явявал на защита пред ВАК – София. Преподавателската ми работа в Пловдивския, Бургаския и Старозагорския университети също прибавям към успехите си. Но най-голям успех е срещата ми с моята съпруга като студенти в столицата и хубавото ни семейство, което изградихме, украсено със сина и дъщерята. Станахме и многовнучкови дядо и баба с 5 внучки, които ни правят щастливи.
Как през годините се измениха представите Ви за света, в който живеем?
Когато бях на 20 години, творчеството ми беше по-емоционално и романтично. Впрочем тези светли чувства и сега са у мене. Но тогава основният ми мотив беше да се доближа до моите колеги художници, които преди това са завършили висшите рисувални училища и академията. На изложбите се представяха с изключително интересни професионални работи като техника, сюжети и можене. Аз се възхищавах и притеснявах, че не мога да стигна до тяхното ниво. Но бавно и постепенно, когато човек има желание, научава всичко. Първите ми творби преди 50 години бяха линорезбите. Благодарение на по-опитни колеги – Кольо Желев, който беше художник в киното, Пеньо Радев и други, за първи път чух и видях линорез. За първите линорезби нямах професионален инструмент, а ползвах спиците на чадър. Слагаш й дръжка, подостряш я и започваш да дялаш внимателно. Първата ми голяма задача беше да мога да вляза с творбите си в една окръжна изложба на групата на старозагорските художници. Това беше изключително престижно събитие. Първата ми творба „Край Стара Загора“ ще покажа на юбилейната си изложба. Половин век по-късно сега преценявам, че работата ми има качества. Направил съм подложка с някаква бронзова тинктура. Другото ми емоционално усещане, че мога да правя нещо, е когато на Младежка изложба през 1968 г. получих награда. Тогава добих кураж, че и аз мога да бъда „барабар Петко с мъжете“, както се казва в една народна мъдрост. Когато се завърнах в Стара Загора с диплома за висше образование, участвах в голяма изложба, посветена на годишнина от Руско-турската война. Получих доста похвали, а работите ми са били откупени от Художествената галерия. В момента те са експонирани на четвърто експозиционно ниво в Регионалния исторически музей по повод 140 години от битката за Самарското знаме.
В сюжетно отношение, които са темите, които винаги са Ви вълнували и предизвиквали пресътворяването им върху платното или белия лист?
Няколко са темите, които през целия ми творчески живот ме съпътстват и провокират. Първата е щастливото ми детство в родното ми село Прохорово. „Връщайки се“ там, казано условно, правя цикли, които съм озаглавил „Завръщане“. Това са първите стъпки, първото опознаване на света… Както казва великият Йордан Радичков – кошерът, от който съм се излюпил… Не съм забравил този кошер. „Роенето на пчелите“ е друг цикъл от тази тема. За съжаление „пчелите“ отлитат от българския кошер и не се завръщат повече. Това е темата, която болезнено ме вълнува. Стотици млади хора завършват средното и висшето си образование в България, в нашия град, заминават по света и не се завръщат. Т.е. обезлюдяването, изчезването на интелекта, което за мен е изключително притеснително. Другата ми любима тема е сбогуване с морето. Десет години работих в Бургаския университет „Проф. д-р Асен Златаров“. Завързах много красиви приятелства с тамошните художници и поети. Така се родиха много „сбогувания с морето“ и „завръщане при морето“. На предстоящата си изложба ще покажа две рисунки, които съм направил по стихове на Христо Фотев. Третата ми тема е „Нежност“. Често правя нежните прегръдки между мъжа и жената. За мен това е основата, върху която сме се пръкнали на белия свят. С лекота правя усещанията на единия към другия. Кредата, с която рисувам, ми дава невероятна възможност с финеса на линията, на петното, на щриха, да направя това, което искам. Може да звучи самохвално, но съм получавал няколко пъти награди за рисунка. Преди две години в Третото биенале на рисунката във Велико Търново, получих една от големите награди. Това е знак, че съм си свършил работата като рисувач. Един от професорите Спиридон Борисов беше написал, че съм добър рисувач и че добре мога да композирам човешката фигура в пространството и интериора. Правя го по силата на интуицията и по моите разбирания за композиция.
През последните години на различни изложби се представяте със живописни творби, създадени върху текстове от стихотворения, както и спомени за старозагорски художници, които са се преселили в по-добрия небесен свят.
Обичам поезията още от ученическите си години. Имам първите стихосбирки на Станка Пенчева, на Дамян Дамянов, на Радой Ралин… До ден днешен изпитвам преклонение пред изкуството на поетите. Затова често пъти посягам към тях и правя не толкова илюстрации, колкото свободни рисунки по техни стихове. Такива са на Таньо Клисуров, Иван Груев, Христо Фотев, Яворов… Със същата почит се отнасям и към рано напусналите ни колеги Иван Попчев, Янаки Кавръков, Любо Цакев…
Доверявал сте ми, че ателието Ви е светая светих, в което трудно допускате външен човек. Защо?
За да рисувам ми трябва усамотение, за да направя подредбата си на нещата, да застана срещу белия лист или бялото платно и когато ми дойде вдъхновението, да започна да предавам чувствата си. В този смисъл ателието за мен е свещената обител, олтарът, без който не мога. Стихове се пишат и на коляно. Рисунки и драскотинки могат да се нахвърлят и на маса в заведение, но когато започнеш сериозна работа ти трябва ателие с атмосфера, бои, техника, графична преса и пр. Съжалявам, но не допускам много хора в ателието си.
Имате ли представа колко графики, рисунки и картини, са излязли изпод ръцете и сърцето Ви?
Когато Пикасо умира, правят инвентаризация на няколкото му ателиета и се установява, че той има над 2000 живописни картини и над 10 000 рисунки, които никога не е показвал, а е показвал други хиляди. За голямо съжаление тази цифра няма никога да стигна, но може би имам около 800 графични творби и около 100 живописни работи.
Има ли нещо, което не можете да нарисувате? Например сълзите на една майка?
Имам цикъл „Майките“. Не съм направил сълзите в очите им, но съм изобразил техните съкрушени фигури – една майка държи в ръцете си мъртво дете, а друга е наведена над убития си син. Този цикъл посветих на Априлското въстание през 1876 г. За голяма моя радост получих поощрение на изложбата в Пазарджик, а работите ми бяха откупени. Има неща, които не мога да нарисувам и не се опитвам. По време на студентството ми бях един от тези, които правеха много добре етюд на глава. Сега нямам абсолютно никакво желание да рисувам портрет на човек. Не знам защо.
Господин Златев, вече трета година ръководите гилдията на старозагорските художници. Какво заварихте и какво променихте през това време?
Когато трябваше да се избира творчески секретар, три пъти правихме изборно събрание. Накрая един от колегите ме кандардиса: “Злати, поеми този ангажимент и след година-две ще изберем някой млад човек!“ За съжаление никой от младите не желае да се ангажира, защото има много неблагодарна работа. Основната ми цел беше да консолидирам Представителството и да правим изложби, които са по-различни от останалите. Така се родиха „Доайените“, „Коледна изложба“ с елха… Вече на всяка изложба се дават най-малко три награди за живопис, графика и скулптура… Ненапразно през последните две години Представителството ни беше номинирано за награда „Стара Загора“ и се надявам на третата да я получим. Едно от постиженията ми беше да доведа в Стара Загора председателя на Съюза на българските художници Любен Генов на пленер. Освен това, той ми обеща да открие изложбата ми. От 1984 г., когато Светлин Русев и Дечко Узунов бяха в Стара Загора при откриването на т.н. Дом на художниците, от тогава до сега председател на СБХ не е стъпвал в нашия град. Най-голямото предстоящо събитие е традиционният „Есенен салон“, който се открива на 5 октомври за Деня на Стара Загора.
На 14 септември 2017 г. в зала „Байер“ ще откриете юбилейната си самостоятелна изложба. Представете я авансово?
От 10 дни приключих с рисуването и пакетирах картините. Ще покажа около 80 работи – различен формат, техники и сюжети. В една от първите ми картини публиката ще види нещо, което вече не съществува – Джамията с минарето, което беше съборено през осемдесетте години. И последните работи, които направих преди месец. Озаглавил съм ги „Юни“, „Юли“, „Август“. Обичам сезоните с тяхното многообразие. Вслушвайки се в „Годишните времена“ на Вивалди се опитвам с настървение да направя нови платна.
Кой е Вашият любим сезон?
Есента. Лятото е много перверзно, не защото жените са разсъблечени, а защото в него няма романтика. Пък и може би, годините си казват думата. Колкото и да се правим на дръзки и непобедими, в някои моменти, както казва Луис Бунюел, трябва да седнем спокойно и бавничко да си изпием аперитива с мисълта за отминалото време. Ако разградим живота ми на етапи имам три основни момента: Преподавателската ми дейност в продължение на 35 години. Основната ми дейност беше да подготвя бъдещите детски и начални учителки да не пречат на децата да рисуват. Т.е. много внимателно и деликатно да се отнасят към детската рисунка, която за мен е нещо уникално. Вторият ми етап беше настървеността ми активно да участвам в различните изложби. Нещо, което за съжаление не виждам сега в младите хора. От 1970 г. досега не съм пропуснал нито една национална изложба, организирана от СБХ, както и международните биеналета на графиката. Това беше някаква стръв не само при мен, но и при колегите ми. На трето място – искам или не, все някаква ръководна дейност съм изпълнявал – ръководител на катедра 10 години, зам.-директор, член на специализираните научни съвети в университетите в Бургас и Пловдив и т.н. Сега с огромно желание правя всичко, което се случва в зала „Байер“. Сериозно съм се замислил млад колега да ме смени като творчески секретар. Трябва нова енергия да води художниците.
Освен здраве, какви си пожелавате?
Здравето е най-важно. Пожелавам си моите пет внучки да ходят където ходят, но да се приберат в „кошера“. За моя радост най-голямата Ива, изкара един семестър в тамошната Академия за приложни и изящни изкуства в Холандия, но не й хареса и се прибра. Ако и другите момичета бъдат около мен – ще бъда щастлив.
Въпросите постави Росица Ранчева
