Благослови ни, отче Йоане!
В търсене на святостта и Божията благодат тези дни пътят ни пое към Рила – сърцето на българската духовност… Малко организация … Запазване места отрано в манастира. Събиране на раниците с най-необходимото. Приготвяне на постното меню в захлупците, както подобава на традицията и потребността за поклонение. Задължително вземане на дарове – в манастир с празни ръце не се ходи, казваше баба ми. Разпределение в две коли по четири човека… И два дни преди празника на най-голямата балканска света обител „Рилски манастир“ и 1071 г. от успението на Св. Йоан Рилски, първата кола пое на път.
Всеки път, когато тръгвам към Рила, ме изпълва празнично вълнение. От дете ходя в манастира. На село учителките ни в края на всяка учебна година организираха 3, 5 или 7-дневни екскурзии и всичко, което бяхме учили по география на страната беше посетено. По-късно, навръх Голяма Богородица тук станах кръстница на един прекрасен Георги, с когото ще продължавам да се гордея. А след години, в доста труден за мене период, започнах с раницата да обикалям тъдява. За един от тези преходи отделно ще ви разкажа. Но тогава, като пишман турист, уж тръгвах ей така на преход, а пък дълбоко в себе си си казвах: “Сега като минем езерата и стигнем до Рилския манастир ще ида да се поклоня на Свети Иван.“ И тайно целия преход го наричах на това поклонение.
Миналата година спонтанно решихме и на 17 август, вечерта срещу празника, пътувахме към манастира. Радостта и преживяването бяха невероятни. В храма беше започнало бдението – тържествена служба с много архиереи, оглавявана от самия патриарх Неофит. В мрачината на рилската нощ храмът блестеше в позлатата си, хорът изпълняваше песнопения, които възвисяваха духовния подвиг на светеца, а Божията благодат ни заливаше и изпълваше сърцата ни. Незабравимо! Каталясали, след уморителния път в жегата, не дочакахме края на службата, а се отправихме към бунгалата, които щяха да ни приютят. Затова си казахме, че тази година поне един ден по-рано трябва да пристигнем, за да бъдем на цялата служба и да станем част от това вълнуващо преживяване.
Така на 16 август т.г., след порядъчно тутане и бутане, достатъчно закъснели поехме на път… Някак неусетно магистралата ни изстреля от скучното си русло на големите скорости в отклонението при Ихтиман. Непосредствено край язовир Искър, хладна ласка планината ни посрещна дружелюбно и ни поведе през криволичещия път под букови сенки и огрени поляни към Самоков. Спряхме за кратко да се поклоним в самоковския манастир „Покров на Пресвета Богородица“. В храма монахините довършваха вечерните молитви… Монахиня Рахила ни поздрави и благослови пътуването ни… Нямахме време да се радваме на красивата градина, на цветята, защото все още ни чакаше дълъг път… Оставихме малки дарове – диня и плодове, характерни за сезона. Взехме си довиждане и обещахме следващия път да се обадим за по-дълго и побързахме да излезем от града…
Самоков ни направи впечатление на доста обновен, оживен и интересен, но можехме да му се радваме от прозореца на автомобила. Като преминавахме през чаршията видяхме Голямата чешма или Чешмата с обицата, построена през 1662 г. по поръчка на емина на султанската кухня Мехмед ефенди. Представлява самостоятелна четириъгълна постройка с чучури, от които тече вода и от четирите страни. Постройката е с четирискатен покрив, широки стрехи и елегантен шпил. Декорирана е с два загадъчни елемента – каменна къщичка за птици и една „зенгия“, която според преданието е била обицата на Крали Марко.
А от другата страна на пътя в градинката до Автогарата стройно извиваше снага Чадър чешма, която не е голяма по размери, но е много красива. Изработена е преди 150 години от неизвестен майстор. Тя е един от символите на Самоков.
Зад нас остана историческият музей с паметника на Чакър войвода, а над нас се извисяваше високият склон на Рила и една табела на разклона, сочеща посока Боровец… Усмихнахме се на възможността за преживявания там, но сега имахме много по-важна задача и нищо не можеше да ни отклони. Минаваше 18:00 часа. Беше все още светло, но денят се чувстваше, че се скъсява и трябваше да побързаме… Наближавахме разклона за манастира. Там се издига статуята на светеца, за да ни насочи на изток, където на 31 км, навътре в планината, беше крайната ни цел. Спомняхме си по пътя кой и кога за пръв път е минал от тук. Спорехме дали тогава ги е имало или не тополите по пътя. Аз твърдях, че преди 35 години тополите ги нямаше. Пътят беше права отсечка преди гр. Рила – тогава село и беше павиран. Та от къде си спомням това… Тогава мой колега си беше купил нова „Лада“ и семейството много й се радваха и се чудеха къде да идат… И аз нали съм винаги по идеи и предложения им казвам: „Ами що не идете на Рилския манастир!? Тия дни е Голяма Богородица… – Ами да! – възкликна Гергана. Точно на Рилския манастир ще идем. Георги не е кръстен, а аз съм обещала да го кръстя. И ти ще му станеш кръстница!?” Не можех да се противопоставя. На другия ден рано тръгнахме. По пътя спряхме във Велинград на пазара и там в единствения, работещ този ден в цяла България павилион намерихме бели дрешки, чорапки и хавлия, за да си облека кръщелника. Но като стигнахме на правата отсечка, преди с. Кочериново, пред нас пътят беше изпълнен с коли и ние се озовахме на края на километрична опашка. Беше сложена бариера и пазеха милиционери. Не пускаха никого към манастира. Някой спомена, че там била Людмила Живкова и докато тя не слезе няма да пускат хора да се качват… Да, но с нас беше Гергана. Като разбра, че ще стоим под палещите лъчи на слънцето и планираното поклонение и кръщене няма да се състои, тя настръхна, сложи ръцете на „Ф“ и ядовито се отправи към милиционерите… Изгубихме я от погледа си някъде към началото на опашката. Нито виждахме, нито чувахме как върви разправията, но след 20 минути ние преминахме победоносно покрай колоната от чакащи коли и навлязохме навътре в Рила… И тогава в параклиса „Свети Архангели“, веднага след Светата Божествена Литургия, заедно с още много кръстници и кръщелници кръстихме и оня 7-годишен сладур Георги – Бог да го благослови!
А сега спорехме имало ли е тогава фиданки или не. Не знам, но сега са едни големи тополи и хвърлят сянка, която ни разхлажда в жарката привечер… Колкото се качвахме нагоре, толкова термометърът падаше и Рила ни приютяваше в нежния си хлад. Някъде към 20:30 стигнахме пред портите на манастира. В офиса по настаняване ни чакаше йеродякон Нектарий, който попита само за имената и ни подаде ключа. Нашата килия беше на четвъртия етаж, непосредствено над входа. Трите жени – в голямата одая, а Божо – в малката, която е ползвана от монаси за уединение… Хвърлихме раниците и излязохме на чардака, за да се любуваме на приказна гледка. Нещо, което сме гледали на картичките, илюстриращи красотата на Рилската света обител. Слязохме в храма. Поклонихме се на Светеца. Целунахме чудотворната икона на Св. Богородица Осеновица и записахме имената за Светата служба на другия ден. Вече се смрачи, а бяхме и уморени и огладнели. Извадихме бохчите, а там Роси се беше развихрила – постни сърмички с ориз, гъби и други аромати, пастет от печен бял патладжан с чесънче, извара със зехтин и лук, диня, маслинки, домати, краставички… И само за адет, „да ни парне“, по глътка от 8-годишната Лазаринковица… Порадвахме се на красотата на манастира в августовската вечер и след 22:00 часа окупирахме леглата…
Денят започна с утринна служба. Водеше я епископ Йоан. Толкова благо пееше, а йеродякон Нектарий и още един млад събрат го съпровождаха. В края на службата се поклонихме на мощите на св. Иван и излязохме от храма.
От вълнение ли, от що ли, всички получихме притеснителни здравословни проблеми. След около два часа предприехме мерки: Поръсихме се със светена вода, помолихме се на св. Иван и на Св. Богородица и се запътихме към манастирското гробище, за да се помолим и на гроба на дядо Леонид. В това време една млада послушница подаряваше шишенца с елей от много манастири по света. Всеки си избираше каквото му хареса. Аз си взех елея от манастира на св. Герасим Йордански. Той толкова е бил благ и смирен, че лъвът му се подчинявал. А аз имах много нужда от смирение и от благост! Помазахме се с молитва и тръгнахме към гробището. След като запалихме свещичка и се помолихме на гроба на дядо Леонид един по един започнахме да идваме на себе си… Какво нещо е светското – хем бяхме тръгнали с вяра към манастира, на поклонение на най-големия български светец, а за всяка нужда търсехме методите на съвременната медицина. Такива са светските ни нагласи, но трябваше да изживеем този тегав ден с всичките му притеснения и проблеми, за да осъзнаем, че носим със себе си и молитвата и нейната сила и с упования да я отнесем към Бог.
Тази нощ щяхме да спим много малко, защото в 20:00 часа заехме местата си и се включихме във всенощното бдение. С всяка минута храмът се изпълваше с богомолци… Службата поведе Негово високопреосвещенство Мелнишки епископ Герасим, в съслужение с епископ Йоан и Адрианополски епископ Евлогий – игумен на манастира, както и отци и монаси от страната. Цялата служба на бдението беше прекрасно огласена с невероятните песнопения на мъжете от Хора на Софийската Митрополия “Св. Наум Охридски“ под ръководството на диригента Андрей Касабов. Нямам думи да пресъздам атмосферата там. Храмът е доволно пълен, огрян от безброй лампи и полилеи, които блестят върху позлатата на олтара и проскинетариите. А сред тази красота от багри, светлини и благоухание се носят молитвените песнопения, както на водещия службата на бдението, така и на хора. Те изпълваха всяко кътче в храма и килиите, в двора и околността, възрадваха душите и сърцата на богомолците и събраха в едно молитва, радост и благоговение… След полунощ, някъде към 1:00 часа, владиката свали едната лампада от кандилото на Светеца и прикани всички да се поклонят пред мощите му, а той като ги благославяше с кръста ги помаза с елей от горящото кандило за здраве и спасение. Встрани, на поднос имаше нарязано петохлебие, от което всеки вземаше и отнасяше благословение… Толкова трогателно и вълнуващо беше това духовно преживяване в късната нощ. Всеки беше останал сам със себе си, с изтерзаната си и грешна душа и в молитвено вглъбение молеше и благодареше за милостите, с които Бог го беше удостоил. Тази вечер, благословени и спокойни изкарахме нощта. Събуди ни гласът на манастирската камбана. Набързо се приготвихме и тръгнахме… “Благословено царство!…“ Празникът започваше!
На 18 август 2017 г. тържествената Света Божествена Литургия водеше Негово Високопреосвещенство Неврокопският митрополит Серафим в съслужение с дядо Йоан и дядо Евлоги, както и многобройните гости-отци и монаси от страната. Хорът „Св. Наум Охридски“ допринасяше допълнително към тържественото служение на архийереите и отците… Богомолците прииждаха и пълнеха храма все повече и повече. Те се отдаваха на поклонението си в молитвеност пред Светеца, който сякаш изпълваше сърцата им с милостта и благослова си… В края на службата, след „Со страхом Божи приидите…“ множество богомолци, преминали пост и изповед, взеха Свето причастие… Митрополит Серафим изнесе прекрасна проповед, в която призова да се опази вярата и да не се смесва с нищо, което може не само да оскверни, но и да вреди. В неговото слово ясно беше отправен апел към вярващите да се подготвят млади хора за влизане и служение в църкви и манастири. С болка беше отбелязано, че българските прекрасни манастири са празни… И ние не сме най-добрите следовници на завета на Свети Иван в неговото духовно дело. Митрополитът възхвали работата на домакините, които достойно бяха подготвили празника, благодари на гостите и изказа похвала на хористите. След това благослови и раздаде нафора на миряните. В другия край на храма жените си бяха донесли обредни хлябове грозде и дини, за да се изчетат и да се раздадат за здраве. Отецът изслужи молитвата за благословение, а всички присъстващи пееха заедно с него. След края на службата групата ни се събра, взехме раниците и тръгнахме към гроба на св. Иван. В този момент Росито направи прекрасно предложение: “Нека да отнесем от тук някакъв благослов. Това трябва да бъде свързано с храма, който следва да се възстанови в двора на МБАЛ „Проф. Д-р Стоян Киркович“. Нали вече е ясно, че негов патрон е самият св. Иван Рилски. Какво ще кажете всички да съберем парички и да купим икона, която да осветим тук и щом се завърнем в Стара Загора, да я сложим на входа на църквата?!“ Обадихме се на отец Йордан, главния радетел за възстановяване на църквата, превърната през годините в морга и поискахме от него благословение… Влязохме в книжарницата на манастира… След щателния избор харесахме и купихме две. Занесохме ги в храма и помолихме да бъдат осветени. След това, със съдействието на отец Нектарий, ги положихме под мощите на свети Йоан… Сега остава да ги внесем в храм „Св. Иван Рилски“ в Стара Загора, за да ги оставим там завинаги. А с тях и да внесем в него част от светостта на Светеца, неговата сила и закрила.
В ранния следобед с колите стигнахме до Кирилова поляна и от там нагоре по скалистата пътека поехме към гроба на св. Иван Рилски. Някои носехме само раница с хляб и ни беше леко, но Божо мъкнеше с усмивка и готовност 12-килограмова диня, за да я раздадем за благодарение и здраве. И достойно си извървя пътя с динята в ръце до горе!
Влязохме в пещерата. Пепа вървеше напред със запалена голяма свещ. Застанали пред ложето на св. Иван Рилски, изпяхме тропара, посветен на него, както и „Богородице дево“. Божо и Красимир тръгнаха да изизат през дупката, аз ги последвах, като на ум си се помолих: “Отче Йоане, избави ме от тази постоянна болка в гръбнака“. В един момент се извих и се хванах за камъка, за да се измъкна навън и точно в този миг гръбнакът ми изхрущя и се намести!!! Не, нямам думи! Толкова бързо беше чута молитвата ми! „Благодаря ти, отче Иоане! Благодаря ти, Боже!“
След мен излезе Пепа, която хем носеше запалената свещ в ръката си, хем пееше “Отче наш“! Много упорита и смела жена, която се осланя на вярата си и успя!
Поклонихме се пред гроба, а след това прикадихме приношението. Срязахме динята, накъсахме хляба на къшеи и Красимир, Росито, Пепа и Николина, Петя и Християна раздаваха хляб и диня на всички поклонници, качили се до гроба на Светеца. Весела и шумна компания от младежи от Испания, Италия и от къде ли не – вземаха и благодаряха. Благословени, които дарили и които яли…
Благодарим ти, отче Йоане! Хвала Тебе, Боже и ти Майко Божия!
Изпитанието на това поклонение не свърши пред гроба, а продължи докато успеем да се смъкнем по стръмната скалиста пътека. На първата чешма, която знаехме от предния ден, спряхме, за да похапнем преди да потеглим обратно към дома.
По пътя не спирахме да пеем и да се радваме на милостта, която имахме – да се докоснем до светостта и да съпреживеем радостта от духовното общение на всенощното бдение и на празничната Света Божествена Литургия… Носехме в сърцата си частица от милостта на свети Иван Рилски, от благословението му, от силата му. И една по-голяма убеденост във вярата си. Толкова е велик подвигът му и толкова е блага милостта му, която откриваме в Завета, написан към идващите след него духовни чада, които той с огромна любов нарича “Чедца, мои!“ Ееех, дано можем по-задълго да съхраним от тази милост и от тази любов в сърцата си!
Гинка Михайлова