Пътуване към Света Великомъченица Марина

Отдавна  имах желание да отида на поклонение на Св. Марина, но нещо ме отклоняваше  – я спешна задача, я  нещо непредвидено… Но в оная юлска седмица все повече и повече у мен назряваше идеята, че това трябва да се случи… Открих телефони и позвъних! Обади ми се благ глас на възрастна жена и благослови… Помолих за подслон за през нощта срещу празника и гласът още веднъж благослови: “Да бъде!“. Много се зарадвах, но реших да не споделям и пътуването и поклонението да бъдат изненада.

Тръгнах си от работа и по пътя напраих покупки, до вкъщи почти събрах багажа. И от вратата занареждах:

– Знаеш ли къде е Каран Върбовка? Искаш ли тази вечер да сме там? За празника на Св. Марина, а!?…

– Ами къде е? – заусуквах го – Амии… някъде след Търново към Бяла…!?

Малиии, че не си давах и зор да се замисля, поне да бях видяла маршрута в Гугъл мапс-а. Карай, за кой ли път говорех ей така “на ангро“!

След около половин час вече бяхме на път. Летен ден, слънцето е още нависоко и втория ден от горещниците оправдава името си. Някъде към 21:00 часа преминахме Бяла и в една стара, не знам откога си, карта в жабката на колата наблюдавах маршрута. Виждах, че след Бяла има отклонение, което сякааш  съкращаваше пътя. Позвъних до манастира  и от там същия благ глас на старата жена ми каза: „Госпожо, аз не знам добре пътя, но тук има една жена, която най-добре ще ви упъти” и предаде телефона на един друг глас, който звучеше убедително и категорично: ”Сега като навлезете в отклонението ще минете… километра, след което на върха ще видите една перка на ветрогенератор  и в първото кръстовище след нея ще свиете на ляво, а после ще карате все направо…”

Гласът ни водеше,  ние се движехме водени от най-сигурния Джи Пи Ес… След малко телефонът се включваше и гласът продължаваше: „Сега като излезете на високото ще загубите обхват, но продължете още малко и ще излезете на главния път и ще свиете по него на дясно и все направо ще стигнете разклона за Каран Върбовка. През селото преминавате и продължавате все направо. Пътят ще мине покрай гората от едната ви страна и от дясно има язовир. Карате все направо и сте пред манастира.” – и гласът секна.

Пътят беше тесен като паркова алея, от двете страни като зелени стени се издигаха треви, жита и буйна растителност, а слънцето вече беше залязло, но светлината на деня бавно отстъпваше и ние се промъквахме в едно призрачно време, наречено от поетите “сумрака на сенките“. Следвахме нашия невидим  указващ пътя ни глас и не видяхме как мракът ни обгърна отвсякъде… Със съмнение и страх продължавахме по тъмен и безлюден път напред и все напред и напред, но нищо не се виждаше пред нас. Ами сега?

– Карай направо още малко и сме там. – правех се на смела аз.

– Къде бе, жив човек няма в тая пустош и е тъмно като в рог!

– Давай! Още малко….

След около десетина минути пътуване в тъмнина и несигурност в далечиата заблестя светлинка:

– Ето го! Виж светлината!

Като наближихме се оказахме в епицентъра на някакъв панаир – кюфтета, кебапчета, панаирджийски люлки, захарен памук и километри сергии с дрънкулки. И всичко шумно огласено от последните шлагери на фолка и циганската музика. Това пък какво беше!?

Ами сега какво ще правим? Това ли търсехме?

Спряхме при първите сергии и попитахме за манастира: „Карайте до края на на сергиите и след това на ляво и ще стигнете вратите.”

Продължихме напред и не след дълго излязохме от тая какафония. Пътят завиваше на ляво и ни отведе на зелена поляна, където бяха паркирани няколко скромни возила, а малко по-нагоре от мрака изплува силуета на храм… Слаба Богу! Пристигнахме.

Под светлината на няколко крушки  седяха две възрастни монахини, а една по-млада от тях и други жени режеха и приготвяха някаква храна под навеса.

– Добър вечер, благословете Майко! – обърнах се към най-възрастната от тях.

– Бог да те благослови, мила!

– Ние сме от… дето звъняхме и ви досаждахме по телефона.

– Ааа, чакаме ви. Вие сте уморени. Седнете да си починете и да похапнете. Жените са приготвили салатка и бобец за поклонниците.

Божее, от де знаеха, че сме гладни! – помислих си аз.

Чак сега усетих колко съм уморена и гладна, от бързане не бях хапвала от сутринта.

Седнахме и ни сервираха салата от пресни селски зеленчуци. Засуетиха се и някак гузно се заизвиняваха жените:

– Абе, от сутринта варим един фасул, но много инат се оказа и не увира и не увира, твърд е като сачми.

Както бяхме гладни им казахме да не се притесняват и се нахвърлихме на скромната благословена вечера. Няма такава сладост на света! Даже и фасулът дето похрупваше ни се услади.

– А къде е жената, която ни направляваше, да й благодарим.

– Ами тя си отиде в селото и ще дойде утре, защото три дни не си е ходила. Подготвяше празника и подслона за гостите.

Решихме, че утре ще й благодарим.

– Да ви кажем, че тук е скромно, нямаме голяма база и гостите ги настаняваме във фургони. Дано да ви е удобно.

Какви удобства?! Бяхме тръгнали за празника на Св. Марина и светицата бдеше по целия път над нас, сякаш ни водеше през здрача на Делиормана и ни доведе до сами вратите на скромната света обител.

Фургоните бяха стари, но грижлива ръка беше почистила, а леглата бяха железни русенски кревати, застлани с изпрани чаршафи и одеяла, които миришеха на сапун и вода. И в най-луксозния хотел не съм спала по-добре от тая нощ.

С вяра и благочестие жени и мъже от близките населени места бяха обещали пред себе си и пред Светицата да дарят труд, сили и средства. Бяха положили усилия и това скромно място блестеше от чистота и гостоприемно даваше подслон и милост на вярващите, които идваха тук, водени от вярата си и почитта към Св. Марина.

Слънцето още от утрото прежуряше и денят щеше да е горещ, не случайно хората ѝ казваха “Марина огнена“. Поклониците, пристигнали късно през нощта бяха преспали на поляната пред манастира и сега пъргаво почистваха  и с ледена вода си плискаха лицето.

Службата започна и храмът се изпълни с народ. Църквата беше скромна с една две зографисани икони, с опушени стени, липсваше каквато и да е украса по олтара – скован и боядисан със синьозелена боя. В средата на храма беше аязмото – голям кладенец – целият обкован и затворен, само през стъклените прозорчета се виждаше водата.

Заприижда народ от всички краища на Северна България, изсипаха се и  автобуси с поклонници от Румъния. Правеше впечатление туристическото поведение на нашенците и благочестивото поведение на румънците. Службата я водеше Русенският митрополит. В един момент митрополитът поведе службата извън храма на специално изградена  голяма площадка, прилична на сцена, която беше и нещо като олтар и продължи на открито.

Независимо от множеството, което всяка минута се увеличаваше службата сякаш се извисяваше над всички и се съединяваше в едно с молитвеността на вярващите. Усещаше  се всеобща радост и милост, които докосваха най-нежните струни на сърцето и душата… Изви се опашка от вярващи, които благоговейно очакваха приемането на Св. Причастие. След Светата Божествена литургия, беше отслужено петохлебие и тържествен водосвет с Молебен за здраве. С благословението на Митрполита свещенослужителите раздваха  нафора, благословения хляб и вода от Аязмото.

Вярващите положиха на предварително подредени маси с покривки хлябове и курбани за освещаване… Службите следваха своя ход, а вярващите с молитва се обръщаха към Св. Марина, вярвайки в силата на нейната помощ и закрила, при измолване на милост в нуждите им пред Господ Иисус Христос.

Гледах как хората  участваха в службата, как  всички оставаха огряни от светлината на самото юлско слънце и от  упованието на вярата и надеждата, с които очакваха Божието благословение и зстъпничеството на Св. Марина.

Суматохата понякога преливаше и се превръщаше в глъч, но после се успокоявше и стихваше в кротост и благост.

Потърсих жената, която  по телефона ни навигираше снощи, защото наближаваше време за път, но от нея ни вест, ни кост… А и в това море от хора беше невъзможно да я открия. Благодарих на жените, които ни посрещнаха. Взехме си довиждане с новите си приятели и обещахме догодина да дойдем по-навреме, за да помогнем в подготовката. Трябваше да поемаме обратно към дома, а не ни се тръгваше – бяхме станали близки сред себеподобните си. Вярата и молитвата, единодействието в това по-малко от денонощието време, ни беше сродило сякаш и ние се разделяхме със скъпи приятели.

Поклонихме се още веднъж пред иконата на Св. Марина за благословение, благодарихме за невероятното приключение и за лекотата, с която достигнахме дотук, преживяхме радостта от участието си в празника, от докосването до светостта на тази сксромна обител и тръгнахме обратно към дома.

Много години минаха оттогава, посетили сме много свети места, но този глас, който ни водеше през притъмнелите поля на Делиормана и ни показваше пътя, тези хора, които с  милостта и любовта, с която ни посрещнаха  бяха сякаш пратени от самата Света Марина, която ни вдъхваше кураж  да вървим напред и да вярваме, че по нейните молитви Бог ни дава да бъдем силни, за да се противопоставяме на всяка тъмна сила. Благодарим, че  се доверихме на мощната ѝ десница и тя ни преведе тогава и ни превежда и сега през здрача на съмнението, по пътя на вярата и надеждата. И днес в скромната обител се стичат хора от всякъде, за да дирят лек за болести и теготи, за утеха и милост в молитва към Света Великомъченица Марина

Твоята агница, Иисусе (името), зове с висок глас:
Тебе, Женихо мой, обичам, и Тебе като търся, страдая, и се съразпъвам,
и се съпогребавам с Твоето кръщение и страдам заради Тебе, за да живея с Тебе.
Но като жертва непорочна приеми ме с любов, пожертвала се за Тебе:
с нейните молитви, като милостив, спаси нашите души.

Гинка Михайлова