Корабът с алените платна

Един прекрасен кораб се носи в морето на времето- корабът на Капитана!

Той стои на рейд  през лятото на пристанището в  Китен и  качва на борда си обичащите морето, за да ги отведе за кратко в света на приказките, сънищата, фантазиите и мечтите – корабът ,,Света Мария”.

От първата ми среща с този кораб и с Капитана минаха години, много… За всички негови приятели, за всички, които го познават, за гостите на кораба и за туристите той винаги е бил единствено и само Капитана. Какво трябва да излъчваш, какво  трябва да внушаваш, какво да изпращаш като послание,  за да останеш в мислите, в думите и  в  спомените на хората като личност с нарицателното име – Капитана.

Нищо около тази лодка не е случайно. Нито времето на нейното създаване, нито името и – ,,Света Мария”, името на Божията майка, нито човекът в нея – Капитана,  посветил живота си на това, без да го съзнава – да я превърне  в  един  неподражаем  храм на любовта. Нищо случайно не става под звездите.

…

-Здравейте, пирати!

Преди два дни го чух за втори път.

Първият беше преди около две години, от малко момиченце на около пет годинки, държащо в ръчичките си връвчиците на  розово делфинче-балонче, пълно с хелий. Малката ,,фея“ беше също в розово, а радостта в очите и, погледът и, ентусиазмът от срещата и звънливото и гласче са още  пред очите ми. Тя беше убедена , че най-после е успяла да хване на място постоянно отсъстващите от пристанището пирати и  да си  поговори с тях.

– Вие до къде пътувате ?

– Ти кой пират си?

– Деца отвличате ли?

Малкото, прекрасно момиченце беше като излязло от света на приказките и ни превръщаше всички нас около нея  в  герои на нейната невероятна, наяве преживявана приказка.

– Аз съм Червения пират – отговори  Капитана – но ние деца не отвличаме, прибираме само лошите хора!

– Тя всеки ден ви гледа от плажа и все ме пита кога ще се видим  с пиратите – обяснява баща й.

Преди два дни зад гърба ми прозвуча отново поздрава:

– Здравейте, пирати!

Този път от таткото  на едно по-голямо и на едно по-малко момченце, в  детска количка, бутана от  лъчезарна, усмихната мама.

– Ами имате пиратско знаме, значи сте пирати!

Аха…, значи не само отдалеч личи, че тук пребивават пирати…

Хората, които прекрачват перилата на кораба нямат представа къде влизат…

Те попадат  в  истински храм. В един свят на човечност, загриженост, внимание и любов. Понякога от всичко това те дели само една крачка. Колко е лесно и  колко е малко – просто да пристъпиш. С отворено сърце, с очи, които виждат, с душа, която чува.

Кой е Капитана – Добри Димитров?

Потомствен майстор на хладни оръжия, обучаван в специалните части на военноморските сили на България навремето, днес този човек е избрал за свое оръжие силата на Любовта. И днес изпод ръцете му излизат уникални, ръчно изработени ножове от най-добрата стомана, украсени с орнаменти, говорещи много на посветените и просто ,,интересни” за ония, които не четат тази ,,азбука”. През зимата, когато корабът почива, скрит от бурите  в спокойствието на Варненското езеро, Капитан Добри Димитров  дава живот на оръжия, каквито няма как да срещнете другаде.

 

 

,,За тебе пътят е отворен!“

Тръпки ме побиват от един от неговите разкази.

-Беше зима, с двама мои познати бяхме в южна България, за да купя котва за кораба от една изоставена в язовир и свалена от употреба яхта. На връщане, някъде по пътя, в снега, ни вдигна ръка старец с малко русо момиченце, държащо го за ръката, които незнайно защо бяха навън в този вятър и студ. Старецът се оказа турски ходжа, когото след известно време свалихме заедно с момиченцето там, където той пожела. Бях се обърнал към колата, вече сбогувал  се с тях, когато усетих ръката на стареца на гърба си. През дебелите дрехи ръката му пареше. И чух думите:

– За тебе пътят е отворен!

Не знаех още какво означават тези думи и защо ми ги каза старецът.

Единият от спътниците ми в колата подхвърли:

– Защо ги качваш тия?

– А ти какво искаш, да ги оставя в снега ли?

На пътя през планината за Варна нещата станаха сериозни. Проходът беше затворен. Снегът и вятърът трупаха преспи. Беше немислимо да се пътува. На едно място полицаи спираха и връщаха колите. На моите думи, че вечерта трябва да съм във Варна не обърнаха никакво внимание. Аз обаче настоявах на своето и те решиха да  ме оставят най-накрая да си чупя главата, въпреки, че в началото бяха категорични, че няма да ме пуснат напред. Подминах ги и това, което се случи по пътя просто не беше за вярване – никаква видимост, сняг, вятър, виелица, студ, закъсали коли… Колата обаче бавно и полека вървеше, никъде не спря и вечерта в 22:00 часа се появих на празненството, на което изобщо не ме чакаха.

– Ти какво правиш тука, нали щеше да ходиш за котвата?

– Ходих и я докарах.

– Глупости, целия ден говорят, че пътят е затворен заради снегове и буря, ти си я докарал.

Тогава си спомних думите на стареца – ,,За тебе пътят е отворен!”

…

Аз пък  си спомних за един разказ от детството на Петър Дънов.

Една вечер на вратата на къщата им късно се почукало. Бащата на Учителя, уважаван свещеник  в селото и  в околията отворил вратата. На вратата стоял просяк, който му поискал 10 лева.

– Аман от тези просяци! – изрекъл той и затворил вратата.

След малко малкият Петър проговорил:

– Знаеш ли кой беше този – предрешеният Христос ? Ти имаше тези пари, защо не му ги даде?

Баща му се затичал към вратата, но в тъмнината вече нямало никого.

– Той си тръгна – рекъл малкият Дънов – просто беше дошъл да провери ти какво си готов да направиш.

Светът на Капитана е вселена. Вселена от внимание, сърдечност, загриженост, отдаденост, любов. Всичко онова, до което той се докосва, излъчва очарованието и топлината на получена и  дадена  любов. От любов е сътворен всеки един детайл от живота му, с любов е подпечатан всеки един негов жест, от любовта в ръцете му е родена всяка една дърворезба  и  всеки един детайл от ,,приказната лодка”. Започната по времето на Тодор Живков, когато не е било възможно да притежаваш яхта по-дълга от 12 метра. Никой обаче не може да ти попречи да притежаваш  по което си искаш  време – мечтите си. Сглобена първо в представите му,  а после и наяве, до всеки един детайл, до всяка гайка, всеки възел,  всяка дъсчица  единствено и само от ръцете на този ,,много, много голям” човек. Когато мечтаеш и когато вярваш  в мечтите си, никой и нищо не могат да ти попречат. Това, което ме е карало винаги да наведа глава пред този човек, пред този мой ,,необикновен ” приятел е била силата на вярата му. Силата на вярата му  в онова, което говори и  в което е готов да заложи себе си. Оказва се, че изобщоне е нужно да си представяш или да си обясняваш как ще се случи онова,  в което вярваш. Всичко, което ти трябва е просто да вярваш! И да вървиш напред. Тодор Живков пада от власт, а с неговото време си заминават  и забраните за притежание на лодки над 12 метра . Много преди тях са отишли в небитието и многобройните опити на тогавашните властимащи да пречат, да забраняват, да го преследват, да го лишават от работа и от приходи, защото той не е човек, готов да играе по свирката им. Колко от нас биха се осмелили да мечтаят и да започнат нещо, което  днес се забранява, не се приема и не се вижда кога би било решимо като проблем.

Синът ни не ядеше риба, да не говорим за копър, магданоз и лук. Лук и до днес не можем да ядем. С изключение, разбира  се, на само едно място – на  лодката на Капитана. Там всичко става друго. И не на приказки, а наяве. И синът ни не е единственият, който го забелязва с изненада. Бил съм свидетел на многобройни възклицания: ,,Ама как може да е вкусна толкова една скумрия!?”. А салатата?

След въпросите понякога има, понякога няма обяснение. А ние сме го чували хиляди пъти. И  го знаем наизуст. Даже Радо си е записал на листче думичките, които превръщат дори храната, която той още продължава  да  не яде в нещо толкова невероятно вкусно. А се оказва, че  всичко има обяснение. Че всичко е толкова просто. Просто всичко онова, което правиш трябва да става с любов!

Ръцете, които са готови да вложат любов във всичко онова, което правят, просто винаги създават чудеса!

Много пъти съм  наблюдавал този мой необикновен приятел -Капитана, стоящ до него, в малката каюта, как ,,реди“ салатата  със здравите си жилави ръце, поръсва я с босилек, отглеждан от него на лодката в саксия с  внимание и с любов,  как я благославя и как я нарича така, сякаш извършва ритуал. А това наистина е ритуал. Ритуалът на подареното внимание и на подарената любов. Любовта към хората. Само ритуал, дошъл от душата и изпълнен със сърцето може да превърне  неговата салата  и  неговата риба в най-вкусната храна на света. Колко от нас осъзнават, че думите носят енергия? Че това, което казваш става! Че онова, което викаш идва!

Колко правдоподобно и колко вдъхновяващо звучат от неговите уста думите, че любовта е най-могъщото оръжие, след всичко онова, което е преживял. След като е опитал от всичко в живота си – и  разрушителната сила  на възмездието, и мощта и благодатта на прошката.

Имаш усещането, когато си до него, че този човек те прегръща, че те покрива с някакъв невидим плащ, изтъкан от загриженост, внимание и любов. Имаш усещането, че червените платна на лодката му с кръста на Спасителя на тях са  разперени криле, които  бдят  над тебе.

Нощите на кораба, прекарани под светлината на лампата пред пълните купи с ,,вълшебната“ салата, с най-вкусната риба  на света  и ,,омайната“ билкова ракия на траките се превръщат в  безкрайни разговори за миналото величие на България, за делата на Аспарух, на Тервел, Омуртаг, на  героите от Дойран, за днешната реалност,  за вярата в  Божията любов и за  Светлината, която според Капитана  един ден просто ще се спусне над този народ.

Колко ,,дълбоко „скрити  истини съм научил от него. Като например тази, че думичките ,,чао” и ,,мерси” не са български. И колко смисъл и какво послание има в българските думички – ,,до-виждане” и ,,благо-даря”. Само че, колко от нас се замислят над това и колко от нас искат да са българи?

На една приятелска среща преди дни, на моето ,, довиждане” към малко момиченце майка му, добра позната на жена ми, изрече:

– По-лежерно, моето момиче, кажи ,,чао”!

Да, точно заради тази наша лежерност към всичко, днес не знаем какви сме. Българи ли сме , италианци ли, французи ли или да не казвам какви…

…

Разказите за пътешествия, когато са те застигали бури с вълни колкото осеметажен блок, когато моряците са се скрили в каютите си, за да не гледат това, което става навън, сякаш така ще избягат от съдбата, за лова на акули с месеци в морето в студ и мраз , за борбата да спасиш  колегите  с  отказал мотор в бурята, за безкрайните изгреви и залези в ,,безкрая“, се запечатват в съзнанието ти по-силно отколкото би било, ако си ги гледал на филмова лента. Колко спокойно изглежда всичко сега, когато корабът е на вахта в пристанището. Но морето съвсем не е далече. От него те делят някакви си двеста метра.

И колко различен може да бъде светът след само някакви си двеста метра.

Хемингуей е написал:,, Всичко далеч от морето е дълбока провинция…“

Представям си колко щастливи са онези млади хора, решили да сключат граждански брак на лодката на Капитана, на ,,Света Мария”,  благословени от  вниманието и обгрижеността на този човек, на този  истински посланик на Любовта.

Един прекрасен кораб се носи във вълните на времето!

Той няма да спре да пътува  –  в мечтите ни, в сънищата, в спомените, в бъдещето!

Каква истинска нужда от един ,,истински капитан” има всеки един от нас в живота си! Поне докато стигне ,,обетованата земя”, когато и сам би могъл да подаде ръка на приятел. И колко нереално и хубаво е, когато този ,,истински капитан” е до тебе!

Един прекрасен кораб се носи в морето на времето!

Той няма да спре да пътува!

Корабът с платната на Любовта!

Корабът на Капитана!

Автор: Христо Рашев