За Албания – или добро, или всичко!
От доста време го говорим, коментираме, планираме, фантазираме! От времето, когато Пецата е видял за първи път един от филмите на Калоян Белополски. Филм, в който някъде в Албания, Калоян вади риби, които му късат вирбелите и кордите, защото последните не издържат на мощта на рибите. Било евтино и спокойно…, нямало проблеми със спането… Това го говорим вече може би година и половина, че и повече…
В представата ти се оформя нещо като визия за първобитен край, първобитно място, нещо като нашите прекрасни Странджа и Източни Родопи. Място, където можеш да срещнеш само местните хора. Места, недокоснати от цивилизацията, в които сякаш се връщаш двеста години назад и ти се иска това да остане вечно.
Само говорим и все нямаме време. Всеки с ангажиментите си . Тази година обаче се навиваме един друг малко по-сериозно и идва момент, в който решавам, че заминавам сам, ако другите не могат. За моя голяма радост Пецата вика ,,майната им на ангажиментите – отиваме”. Гената също е готов да се включи с един ден закъснение. И аз съм истински щастлив.
Когато решението за пътуване беше взето, се наложи да се прочете нещо за дестинацията, към която сме се запътили. Попадам на пътеписа на един сладур, обикалял из Албания с мотор през 2010 г. Отдавна е, но то и много за Албания няма. Прекрасна статия, прекрасно поднесена. Спирам, вика, на една бензиностанция и питам за пътя на английски. Да, ама бензинджията не говори английски. Направи ми знак да почакам, излезе на пътя и започна да спира коли. Спира една, говорят нещо, колата заминава. Спира втора, говорят, колата заминава. Спира трета, същата работа. Взех да се чудя аз какво правя там и какво чакам . На пета или шеста кола слиза човек от колата и двамата идват при мене. А сега говори и питай! Доведе ми човек, който говори английски и не се отказа да спира колите, докато не намери такъв. Това в България посмъртно не може да ти се случи. Влизам, вика, в една банка… Момичета като струни с перфектен английски. Албания ли? Попадам и на нещо от 2015 или 2016 г. Една изключително мила дама е описала пътешествието си с приятелско семейство точно в района, в който се готвим да ходим. Какво ми остана от думите й?! Беше изключително човешка статия. Бяха впечатления на човек с отношение към хората, към природата, към живота. Последните й думи бяха – ,,вече няма да говоря за албанците като за ,,шиптъри”, влагайки в думата смисъла, който носи някакъв обиден, надменен отенък. ,,Шиптъри” на албански означава ,,синове на орли”. За мене само истински ,,синове на орли” могат да се преборят със суровите условия, с чукарите и с камъните и да създадат домове в тези непристъпни места. От днес нататък ще говоря за тези хора с огромно уважение.” Колко мили думи, от колко мил човек!
Потегляме за Албания с банда приятели и с момичето до мене, което безкрайно много обичам, майката на децата ми, момичето, което изпълни със смисъл този мой живот на планетата-майка Земя. С фантастични приятели като Петко Перозов, стопанин на подредено като по конец ловно стопанство в подножието на Стара планина и Мима, като Гената, най-добрият в бранша с покривите, като Антон, когото не сме познавали, но който те грабва с човещината си и ти става толкова мил, когато го чуваш да говори колко съжалява, че неговата Жечка не е тук с него, като неуморният да обяснява срещите и преживяванията си с рибите Веско, когото можеш да слушаш до сутринта, ако издържиш, което за него обаче е 100 процента сигурно. С такива приятели всеки би бил щастлив и на самотен остров, камо ли в Албания, където срещаш Хора на всяка крачка.
Потегляме рано сутринта на 24 май 2017 г. Към 01:30 часа се намираме с Петко и с Мима на Лукойла на излизане от Стара Загора в посока Хасково. Запознавам ги с Улето, с която не са се виждали и дърпаме напред. Предстои ни пътуване до Гърция през Маказа и от Комотини до Игуменица по магистралата. Това поне е успокояващо, като знаем разстоянието, което трябва да преодолеем. Всъщност миналата година с Петко и с Мима го въртяхме един път, когато се бяхме засилили за Корфу. После Пецата беше ходил още 1-2 пъти по тази дестинация. От Игуменица имаме още час и половина път през границата с Албания до градчето за което вече мечтаем – Ксамил. Пътуването през нощта не е лошо, стига да не си уморен. Да си починал. Само че, това май няма как да стане за никой от нас. Както и да е, спираме няколко пъти за кафе, да си измием очите със студена вода и към 10:00 часа преди обяд сме вече в Игуменица. Пецата кара сякаш кара из Стара Загора. Натиска педала и един-два пъти го губя от поглед. Спира да ме чака и след две такива изчаквания реших да не го изпущам и за миг, че погледнеш ли встрани няма стигане. Пейзажите скоро се сменят и въртим из чукари и ниски планини, по не дотам добри, но все пак прилични пътища и тук вече се чудя наистина на Петко. Подминава завои и кара сякаш е в неговия си Балкан. За моя голяма изненада обаче, стигаме до границата с Албания. Нищо помпозно и кой знае колко специално, нещо подобно на ситуацията на Маказа, но с тази разлика, че между гръцката и албанската митница има известно разстояние. Гърците ни пущат много бързо и преминаваме напред.
На границата с Албания ни поисква документите невероятно красива руса митничарка с дълги къдрави коси, с пистолет на колана, от който няма абсолютно никаква нужда. Красотата й те обезоръжава безапелационно. Краката ти омекват, когато ти подава документите и ти пожелава с усмивка приятно пътуване. Идеше ми да обърна обратно към Гърция и да мина още веднъж през Граничен контрол. Щом направи впечатление на Улето, какво да говорим за мъжките очи. Пецата ме пита после дали съм я видял. Ами, че аз май нищо друго, освен нея на границата не видях. Е, видях и още един много любезен митничар, които се опита да ни обясни, че било много хубаво в Саранда, но нашите планове се разминаваха с неговите представи.
Вече сме в Албания. Снимаме туристическата карта вече от албанска страна и натискаме газта.
Километражът показва 815 км, но после ще разберем, че всеки километър си е струвал.
Пътят съвсем не е толкова лош, даже е много приличен, все пак това е главният път от Гърция за Албания от тази страна на границата. Очаквах, че ще минем през ,,ферибота”на канала, свързващ соленото езеро Бутринт с Йонийско море, но Пецата напипа някакъв път, заобикалящ езерото и приближихме града от север, вместо от юг. Пътят всъщност се виеше около бреговете на Бутринт, езерото с огромните риби, в което от колите виждахме множество мидени плантации. На един разклон, на който пише Саранда и Ксамил, хващаме наляво и скоро влизаме в градчето, в което след няколко дни ще сме влюбени всички.
В Ксамил има само две асфалтирани главни улици, останалите не са с асфалт, но на кой му пука. Иначе улици бол, във всички посоки и всички стигащи до морето. Ще търсим къде да отсядаме. Бях си харесал един хотел на брега на морето до малко заливче предварително на компютъра. Петко каза, че Мима също е оглеждала няколко, но оставят на мене да търсим моя. Питам къде се намира с името му в Интернет, но май местните го знаят по малко по-друг начин. След леко суетене спираме пред него. Хубав е и мястото е хубаво, но ни се вижда прекалено луксозен. Все пак ще влачим неопрени, харпуни, такъми, имаме нужда от нещо по-диво, пък и май нашият хотел изглежда необитаем. Все пак оказва се, че работи, но по това време на годината ние изглежда да сме единствените питащи за настаняване. Разчитаме на това, за да ни бъде свалена цената от 25 евро на вечер за стая, но не се получава. Освен това Мима разглежда стаите и ги намира за неподходящи за целта на нашето пребиваване. Мястото обаче е много хубаво и на мене ми се търси нещо наоколо. Улето вижда нещо като хотел и заведение отсреща на около 50-60 м до морето. Минавам, почти газейки в морето и стигам до него. Моите хора остават около колите. Оказва се само заведение, което още не работи и вървят ремонтни работи. Малко по-нагоре виждам човек, който прави нещо по оградата, питам го за квартири или хотел и той си оставя работата, за да ме изслуша. Има, вика, сега ще се обадя по телефона. Вади телефона и звъни. Каза, че ще търси негов приятел и думите му са настойчиви сякаш казва на човека отсреща – оставяй всичко и идвай! Чакаме приятеля му да дойде, но времето минава. Аз си мисля, че май си губя времето, но той настоява, че човекът ей сега ще дойде, в което започвам вече да се съмнявам. След малко се появява някакъв човечец и моят човек, който говори малко английски ме поверява в неговите ръце. С леки резерви тръгвам след него към къщата, която би трябвало да е съвсем наблизо. Да, тя се оказва наистина наблизо. Домакинът ме развежда любезно из всички стаи на втория и на третия етаж. Оглеждам се за това, което ни интересува – санитарен възел, баня, кухненски бокс, прекрасни матраци, тераса с маси за сядане и простори. И сме само на 30-40 м над хотела, чието разположение толкова ми харесваше. Дори тук после намерих, че гледката е още по красива. Пред теб е целият залив с трите островчета на Ксамил, изскочили сякаш от света на приказките. Остава да се споразумеем за цената и всичко ще е наред. Налага се няколко пъти да го питам тия 15 евро за стая ли са или за легло. Човекът се видя в неведение понеже не знаеше изобщо английски за разлика от Дориан, прекрасното момче, което беше негов син и което в момента беше на училище. Няколко пъти ми обясняваше пишейки и на лист, че иска 15 евро за цялата стая. Стаите бяха с по две легла, което напълно ни устройваше нас двамата и Петко с Мима. На всичко отгоре на третия етаж имаше и апартамент с две стаи и 3 легла, на който хазаинът поиска също 15 евро за вечер, като му казах, че утре чакаме още 3-ма приятели. Почти на бегом се изнесох до моите хора, че вече доста време ме нямаше и сигурно им беше станало тегаво. Харесаха мястото всички и с голяма радост започнахме да сваляме багажа. Пецата обеща официално да ми стисне ръката и веднага вдигна телефона на Гената, за да му каже какво сме открили. На Гената му трябваха също бая обяснения, че става въпрос за 5 евро на човек на вечер, а не за 15. За гледката от терасите няма да говоря! След няколко дни не ми се говореше за нищо! Не само на мене! На никой! На такова място говоренето отстъпва място на съзерцанието.
Онова, което щяхме да преживеем следващите няколко дни щеше да ни накара да се влюбим в това градче, в тези хора, в тази земя, носеща някак далечното и непретенциозно име Албания. Както беше написала онази мила госпожа в своя пътепис и ние скоро щяхме да говорим за тези хора и за тази страна с огромно уважение и дори с любов.
Сега, когато пиша тези редове, навън моторите реват, форсирани от някакви момченца с комплекси, които са убедени, че това е най-доброто, което могат да покажат и да дадат на света, в който живеят. Нямате представа колко лечебна е тишината там, където бяхме. Там също има млади хора. И момичета и момчета. Също карат скъпи коли, някои наистина бяха супер луксозни, но нито веднъж не видях някой да парадира с това или да се пъчи. Не бях свидетел на нито едно форсиране на двигател. Явно там хората още не са ,,дорасли” за тези ,,велики неща”. Нещо повече, от луксозни коли слизаха приветливи младежи и бяха готови веднага за приятелски разговор, да те упътят, да разменят с тебе някоя приказка, да ти кажат това, което знаят, да ти помогнат с каквото могат. Беше толкова приятно да гледаш групи младежи, разговарящи тихо помежду си, ненабиващи се на очи, оставили света около тях да се върти, абсолютно неосъзнавайки, че така му дават възможност да го прави в добрата посока.
Пренасяме багажа в стаите, почиваме малко и с Петко хукваме на разузнаване. Времето ни тук е ограничено и всяка минута е скъпа. Поемаме към прословутия канал с големите риби, свързващ морето със соленото езеро Бутринт. Пътят излиза от града и започва да се вие из планината, долу вдясно скоро виждаме огромен залив, застинал в сушата като огромно друго езеро, свързано с морето с тясна ивица вода. Това е другото интересно място, което ми беше направило впечатление на картата. Огромен залив, врязан в сушата, досущ като езеро, със спокойни, необезпокоявани от вълните води. И двамата се взираме в привлекателната гледка, която за нас крие огромно очарование. Какво ли плува в тези води?! На връщане ще търсим подходи от пътя към приказния залив, сега обаче бързаме към ,, ферибота “ – дървения сал, прехвърлящ хора и коли от другата страна на канала. Някъде четох, че са го прокопали през 1958 г. за да свържат езерото Бутринт с морето. Улето беше открила информация, че древният град Бутринт е бил напуснат заради заблатяване на местата около него. Което веднага навежда на мисълта, че може би причината за напущането му е свързана с наличието на колонии от комари, нашествието на които е неизбежно свързано с блатата. И после може би са прокопали канала, за да влезе солена вода в езерото. А комарите в солената вода не могат да се размножават. Това обаче са си мои разсъждения.
Днес соленото езеро Бутринт е обявено за природен парк с уникални растителни и животински видове, предлагащо отлични условия за воден и риболовен туризъм. Пристигаме с Пецата на немного широка площадка, откъдето се открива невероятна гледка към морето, канала и обширната равнина от другата му страна, прорязана от множество напоителни канали. На няколко метра от асфалтовата площадка за автомобили има прекрасна дървена платформа, издадена напред в падината, откъдето гледката е направо зашеметяваща.
Продължаваме напред и след няколкостотин метра спущане сме на брега на канала. Тук вече има много риболовци по брега, с лодки във водата, спрели коли и автобуси с туристи, които посреща колоритен гид на входа на крепостта Бутринт.
Виждаме две лодки, които чакат някой да ги наеме и веднага питаме как стоят нещата с риболова, който ни интересува. Единият от лодкарите е готов да ни помогне, но не знае английски. На помощ му идва единият от гидовете на входа на крепостта, който го играе малко местен тарикат, правещ се, че няма нищо общо с лодкаря и с цената на лодката, която се опитваме да коментираме. Разбираме обаче, че можем да наемем лодката и това ни успокоява. Обещаваме на другия ден сутринта да сме тука и поемаме обратно. На връщане се взираме за подходи към спокойния залив и откриваме нещо като път в края на градчето, който се спуща надолу към залива. Път е малко силно казано, но си личи, че оттам се минава и имаме шанс да се придвижим надолу. С какво обаче, не сме решили. Петко го оглежда и се отказва да го тества с неговия Нисан Кашкай. Или по скоро да тества Кашкая по подобието на път. Все пак сме в Албания и не сме много за непремерени рискове. Прибираме се при жените с впечатленията си от видяното, а те ни посрещат с техните от разходката си из градчето. Изморени сме от пътуването и не ни се ходи по ресторанти, хапваме нещо на терасата и лягаме да почиваме. На другия ден към 8:00 часа сутринта Петко говори с Гената, който твърди, че вече са минали границата. Много са бързи според мене, но наистина към 9:30 – 10:00 Гената, Антон и Веско пристигат.
С Антон и с Веско се виждаме за пръв път. Но скоро тръгват приказки за риби, лодки, морета и други такива. Първо обаче да си видят апартамента и гледката от терасата му. Те вече са разгледали къщата в Интернет след нашето обаждане вчера. Естествено, че са очаровани като нас от гледката и мястото, но подготовката на такъмите не търпи отлагане. След пренасянето на багажа и настаняването на нашите приятели се отправяме всички към ,,ферибота” – дървения сал на канала, за да огледаме и да преценим какво ни предстои. Сега всички се качваме на дървената платформа, разположена във височините над канала, открита вчера от нас с Петко, за да се порадваме на невероятната панорама.
Слизаме долу при сала, където вече има един автобус с туристи и доста коли. Нашият капитан на лодката, която сме си заплюли се приближава към нас. Ние обаче разсъждаваме доста време какво точно ще правим, защото сме много хора с разностранни интереси – ,,многостранно и всестранно развити личности”. Такъв беше един от девизите на бай Тошовото време. А всички от нас са го засекли този период. Така, че бай Тошо е вкарал все пак в главите на всеки от нас по нещичко. Майтап, бе Уили! Ама колкото майтап толкова и истина.
Антон и Веско ни слушат известно време от солидарност и уважение, но търпението им се изчерпва и викат – Ние отиваме за риба!
Най-накрая решаваме, че Уляна и Мима ще влязат да разгледат крепостта Бутринт, нещо което ние тримата ще оставим за по-добри времена, а ние с Петко и Гено сега имаме по-важна задача.
На нас ни предстои атака на залива, който оглеждахме вчера. Ще отидем с нашето малко Пежо, което е с високи гуми и което съм тествал вече доста пъти по меки пътища. Навръщане към квартирата оставяме Петко в началото на подобието на мек път, да върви напред пеша към залива, защото с трима човека в колата ще имаме проблеми. С Гено отиваме до квартирата, вкарваме харпуните, неопрените и коланите на тримата в Пежото и потегляме обратно. Долу пътят наистина си е изпитание и за шофьора и за колата. Трябва да внимаваме, че не сме в България. Бавно и полека, през камъни и храсти се промъкваме близо до залива. Пътят стига всъщност до него и сме вече на няколко метра от водата. Водата е спокойна, няма вълничка, въпреки, че това всъщност е част от морето. Видимостта изглежда добра и с огромно нетърпение нахлузваме неопрените. Пецата, както винаги е най-бърз и бавно поема напред във водата. Голям плиткаж е – подхвърля той, и има много тиня. Колко интересно! Тиня в морето. Да се чудиш, това море ли е или езеро. По-скоро е езеро в морето. Какво ли има във водите му?! Надвесените над бреговете дървета ни карат да си мислим, че тук може би се крият невероятни риби.
Петко Перозов е един от най-добрите майстори на харпуна, когото съм срещал. Разни шампиончета по морето могат много яко да му дишат праха. Убеден съм, че повечето от тях ще ги сложи в малкия си джоб. Бях свидетел на случка, която, ако ми беше разказана от друг, щях да подложа на съмнение. Бяхме с него за риба на яз. Ивайловград преди доста години. Лодката ни разстави по местата за чакане и замина. Беше ми първо гмуркане в Ивайловград и не ми беше позната ситуацията. Както и да е… Риба не видях. След няколко часа вече на смрачаване лодката пристига с Пецата на борда и с още двама негови приятели. Как е Пеца? – Ами, ударих един шаран и друго няма. Качвам се при тях и тръгваме да се прибираме. Шаранът, вързан с въже, върви встрани до лодката. Вързан от един от хората в лодката. Видя ми се малко паянтаво вързан, но нищо не казах. Новобранец съм там, не върви много да се обаждам. По едно време викам на Петко: – Абе, Пеца, тоя шаран ми се вижда лошо вързан. – Двамата поглеждаме към шарана и него вече го няма на въжето. А беше хубав шаран, около пет-шест килограма. Вече се смрачава, лодката е на 15-20 м от брега, за да се движим спокойно в дълбокото. Брегът на яз. Ивайловград се спуща стръмно надолу. Там където бяхме дълбочината беше минумум 15 м. Петко вика – спирай лодката, дай ми очилата и плавниците, ще го търся. Почти е мръкнало. Петко изчезна във водата. След известно време излиза и вика – подай ми харпуна, мярнах нещо бяло в дълбокото. Подавам му харпуна, а вече е почти тъмно. След малко излиза с шарана на стрелата. Не мога да повярвам на очите си. Простреля шарана за втори път в тъмницата на поне 15 м дълбочина. Ако някой беше ми го разказал, нямаше да му повярвам.
Калин Митранов, многократен шампион на България по спортен риболов в сладки води, също ми разказваше за подобна случка на язовира на Младен (лека му пръст) в Колена. Влезе, вика, Пецата във водата и не излиза, циганчетата на брега взеха да подскачат – Бате, тоя се удави! А Петко не изплува. По едно време излиза с една голяма риба. Абе, тоя е извънземен! Не е извънземен, а е Петко Перозов. Невероятен приятел, перфекционист във всичко, което прави. Подреден като кибритена кутийка, достатъчно е да отвориш вратата на колата му, за да разбереш за какво става дума. За стопанството му, чакалата (местата за издебване на дивеча) и организацията няма да говоря!
Понякога ме питат – използвате ли кислородни бутилки. Малко ме шокират с този въпрос, но не е нужно всеки да е запознат с всичко. За незапознатите може би е нужно пояснение. Престоят във водата при гмуркане тук става само със задържане на дъха. За кислородни бутилки и акваланги в подводен риболов не говорим. Някои някъде може би го правят, но това не се нарича подводен риболов. Подводен риболов и кислородни бутилки е равносилно на това, да ловуваш на крави на селското пасище.
Влизам и аз във водата след Гената. Наистина е плиткаж с много тиня. Но видимостта не е лоша. Бавно с Гената поемаме напред. Плиткажът държи голямо разстояние, но след известно време стигам скали, около които доста платеринки около 300 грама сноват наляво и надясно из водата. Прибирам една две и виждам Гената пред мене да дебне до един камък. Разбираме се той да продължи напред през малкото заливче наляво от нас, а аз да го обходя около брега. Заливчето се оказва абсолютно безрибно и много плитко и поемам назад.
Върнал съм се назад към скалите, около които се въртяха доста платерини. Потопил съм се и чакам, когато изведнъж от сивозелената мътилка на водата пред мен се появявя силуета на огромна риба. Такава гледка не съм очаквал. В първите секунди я оглеждам и асимилирам това, което виждат очите ми. Добре я поразгледах. Признавам си, че смущението ми в първия момент, което се смеси с любопитството да й се полюбувам и да я разгледам, ми попречиха да произведа веднага изстрел. Всъщност всичко става за секунди. Рибата ме видя и спокойно и не дотам тревожно сви встрани. В мътилката на водата силуетът й започна да изчезва. Едва тогава дръпнах спусъка. Да ама не! ,,Господарят на езерото” си замина по живо, по здраво. Да, определено останах с чувството, че пред мене се появи господарят на езерото. Такава голяма риба не беше ми се появявала досега с изключение може би на туната на Мароня в Гърция. Там нещата обаче остават в други измерения. Тази туна беше поне 250-300 кг, видя ми се поне два пъти колкото мене и да стреляш по такава риба е все едно да изпратиш стрела от лък срещу слон. При туните нещата стоят по съвсем различен начин, което е предмет на друг разговор. А тук ,,господарят на езерото” ми каза довиждане по възможно най-любезния начин. Два дни след това си говорих самичък!
По едно време се появява Петко до мене, който е ходил по брега от дясната страна. Нищо, вика, само един по-голям лаврак, по който нямах възможност да стрелям. Поглеждаме и двамата към скалите напред в далечината, разстоянието до които леко ни спира, но поемаме нататък. Пред очите ни напред в средата на езерото няколко пъти изскачат над водата хубави големи риби. Прегледахме голямо разстояние. На скалите напред, към които всъщност тръгнахме се въртят платерини, но аз вече чакам друго след всичко онова, което ми се случи. Вместо да се появи това, което очаквам, от отсрещния бряг се появявят две лодки и поемат право към нас. Скоро ни приближават и рибарите в тях съвсем не са очаровани от нашето присъствие в езерото. Гледат намусени и ядосани, единият ми прави знаци да се качвам при тях на лодката. Като му заговорих на английски малко омекна, разбра, че не сме местни, но ни даде да разберем, че нямаме работа там.
– Отивайте на канала, тука не може. – А ние, горките, си мислехме, че сме първите откриватели на това езеро-залив с такива огромни риби. Най-вероятно тези рибари стопанисват залива под аренда, защото след малко пуснаха мрежите и започнаха да го тралят. Сбъркали сме дестинацията. Плуваме обратно и аз се опитвам да преценя какви са възможностите да не ме видят, ако друг път пак се върна на мястото, където ми излезе огромната риба. Не са чак толкова лоши, като се има предвид, че това се случи почти в самия край на залива, където всъщност влязохме във водата. А огромната риба още стои пред очите ми…
Говорим с Пецата отред на терасата, когато вечерта късно, към полунощ, Гената се прибира в квартирата и носи чанта, която отваря пред очите ни. Вътре се мъдрят 4 прекрасни лефера. След малко идват Антон и Веско, които вече са свалили такъмите от колата.
Антон разказва: – Поне още 6, че и повече ударих и си заминаха с поводите. Отмъкнаха ми такъми за поне 300 лв.! – Двамата с Веско ползуват някакви специални японски поводи от карбон и още нещо. Не ги спират, прегризват ги и заминават! – кахъри се Антон. Леферът е една от най-вкусните риби, но има зъби като трион, оставиш ли му малко време да поработи с повода и го няма. – Викам му, побългарявай ги тези японски глупости, слагай стоманен повод и си решавай въпроса. – Така не става – не е съгласен той. Няма да се излагам.
Уляна и Мима са с прекрасни впечатления от древната крепост Бутринт, която се оказва в почти пълното си великолепие. Със съхранени почти напълно стени и постройки от времето в което е функционирала.
Питал съм през деня Дориан къде можем да хапнем добре приготвена риба и той дори ме завежда с колата до ресторанта, който според него е най-добър в това и му е любим. Вечерта сме там. Посрещат ни като почетни гости. Сервитьорите стоят на пръсти като балерини. Ненатрапчиво, на достатъчно разстояние от масата, за да не те притесняват, но от погледа им не убягва нищо. Уникални морски дарове – скариди, миди, октопод, риба, каквото ни дойде на ума. Направено и поднесено по начин само да го гледаш. На тръгване благодарят сърдечно и с уважение за оставения бакшиш. Така те изпращат, че пак да се върнеш.
Днес ще ходим в Саранда. Във вечно белия град! Мима казва, че от Корфу винаги се вижда бял и блестящ. В Саранда наистина попадаш в истински курортен град, с прекрасни плажове, ресторанти до тях, палми и алеи. Имаш усещането, че си в тропиците. Сезонът още не е започнал, хората са в подготовка, чистят, подреждат. Доста обикаляме из криволичещите улици на града докато слезем до морето и плажовете. Градът е изникнал буквално върху камъните. Напомня ми на нашето прекрасно Търново. Личи си колко усилия са хвърлени, за да отвоюваш място от планината. А Саранда е наистина много красив!
Обикаляме из града докато всеки намери това, което търси – Антон и Веско – подходящи места за риболов от кейовете, ние с Петко и Гената пък спираме при един магазин с водолазно и харпунджийско оборудване. Преди да вляза при тях си харесвам прекрасни джапанки, които изглеждат много здрави и са на прилична цена, за разлика от китайските ментета, с които е пълно в България. В магазина разпитваме за подходящи места за подводен риболов, виждайки огромните снимки на харпунджии с трофейни риби. И човекът ни казва за две места, покрай едното от които минаваме, но не знаем, че е такова – ,, Залива на Манастира”. Дори на пътя има табела с указания за него.
На отиване към Саранда пътят се вие покрай бреговете на соления Бутринт. Забелязвам едно слизане към езерото, което на връщане спирам да проверя. Колегите продължават напред към ,,Залива на Манастира”. Отначало свивам в погрешната посока, спирам до някакъв канал преди езерото, на който двама местни рибари ловят риба с примитивни пръчки. Любезно ми обясняват, че съм сбъркал мястото, откъде да мина и питат откъде съм. Интересно, че всички към които се обръщам и на които казвам, че съм от България приемат този факт приятно и въодушевено. Имам чувството, че имат симпатии към България. Откривам истинското слизане към езерото и подскачам от въодушевление, когато стигам до водата. Прекрасна видимост, безлюден бряг, има една постройка, приличаща на рибарска къща, с куче, което се държи така сякаш отдавна се познаваме и няколко кокошки, които се разхождат свободно. Някакви сякаш отдавна прострени дрехи, но усещането за липса на постоянно човешко присъствие е силно. Много съм възхитен от видяното, защото с Петко мислехме, че няма подход към езерото заради стръмните му брегове и не знаехме каква е видимостта на водата. Дориан ми беше разправял, че негов приятел ходел с харпун за големи риби в езерото, но видимостта била лоша. Видимостта беше прекрасна.
Бързам да споделя с Петко добрата новина, по пътя се отбивам до ,,Залива на Манастира”, който наистина е фантастичен. С Улето влизаме в Ксамил и се оказва, че сме изпреварили нашите приятели, които са спрели да напазаруват. Разказвам на Петко за откритието, а той е учуден, че сме успели да идем и до ,,Залива”.
На другия ден обаче всички сме на това прекрасно място – за плаж, риболов и да обядваме в ,,италианския ресторант” на плажа, скован от дървения, но много сладък, с градинка с камъчета и цветя, с невероятна гледка към морето.
С Петко и Гената се пущаме във водите, докато Уляна и Мима ще използват плажа. Веско и Антон отдавна са ни изпреварили и мятат въдиците напред на скалите. Доста пошетахме из водите на залива, но не срещнахме нищо интересно. На излизане Петко ми каза, че видял хубав голям лаврак, който минал над мене на повърхността, но аз не го забелязах. Прибрали сме по една средно-дребна риба, колкото да не излизаме празни, която обаче минала през пещта на италианеца се оказва изключително вкусна.
Нашият обяд в ,,италианския ресторант” се оказва изключително събитие. Колоритна обстановка в дървеноскована конструкция с приказен изглед към морето. Разположена на брега, на нещо като широка поляна, сгушена между зъбери и височини отляво и отдясно, с импровизирани тоалетни и баня, също в дървен стил, създаваща усещане за току-що построен и измайсторен комплекс, главната дума в който има природата. Шефът на ,,ресторанта” е точно толкова колоритен, колкото и заведението. Дребничък италианец, който превръща нашето присъствие при него в празник. Изглеждат семейство, може би е с жена си и дъщеря си, младо момиче с малко момченце, която лети около масата, и още един-двама помощници, но се чувства близостта в отношенията на всички. Най-вероятно са роднини. Дребничкият италианец е необичайно колоритен, приказлив, закачлив. Комуникират на италиански с Гената, английски не знае, но добронамерената му и гостоприемната физиономия казва всичко. Постоянно ни пита искаме ли още нещо, харесва ли ни храната. А дали ни харесва и колко, си пролича от продължителното мълчание, което настъпи след снимките на двете плата с морски дарове. А бяхме много разговорливи преди това. Чак отекващо мълчание! Накрая ни черпи със специална ракия, която не всички обаче вече могат да опитат, но ракията наистина е специална, много мека и с ухаещ аромат.
В квартирата имаме около два часа, че и по-малко за почивка и ще атакуваме езерото Бутринт. Морето нещо ни разочарова с безрибието си. Пристигаме с Петко и Гената на мястото, което открихме вчера и тримата ахкаме и охкаме от видимостта във водата и липсата на каквото и да било присъствие на хора наоколо. По едно време някаква лодка минава навътре, но не е за нас. Виждат се много дребни платеринки, сновящи около брега. С такива се оказва, че е пълно и във водата, но не за тях сме тук. Гената решава да изчака на брега, за да види дали има смисъл да влиза. С Петко поемаме напред. Всъщност, Петко пак ме изпревари значително с времето и когато влизам вече не го виждам. Добра видимост. Във водата има големи водорасли, приличащи на подводна гора, през която постоянно сноват малки платерини. Движа се близо до брега, защото леко навътре и видимостта става нулева. Стрелям по няколко платерини, но ми се ще нещо друго да се появи. Нещо, което преследва тях. А, че нещо определено ги преследва, само че по кое време, личи по оръфаните опашки, които виждам на няколко от тях. Срещам един много голям кефал, с който се разминаваме на голяма скорост и не мога да му стрелям. По-късно отново попадам на него. Този път не ме вижда и го приближавам достатъчно, когато изведнъж се обръща към мене и двамата се вторачваме един в друг. Няколко секунди се гледаме и неговите нерви се оказват по-железни от моите. Не издържам и му стрелям от немного подходяща позиция за стрелба. Трябваше да го изчакам да тръгне и да се обърне, за да го виждам целия. Сега стрелата се забива на сантиметър от главата му. Отново ,,довиждане”. Няколкото малки платеринки на кукана ми изобщо не ме успокояват. Обикалям огромна територия, по едно време попадам на особено студено течение и започвам да тракам със зъби. Феноменът, който бяхме открили с Петко предния ден на езерото-залив обаче и тук съществува. Някъде на около 2 метра дълбочина водата става изключително топла, дори гореща. Изключително интересно явление. Нямаме обяснение за това. И на двете места, на около 2 метра водата става изключително топла. Това ме спасява, гмуркам се за малко да се стопля и отново плувам на повърхността. Вече се прибирам, че бая окъснях. Гената и Пецата отдавна са изчезнали. Дори не чета бележката, която са ми оставили на стъклото на колата.
Вечерта съм седнал на масата на терасата доста изморен, дори прекалено, когато Петко изниква по стълбите с чувал в ръцете. Виж, вика какво прибрах от канала. И вади два лаврака, от които единият прекрасен.
– Видях, че в езерото няма риба и се изнесох към канала. Влязох малко по-нагоре от сала първо от другата страна и там в мътилката до брега ми се появи по-малкия. Преминах обаче после покрай забитите във водата нагъсто колове от другата страна , откъм камъните на крепостта и за около 10-15 мин се появи големия. Всичко трая около 15-20 минути. Вече беше почти тъмно. Пристигна лодката на приятеля на Антон и Веско, местен образ, който работи на езерото и вика – изчезвай бързо, че ако те видят тук с рибите ще имаш проблеми.
В близост до сала било забранено да се риболовства с харпуни. С въдици може, но с харпуни не. Никъде не го пише, сами ли си го измислят, но сме на чужда територия и трябва да се съобразяваме с това, което говорят.
След малко се прибират и Антон и Веско с два хубави лефера, но те също са очаровани от големия лаврак. – Много е голям- отбелязва Веско.
Антон обаче не е съгласен: – Не е много голям, таман е.
Кой друг ако не Пецата ще защити репутацията ни с най-големите риби
…..
На другия ден сутринта решавам да стана рано, ако може да се нарече ранно ставане в 5:30-6:00 часа и да огледам морето по това време. Все се мъкнем като се наспим, а хищниците ловуват рано сутрин и привечер. Морето е бурно, има вълна, която доста блъска, но не до там, че да ме откаже и усилията ми са възнаградени. Попадам на банда лефери, преследваща ято малки рибки, които почти се блъскат в мене. Един от групата лефери остава на стрелата ми. Хубав лефер, приличен, но нищо интересно повече не срещам. Дребосъци, които не ти се иска изобщо да виждаш.
Вечерта с Петко сме отново отпред на терасата, смеем се и бистрим днешните събития. Нашите другари, наземни риболовци се прибират и идват при нас. – Не го знам тоя с лодката, ама май трябва да пущам в действие колелото -разправям на Пецата. Само, че му напуках гумите по едни таралежи, трябва да го карам по капли.
Аз наистина съм взел с нас ,,sea bike”-а, един от първите внесени скоро в България от Юлиан от ,,Видракс”-а в Ямбол, ама по него гуми няма никъде, няма и как да има, камо ли капли. Антон, милият ни гледа и се чуди сериозно ли да приема думите ни или на майтап.
-Какво колело, бе, какви гуми?
Пецата от другата страна на масата се превива от смях. Антон май хвана, че се бъзикаме, ама вика:
-Абе, вие не сте добре, бе!
Ксамил е райско кътче, разположено на един хвърлей място от гръцкия остров Корфу. По вода до Корфу са около 2 км. Градчето е малко, но толкова колоритно и живописно, че освен да се влюбиш моментално в него, нищо друго не ти остава.
– Ксамил е малък град, но лятото става огромен – разказва ми Дориан, синът на нашия хазяин. Става пет пъти по-голям. Има много хора от България, от Италия, от Европа , с изключение на гърци и сърби.
Разбираемо. Разбираемо и защо има много хора през сезона. Ние не бяхме все още през сезона. Времето беше нестабилно. Почти всеки ден валеше за няколко часа, после се оправяше, но не можеше да се усети стабилното очарование на лятото. Имаше моменти, в които времето застиваше в топлината на слънцето и гледката пред тебе от терасата към морето и островчетата на Ксамил те вкарваше в някаква лятна омая. В такива моменти разбирах защо наричат Ксамил райско кътче и защо Енвер ходжа (албанският Тодор Живков) е имал навремето резиденция тук. А Ксамил е наистина като изплувал от приказките.
В Албания оставаш с усещането, че всичко е истинско. И отношенията между хората, и пътищата, които не навсякъде са асфалтирани, и девствените гледки към морето, и матраците, на които Уляна непробудно спеше, и тишината в нощите, която беше просто лечебна, и храната, която опитваме. Между другото с Улето не можем да се начудим на вкуса на домати, напомнящ ни нашите истински домати от детството и нямащ нищо общо с вкуса на ментетата, които вече ти пробутват навсякъде. Един приятел ги нарича ,,силиконови” домати. За съжаление тук срещнахме и от тях.
Много неща в тази непозната за нас земя ми направиха впечатление и много от тях не мога да забравя.
Не мога да забравя момчето на бензиностанцията при зареждането на заминаване, което поне три пъти ме викаше да видя сметката и показанията на колонката , за да се уверя, че всичко е точно. Сметката беше 35 евро, дадох му 50, а той в евро ми върна 10. Нямаше повече. Останалите пари можеше да ми ги върне в техните ,,лек”-и.
– Погледни това, погледни това! – не ме остави докато не се увери, че съм убеден, че всичко е точно.
Точно както оня наш сънародник, който пред очите на мой приятел преди години някъде около София за една консерва ,,Копърка”, струваща стотинки се направил на много зает, викайки на турски тираджия, подал му банкнота от 20 лева и очакващ рестото – Какво става, давай, виж колко хора чакат!
-Стана ми толкова грозно, разказваше Митака.
Не мога да забравя момичетата в супермаркетите , които те гледат някак неутрално вежливо и приветливо, спокойни и усмихнати, точни до стотинката, като не ти дават и повод да си помислиш, че можеш да бъдеш излъган. Отначало се опитвам да правя някакви сметки дали всичко е наред, но скоро разбирам, че те го правят пет пъти по-добре от мене. Тези неща са излишни. Аз съм в Албания.
В една от нощите, в които разговаряме на терасата, някъде късно към полунощ, женски писъци разцепиха тишината. Беше необичайно. При цялата тишина, с която бяхме свикнали. Първата мисъл беше, че някой бие жена си. Изглеждаше нереално за тези скромни и тихи хора. Някой притича нататък от съседната къща. Пецата пръв се докосна до истината в предположенията си.
– Някой почина!
Разбрах го със сигурност след два дни, когата разговаряхме за нещо с Дориан и той ми обясни:
-Днес съм сам в къщи, майка е на работа, а татко е на погребение, съседът почина.
В тези два дни обаче по нищо не стана ясно за трагедията. Колко тихи бяха тези хора дори в скръбта си.
При пристигане бях забравил термоса на оградата на къщата. Видях го, че си беше пак там и след два дни. Вярно, че беше празен ама и пълен да беше, едва ли щеше да осъмне на същото място още първата вечер в България.
Хазяите живееха на първия етаж. На всеки наш въпрос и всяка наша нужда откликваха по невероятен начин. Дори имах чувството, че някак си се опитват да не ни притесняват даже с присъствието си. Вратата на стаята им срещу стълбите беше постоянно отворена и не един и два пъти ги търсих по различни поводи. С Шабан – хазяина, по-често се засичахме, със съпругата му Мария, скромта и мила женица – по-рядко, но контакта с всеки от тях ни беше много, много приятен.
Последният ден най-сетне решаваме, че ще отидем там, където се каним да го направим с лодка от самото начало, на устието, там, където каналът се влива в морето. Там , където нашият риболов е разрешен според приказките на местните , но не и според документи, каквито не видяхме, ама айде…На нашия ,,капитан” на лодката, която си заплюхме отначало и на него да му излезе късмета. Цъфваме при него тримата с Петко и Гено, но той вади 3 празни бутилки от вода , бута ми в ръцете банкнота и ме праща за бензин в Ксамил. Тъкмо да си купя някаква закуска, че тръгнах гладен без да взема нещо с мене. Когато се връщам Петко и Гено са облекли неопрените и чакат. Истинското чакане обаче едва сега започва. Нашият човек освен бензин няма и още нещо. Според Петко – масло. Отива към сала за да премине от другата страна при колеги, като ни обещава, че ще се върне след 10 минути. Тези 10 минути се превръщат в час и половина. Виждаме му физиономията от другата страна , но това не ни решава въпроса. Салът се е повредил и той няма как да се върне. Приятелят на Антон и Веско се появява отнякъде с лодката си и с едно малко момиченце с него и го изпращаме да прибере нашият лодкар. Най-сетне сме в лодката, но вместо да поемем по канала сега всички поемаме отново към отсрещния бряг, за да качим и да прехвърлим на отсамния двигател за лодка с трима пасажери, приятели на лодкаря. Чудим се в тая какафония дали нашият ред изобщо ще дойде, но отдаваме уважение на солидарността, която нашият домакин проявява към приятелите си. Вече е почти обяд , но ние поемаме напред. Да плачем ли, да се смеем ли, май второто по ни харесва, защото проявеното внимание към приятелите в нужда е наистина по-важно от нашата прищявка. Какво като сме туристи, днес ни има – утре ни няма. А хората и приятелите остават там. Тази солидарност си пролича и когато след изминалия час и половина в чакане се обърнахме към втория лодкар на малкото ,,пристанище” да ни заведе той до устието. Беше категоричен, че трябва да чакаме колегата му. Това се нарича солидарност и приятелство.
На устието е интересно, но няма риба. Огромна обширна плитчина, но не сме там в подходящото време. Край мене минават само 3 лефера на пета скорост и това е. Петко не е видял и толкова. Но видяхме това , което ни трябваше. Видяхме две коли на брега, което означава, че отнякъде има път, който следващия път ще намерим. Видяхме и върбата около която Петко е забелязал на филма, че Калоян Белополски вади и изпуща големи риби. Сега не сме там в подходящото време. А иначе разходката до устието беше много приятна. Заслужаваше си. Красотата на това място е зашеметяваща.
При колата съм, оправям си багажа. Петко и Гено вече заминаха. До мене спира луксозна лимузина и от нея слизат три високи и едри момчета.
Изглеждат приятелски настроени, струва ми се, че си говорят на италиански и питам единия от тях дали са от Италия.. С голяма охота и настроение той веднага започва разговор:
-Не , от Дурас сме.
Виждат харпуните и се заговаряме за риболова. Обяснявам им, че току-що бяхме за риба на устието, но те са категорични, че сега нямаме работа там.
-Трябва да сте на устието когато се съмва, в 6:00, че и по рано. Тогава на устието ври от големи риби. Сега няма смисъл. Ние идваме сега ама повече да си изпием бирата.
Те наистина свалят кенчета с бира и въдици от колата, забелязват обаче ,,bike”-а и моят нов приятел пита може ли да се снима с него. – Разбира се, че може. – За пръв път виждам такова нещо, бързо ли се плува с него?
Трябва да оставям приятните момчета, че след час пътуваме, а аз не съм си събирал багажа…
Ако съм пропуснал да спомена някого или нещо моля да ми го простят!
Така, че за Албания аз предпочитам всичко. Само добрата дума не стига да опишеш тези фантастични хора, земни и сърдечни, скромни и приветливи, готови да помогнат и да докоснат сърцето ти. Далеч съм от мисълта, че всичко и всички са такива. Общото ти впечатление обаче от онова, което срещаш и виждаш никой не може да го промени.
Срещата с Албания е като пламнала искра от внезапна любов, която остава в сърцето ти завинаги . Ако е рекъл Бог ще се върнем и ще заведем там децата си . В страната на истинските неща, на истинските ценности, на истинските хора. Пожелавам им да останат такива завинаги. Желая им го от все сърце. Те заслужават истински да им пожелаеш само най- хубавото.
Христо Рашев
