Живописецът Любен Генов пред dolap.bg: ”Изобразителното изкуство е един от пътищата за спасението в този материален, бездуховен и все пак духовен свят!“
Любен Генов е роден на 18 ноември 1966 г. в гр. Оряхово. Завършва Средно специално художествено училище в гр. Троян и Педагогически колеж по изобразително изкуство „Св. Иван Рилски“ – гр. Дупница. През 1996 г. се дипломира в Частна художествена академия „Жул Паскин“ – София. От 2001 г. е приет за член на Съюза на българските художници. През 2002 г. специализира в „Cite Internationale des Arts“ в Париж, Франция. Между 2008 и 2011 г. завежда изложбената дейност в Съюза на българските художници (СБХ). В периода 2010-2011 г. завършва магистратура в Шуменския университет „Св. Константин Преславски“. Има десетки самостоятелни и участия в общи и международни изложби. От 2011 г. досега е председател на СБХ.
В Стара Загора Любен Генов участва в ежегодния пленер по живопис „Дружба”, който се състоя от 6 до 15 юни 2017 г.
Господин Генов, каква е магията на сътворението?
– Сигурно всеки художник е осенен от Божията еманация. Вероятно сме привилегировани в това да имаме шанса да оставим нещо след себе си. Може би и в това е магията – да ни има и след нас дори, колкото и претенциозно да звучи. В същото време е голямо изпитание.
Кое човешко качество най-много цените?
– Откровеността. Това е трудно постижима категория, но за мен е най-ценно качество – човек да е честен към другите и към себе си.
Каква е според Вас мисията на художника като артист, в най-широк смисъл на думата?
– Артист е по-лесната дума. Мисията е по-трудната. Не зная до колко артистът може да покрие понятието „мисия“, без то да звучи с претенция и да е нещо истинско като отношение. Също не зная дали всеки артист изпълнява някаква мисия. Когато човек е откровен в това, каквото прави, дали е артистична дейност или някаква „най-обикновена“ работа, на която се е посветил, то е мисия. Мисия е, когато си отдаден на нещо и когато то е полезно и на другите. Независимо дали е само в духовната сфера. Защото много често с лека ръка заставаме над битието. Но не бива да подценяваме и трудът на онзи, който ни прави хляба. И това е изкуство.
Достоевски казва, че красотата ще спаси света. Вярвате ли в това?
– Звучи красиво. Аз вярвам, но надеждата е нещо много измамно. Достоевски е автор, в чиито произведения страданието е много силно застъпено. Така че, може би красотата не е лесно нещо, както звучи. Дали ще ни спаси? Поне стремежът ни към нея може би ни спасява по някакъв начин.
Рисуването е интимно изкуство. Когато му се отдавате, сам ли сте във Вашия свят на живописта?
– Не! То е интимно като творчески акт, като процес на създаване. Но всеки се стреми да сподели крайния резултат. Зависи какъв е по характер. Дали е по-затворен или не, в крайна сметка и най-интровертният артист се блазни от желанието и идеята да сподели това, което е направил, да бъде похвален, да намери разбиране. В своята същност, особено при художника, е индивидуален творчески акт, но в крайна сметка всички имаме потребност от споделянето. То иначе се обезсмисля.
Чрез абстрактния си стил Вие изобразявате своя свят – емоции, чувства. Посланията си изпращате чрез силата и въздействието на цвета. Какъв е езикът на цвета?
– Езикът на цвета е такъв, какъвто всеки отделен човек го разбира. Абстрактната живопис е някакъв опит да се потърси друг свят, друго пространство. Ако природата е този вдъхновител, това което е сътворено от нея, едно повтаряне е само жалко наподобяване на това съвършенство, което е недостижимо. Затова за мен е по-интересно да търся друг образ. Т.е. аз се вдъхновявам от гледката, но вадя като качествен резултат по-скоро начинът, по който тя ми е повлияла, отколкото да се стремя да я пресъздавам в буквалния смисъл. Някъде там е истината, че търся силата и въздействието на цвета, на емоцията. Цветът е изразното средство на живописта. Но емоцията е свързана с възприемане на нещо изначално и след това пресъздаването му по някакъв друг начин.
Какъв е цветът на Стара Загора?
– Зелен и син. Така съм го видял и почувствал в картините, които създадох по време на пленера. Много синьо и много зелено, много свежо…Това е град, който едновременно е изключително модерен и съвременен, а в същото време е хилядолетен, натрупал е пластове култура, което се усеща на всяка крачка. Дори да не се вижда, в случая се и вижда, защото видяхме много интересни неща, слава Богу, съхранени. Изключителен, завладяващ и романтичен град.
Вие сте много красив и фин мъж и навярно жените Ви атакуват. Как чрез абстрактното си изкуство рисувате жената или влюбената жена?
– Конкретната жена е въпрос на гледане и пресътворяване. Няма въобще жена. Има много и различни жени. Поначало избягвам да обобщавам. Всяка жена носи някаква своя красота и пресъздаването й е въпрос на специално отношение към нея самата. А често пъти това може да бъде извадено и като някакво обобщение за женската красота. Но ето, женската красота е част от тази красота въобще, която може би ще спаси света. Има много сила в тази женска природа.
Господин Генов, какво не дава покой на мислите Ви? Освен художник сте и публична личност с много ангажименти като председател на Съюза на българските художници?
– Трудно намирам покой. Липсва ми времето и възможността да се уединявам, където да намирам равновесие в мира със себе си. Това, което ми пречи да го намеря е общуването с другите . В много случаи то е принудително. Това води до дискомфорт и адско противоречие, което изпитвам, бидейки в ролята на публична личност като председател на Съюза на художниците и истинската ми същност, която е много далече от това нещо. Но съм го приел като отговорност и силната дума „мисия“. Но то пак е мисия – да се отдадеш на нещо… Всичко е илюзия. Може би си правя илюзията, че съм полезен по някакъв начин на някого за нещо. А може би наистина е така… Ако е така – е добре. Но пък в никакъв случай не съм от хората, които се вземат прекалено сериозно и така мога и да отстъпвам, да разбирам, че не може на всяка цена да се гони и постига нещо…
Явно художниците много Ви харесват, след като сте избран и втори мандат и ще ги ръководите чак до 2019 г.?
– Дано да мога да отговоря на това доверие и да бъда с нещо полезен.
Вашият Съюз е на повече от 120 години, нали?
– Ако приемем, че първото сдружение на художници през 1892 г., когато са направили първото дружество за поддържане на изкуството в България, е първообразът на сегашния Съюз, то той е на над 120 години. През годините много трансформации стават, но мога да кажа че началото е сложено тогава. Идеята на тогавашното сдружение и сегашния съюз се препокрива.
Колко са членовете на СБХ?
– В момента са малко над 3000 и има доста млади хора, въпреки че често се чуват упреци. От всички тези колеги, активни са някаква част като членове на Съюза. Всеки е егоцентричен, индивидуалист в най-хубавия смисъл на думата. В това колективно сдружение не всеки живее с него напълно, но в много случаи Съюзът помага на своите членове и има смисъл от него.
Как се ситуира Представителството на старозагорските художници?
– То е едно от много активните представителства, с много силни художници. Като структура и организация развива добра дейност, за разлика от други, които се базират на стара слава, без да могат да държат ниво от време оно. В Стара Загора добре се развиват нещата. Факт е традицията с провеждането на пленер „Дружба“, който има 22-ро издание. Може би това е един от най-добре организираните в страната. Причината е и във вниманието и помощта, която оказва Общината. В противен случай той не би се превърнал в културното събитие, на което сме свидетели. Рисуването е индивидуален творчески процес, който е важен за създаване на изкуство. Но за да се превърне то в национална култура, трябва да има работещи институции, които да движат нещата в тази посока. В Стара Загора явно има такива работещи енергии и такава благоприятна среда.
Какво е посланието Ви към читателите на dolap.bg?
– Когато пристигнах в Стара Загора на един от тротоарите спрях, за да потърся помощ, да попитам къде се намира Художествената галерия. Избрах си жена на средна възраст, добре изглеждаща, с интелигентен вид, добре облечена. Очевидно моят въпрос я затрудни. В това време се приближи млада майка с количка с бебе, която по всяка вероятност нямаше да попитам, защото не допусках, че точно тя ще знае. Тя обаче чу въпроса ми и ме упъти къде е Галерията. Случката е много обикновена, но е особено красноречива. Защото много пъти си говорим и често със скепсис за младите. Напротив – има надежда! Щом това младо момиче знае къде е Галерията, значи всичко е о’кей. Пожелавам не само на старозагорци, на всички българи да обичат и да уважават нашето изкуство и да живеят с разбирането, че то е един от пътищата за спасението в този материален, бездуховен и все пак духовен свят!
Росица Ранчева
творби на Любен Генов