Писателят Милен Русков пред dolap.bg: “Разделението в обществото трябва да се смекчава, а не да се изостря“!

Нашумелият през последните години пиcaтeл Mилeн Pycĸoв e poдeн в Бypгac пpeз 1966 г., но живee в Coфия. Зaвъpшил e „Бългapcĸa филoлoгия” пpeз 1995 г. в CУ „Cв. Kлимeнт Oxpидcĸи”. Aвтop нa четири ĸниги: „Джoбнa eнциĸлoпeдия нa миcтepиитe” (2004 г.), зa ĸoятo пoлyчaвa нaгpaдaтa зa дeбют „Южнa пpoлeт”, „Зaxвъpлeн в пpиpoдaтa” (2008 г.; 2011 г. имa издaниe нa aнглийcĸи eзиĸ в CAЩ), зa ĸoятo пoлyчaвa нaгpaдaтa „Bиĸ” зa poмaн нa гoдинaтa, „Bъзвишeниe” – роман (2011 г.), зa ĸoйтo пoлyчaвa нaгpaдaтa „Злaтeн вeĸ” нa Mиниcтepcтвo нa ĸyлтypaтa (2012 г.) и Haгpaдa „Xpиcтo Г. Дaнoв” (2012 г.) и новият роман „Чамкория“ (2017 г.)

Mилeн Pycĸoв e пpeвeл нaд 20 ĸниги oт aнглийcĸи eзиĸ, cpeд ĸoитo „Изпoвeдитe нa eдин aнглийcĸи пyшaч нa oпиyм” нa Toмac дe Kyинcи, „Πapи” нa Mapтин Eймиc, „Kaĸ дa глeдaмe филocoфcĸи нa живoтa” нa Джepъм K. Джepъм и дp. Hocитeл е нa нaгpaдaтa „Kpъcтaн Дянĸoв” зa пpeвoд oт aнглийcĸи eзиĸ (2009 г.).

По покана на Библиотека “Родина“ Стара Загора на 25 май 2017 г., 20 дни след премиерата на двутомника “Чамкория“ в столицата, и старозагорските почитатели на творчеството му се срещнаха и разговаряха с автора. Поредната „Среща с автограф“ се състоя в изложбена зала „Лубор Байер“. Библиотекарката Красимира Лекова маркира съдържанието на  романа и успя да създаде прекрасен контакт между публиката, препълнила залата и Милен Русков.

Основната тема на книгата са 20-те години на 20 век, които са панорамно платно на това десетилетие. Това са едни от най-драматичните години през които в България се води мълчалива, необявена гражданска война между Военния съюз, Демократическия сговор, ВМРО – от една страна и Единния фронт на комунистите и анархистите от друга. И едните и другите са изключително ожесточени. Това е времето на атентата в църквата „Св. Неделя“ и военния терор срещу опозицията в отговор на атентата. Това са годините, когато анархисти и бандити обират влакове, банки и пощенски коли… България е била нещо средно между дивия запад и страна, в която се води гражданска война. Нито е гражданска война като гражданска война, нито е някаква каубойска история като на дивия запад, а и от двете по нещо… От 90 години разстояние Милен Русков написва поредния си бестселър „Чамкория“.

Господин Русков, с какво 20-те години на 20-ти век Ви провокираха, привлякоха вниманието Ви и станаха основа, върху която написахте 630 страници от най-новия си роман „Чамкория“?

– 20-те години са много драматичен и напрегнат период, изпълнен с вътрешно политически борби, с много събития, с ярки характери. Те са изключително интересен сюжет и разказ, стига да не го живеете, а да разглеждате този период като история. Много са благодарни в този смисъл, защото са много драматични.

Защо Чамкория, днешният Боровец е заглавието на двутомника ?

– Чамкория е символ на изчезналата България, така както всеки знае какво значи Чамкория, а нея я няма никъде. По подобен начин всеки знае за междувоенна България, но нея я няма никъде. Чамкория е днешният курорт Боровец, но не е същото. Чамкория не е Боровец. Сега той е много променен. Много от нещата, които тогава е имало, сега ги няма. В същото време има други, които тогава ги е нямало. Подобно нещо се е случило и с междувоенна България. Уж името и мястото са същите, а тази страна я няма. Останали са само следи от нея, но самата нея я няма.

Къде е тя? Къде са изчезнали? Кой ги е погубил?

– Времето. Времето заличава всичко. От нещата остават малко или повече следи. С течение на времето и най-големите следи започват да се губят. Всичко се развива. Новото замества старото, старото малко по малко избледнява, след което изчезва.

С какви хора е населена Вашата „Чамкория“?

– Мястото е свързано с доста авантюрни хора – хора на риска, в същото време жестоки и безскрупулни. Това е българското поколение, което се е върнало от Първата световна война. То е загубило войната, връща се разочаровано и гневно и всъщност започва да води гражданска война- едни българи срещу други българи. Тогава хората са били много ожесточени. Навярно виновна за това е войната. Тя напълно лишава от стойност човешкия живот. Хората, които са били на фронта, нямат никакъв респект към човешкия живот. Те са изключително силни характери, а в същото време удивително жестоки и хладнокръвни.

Чамкория е била вилната зона на богатите софиянци, в това число  и на двореца. Но моята книга не описва Чамкория, а пътуването от София до нея. Едва последните десетина страници на книгата описват Чамкория. Тя като географско понятие не е център на книгата ми, а само като символ на изчезналата България.

Как са променени хората за изминалите близо 100 години от времето, което описвате и днес? Защо продължаваме да сме ожесточени един към друг? Нали времената са други?

– Точно така, ожесточени сме един към друг, само че далече не в същата степен. Колкото и странно да звучи, истината е, че хората са станали по-добри. В сравнение с българите от 20-те години на 20-ти век, днешните българи са по-добри хора. Има и лоши промени, които са свързани със силата на характера, силата на волята, предприемчивостта, готовността да се предприемат рискове, твърдостта в борбата… В това отношение онова поколение превъзхожда значително съвременното. Но по отношение на хуманността, известно смекчаване на нравите, нашето поколение е далече за предпочитане.

Как можете да характеризирате българите днес?

– Никога няма да тръгна да правя характеристика на съвременника в две изречения. Аз характеристика на поколението от 20-те години, не съм правил в две изречения, а съм написал цяла книга. Не обичам да правя кратки обобщения, тъй като си давам сметка колко глупаво звучат. Не може да се направи кратко обобщение на цяло поколение като днешното. Още по-сложна става тази задача поради факта, че ние сме част от това поколение, от това време. Ние не можем да се отдалечим и да го погледнем обективно. Нямаме дистанция във времето.

Има някои неща, за които гарантирам и нямам потребност от дистанция, за да бъда категоричен, че в момента българите са по-добри и цивилизовани хора, отколкото през 20-те години. Но по-добри не защото са станали по-морални, а защото не са толкова ожесточени и безскрупулни в идеологизирането си. Тогава хората са били изключително идеологизирани, превръщат се в роботи на идеите. В името на различни идеи, идеологии, абстрактни представи и т.н. са били в състояние да убият всекиго. Те наистина не са гледали на човешкия живот като на особена ценност, докато днес, за щастие, това не е така. Било е пълно с такива простосмъртни – комунисти, ВМРО, анархисти, земеделци,офицерите от армията… Обикновени идеологизирани хора, които са се мразели до смърт едни други. Разделението в българското общество е несравнимо по-остро, отколкото е в момента и най-буквално са се избивали. През 1925 г. е атентатът в църквата „Света Неделя“, после отговорът на атентата – военният терор срещу опозицията…Това са ужасни неща, направени от това поколение, защото от една страна е било изключително идеологизирано, а от друга защото е било на война, която е загубена и се връща гневно, ожесточено и със съзнанието, че човешкият живот не струва нищо. Всъщност войната на това научава всеки, който участва в нея – човешкият живот нищо не струва. В България са си устроили вътрешен кошмар, след като навън не е можело повече нищо да направят защото са победени. Не можеш да тръгнеш нито срещу Сърбия, нито срещу Гърция, нито срещу който и друг, защото ще те бият лошо…

Затова ли Гео Милев става невинна жертва?

– Разбира се – и Гео, и Хербст и всякакви други личности. Всичко е в резултат на пресантимана от войната и огромното ожесточение.

Всъщност днешните социалисти са наследници, както те с гордост заявяват, на комунистите, които направиха атентата през 1925 г.?

– Не бих казал. Първо, ако сега социалистическата партия вземе властта, няма да направи лагери, да започне да избива хората и т.н. Т.е.те не са комунисти в онзи смисъл на думата, а са се променили. И това не трябва да им бъде отричано, да им бъде отнемана възможността да се отделят от миналото си и да се превърнат в цивилизована социалистическа партия, каквато се опитват да направят. В края на краищата не трябва да прехвърляме върху нови явления стари понятия, защото това не е вярно. БСП не е комунистическа партия. И защото по този начин само увеличаваме разделението в собственото си общество. Т.е. продължаваме да възпроизвеждаме ожесточението и враждебността, които са предизвиквали кошмарите в България през 20-те години. Разделението в обществото трябва да се смекчава, а не да се изостря. Ако се опитваме да победим отсрещната страна, да я набутаме в ъгъла, да й заврем главата в калта, тя ще ни отвърне със същото. И от това животът става по-труден. Трябва да се опитваме да съжителстваме, да се споразумяваме. Ако това не можем да постигнем, то да живеем разделени едни от други, но без да се нападаме. Защото, когато един човек нападне друг, другият му отвръща със същото. И става това, за което пиша в „Чамкория“.

Това ли е едно от важните послания в романа Ви?

– Това е много важно. Книгата показва как хора, които по характера си не са лоши, нито имат нещо лично един срещу друг, са в състояние да се превърнат в изключително големи врагове и което е най-тъжното – непрекъснато стават кървави грешки: Когато комунистите взривяват „Св.Неделя“, тяхната цел въобще не е да убият тези загинали 130 души. Тяхната цел е да убият 10 души от правителството. Но понеже са правили работата едно към гьотюра, и понеже човешкият живот в ония години не струва нищо, сложили са взрив да гръмнат цялата църква и да избият всички, които са в храма, за да убият 10 души. В края на краищата не са убили нито един човек от правителството. Дори в болница няма вкаран от управляващите. За сметка на това има между 123 и 139 по официални данни убити хора, които нямат нищо общо с правителството. Когато военното контраразузнаване решава да унищожи въоръжената опозиция, която е организирала атентата, убива 450 души – сред тях хора, които нямат абсолютно нищо общо с атентата като Гео Милев, Хербст, интелектуалци и обикновени хора. Те са убити просто защото са врагове на правителството, а тримата атентатори, които организират атентата – момчето Васко, Живко и Петър Абаджиев, който е шеф на терористичната тройка – се измъкват до един. Това е също като войната. Когато стане кървав сблъсък в страната, непрекъснато стават грешки и загиват хора, които много често нямат нищо общо с това, което се е случило. Затова трябва да се смекчават разделенията, защото едно от лошите последствия на острите сблъсъци е, че те са съпроводени с огромен брой кървави грешки. Трябва да има мярка, отвъд която не може да се минава.

Ако трябва да сложите подзаглавие на Чамкория, какво ще бъде то?

– Изчезнал по пътя.

Росица РАНЧЕВА