Доц д-р Светла ДИМИТРОВА пред Долап.бг: “Най-щастлив е онзи, който може да превърне хобито си в професия“
Госпожо Димитрова, в навечерието сте на Ваша кръгла годишнина. Ако се върнете назад във времето, как ще маркирате изминалите 60 години – половината от жизнения Ви и професионален път?
Родена съм на 23 май 1957 г. в с. Дибич, на 5 км от гр. Шумен, където баща ми като млад агроном е бил изпратен по разпределение. Майка ми е била учителка в местното училище и съм най-големия й подарък за празника на просветата.
Основното си образование завърших в Шумен, а средното – във Френската езикова гимназия „Фр. Жолио Кюри” във Варна. От това време имам незабравими спомени и прекрасни приятелства. Тези, които не бяхме от Варна, живеехме на общежитие в самото училище. То беше настанено в някогашната сграда на военноморското училище. В него е учил Никола Вапцаров. В подземието беше столът, на първия етаж – спалните на момчетата, на втория и третия – класните стаи, а на четвъртия – спалните на момичетата. Мога много да разказвам как преминаваха дните ни, но съвсем правдива картина пресъздава филма „Вчера”, макар да е за езиковата гимназия в Ловеч. С Владо Даверов сме едно поколение и той е написал невероятен сценарий.
След гимназията завърших история във Великотърновския университет. Много ме влечеше археологията по две причини: Първата е свързана с детството ми. Всяко лято ходех при баба си и дядо си в с. Гиген. Там се намира античният град Улпия Ескус. Обичах да обикалям по неговите улици, да разглеждам повалените статуи, да влизам в тунелите. Въображението ми работеше на високи обороти. Представях си какво ли не. Мечтаех за откривателства. Втората причина да обичам археологията беше книгата „Отклонение” на Блага Димитрова. Много я харесвах. Бях я чела няколко пъти, бях гледала филма. Когато започнах работа в Старозагорския музей с изненада научих, че кадри от него са снимани в местността „Чаталка”, където през 60-те години са правени големите проучвания на вила „Рустика“. От това място са едни от най-важните артефакти в музея – сарматският меч, шлемът-маска, златният венец и др.
За съжаление не можах да стана археолог. Нямаше свободно място, когато се дипломирах. Затова започнах работа като уредник в отдел „Социалистическо строителство”. Бях първият назначен в музея с конкурс. Имах много добър учител – Петър Коев. От него научих всичко за музейната професия – как се събират експонати, как се описват в инвентарните книги, как се правят изложби. Петър Коев е енциклопедична личност. На 91 години ще стане през септември 2017 г. и продължава да е отдаден на музейната работа. Запомнила съм от него следното: „Светла, най-щастлив е онзи, който може да превърне хобито си в професия”.
Да се занимавам с проблемите на културата и на институциите, свързани с нея, ми повлия Върбинка Найденова. С нея се запознах на един студентски летен стаж в Нове –античен град на брега на р.Дунав, до Свищов. Върбинка беше впечатляваща личност. Дано археолозите не са я забравили. При една среща в Чирпан, където беше дошла със съпруга си Велизар Велков, ми каза: „Изследвай културните процеси – там има най-малко идеология и политика”.
Работила съм за Обществения дарителски фонд, за Съюза на учените, за Алианс франсез, като част от ръководните им органи. Сега съм член на Управителния съвет на Сдружението на българските музеи, Българо-американската комисия за опазване на културното наследство и ИКОМ. Това са важни структури за музеите и се опитвам да бъда полезна.
Старала съм се да балансирам между работата и отговорностите ми към семейството. Не зная дали съм успяла. Имам късмет, че моят съпруг Стефан Димитров , също е историк и винаги съм се допитвала до него. В миналото сме водили жестоки спорове по исторически въпроси. Благодарна съм, че той е първият читател и критик на онова, което пиша. Дъщерите ми са ме надраснали. Имат друга професионална ориентация, но са житейски по-мъдри. Обичам да общувам с тях и едни от най-приятните моменти в живота ми са дните, в които сме заедно. Сега е по-трудно осъществимо, но пък има модерни средства – телефони, компютри… Имам си мисия – да правя така, че децата ми да искат да се връщат в Стара Загора, дори и само за една седмица.
Доцент Димитрова, мисля, че цялата Ви научна и издателска дейност е свързана със Стара Загора. Кажете подробности.
Стара Загора беше благодатен град в това отношение. Започнах да проучвам читалищата, театрите, операта, кината, музея, радиото. Явих се на конкурс за научен сътрудник в Института по история, после защитих докторска дисертация на тема:”Културните институции в Стара Загора през втората половина на 40-те и 50-те години на ХХ век”. Публикувала съм само части от нея, защото имаше живи хора, които можеха да се почувстват засегнати. Благодарение на материалите събрани около дисертацията, ми беше по-лесно да напиша „История на Старозагорския музей“, която бе отпечатана по повод 100 годишнината на институцията. Едно от сериозните ми научни предизвикателства беше историята на електрификацията в Старозагорски регион, която работихме с доц.Евгения Иванова.В резултат на съвместния ни труд се роди книгата ни „История на електрификацията в Старозагорски регион“ (2002 г.) Имах голямо желание да изследвам икономическото развитие на града, защото е уникално за социалистическия период, но все още не съм намерила време за това. Историята на пивоварна „Загорка” е част от този ми проект. Ще ми се да направя още за популяризиране на кмета Йордан Капсамунов. Голяма личност. Имам много спомени с него, защото в продължение на година Петър Коев ме беше пратил да записвам разказите му за Стара Загора. Натрупала съм архивни материали и за музейното дело. Ще трябва да ги обработя.
Предстояща е премиерата на най-новата Ви монография, посветена на Старозагорските минерални бани. Защо избрахте този курорт? Какви за откритията Ви при проучване на обекта?
Книгата ще бъде отпечатана съвсем скоро. Готово е книжното тяло, корицата. Благодарна съм на собственика на печатница „Дъга+” Петко Монев. Ще трябва да помислим за представянето й. Баните са завладяващо място. Минерални извори има в различни райони на страната, но нашите са използвани повече от осем хиляди години. Исках да разкажа тяхната история. Намерих любопитни спомени, малко известни факти, спорни моменти. Проучих различни архиви, но в тях има малко запазени документи. Това е първата история на Баните и затова се отнесох отговорно.Работих върху нея почти три години. Тези дни чета дневниците на Старозагорския митрополит Павел. Много интересна книга. В нея също открих факти, свързани с историята на Баните. Ще бъдат включени обаче в следващо издание. През последните две години в Кюстендил се организират научни конференции, посветени на курортното дело, минералните извори, баните. Участвала съм в тях, но ще се радвам да представя там книгата за Старозагорските минерални бани. До сега има цялостно проучване само за Хасковските минерални бани.
Два мандата бяхте директор на Регионален исторически музей Стара Загора. С какво ще бъде запомнен този период? Какви бяха намеренията Ви за бъдещо развитие на тази голяма и много важна културна институция за региона?
Работих в Старозагорския музей от 1982 до 2014 г. – цели 32 години. Бях директор от 2006 до 2014 г. с прекъсване от година и няколко месеца. Беше много тежък период. Трябваше да се довърши новостроящата сграда, да се намерят и ремонтират нови места за фондохранилища, да се пренесат музейните експонати и да се подреди нова постоянна експозиция. Преместването беше цяла сага. Справихме се без нито един повреден експонат!
Като се връщам назад в спомените си, се чудя от къде съм имала толкова сили. Който не е пренасял музей и не е подреждал постоянна експозиция, не може да си представи каква организация е необходима, за да се случат нещата. Отговорността е огромна.
Пренесохме се в новата сграда през есента на 2007 г., а на 3 март 2009 открихме постоянната експозиция. Имаше идеи, които не успях да реализирам. Съжалявах, че не постигнахме съгласие относно праисторията. Музеят „Неолитни жилища” трябваше да се превърне в интерактивна експозиция на селищното и жилищното устройство в неолитната епоха, а в новата сграда трябваше да се покаже всичко останало за този малко познат, но силно духовен период от историческото развитие по българските земи.
През втория ми мандат започнахме активно да популяризираме новата експозиция. Трябваше отново да станем разпознаваеми и водещи. Имахме интересни попадения – Уикенд с лъвче, Нощ на музите, Фестивал на виното и културното наследство „Августиада”,инициативите „По стъпките на миналото”, „Срещи в четвъртък”, възстановки, работилници и т.н. Направихме сайт на музея и бяхме едни от първите, които активно използваха фейсбук. Тогава се откри и Музеят на религиите. Не ми достигна време да обединим и тематично да развием музеят заедно с музейните обекти в един цял исторически разказ за живота по българските земи в продължение на осем хиляди години. Щях да пропусна сувенирния магазин. Много колеги са споделяли, че нашата активност ги е стимулирала да развият този важен елемент от музейната дейност. Някой ден ще допиша историята на Старозагорския музей и ще разкажа за тези години…
В продължение на няколко години една местна медия буквално издевателстваше над Вас с всевъзможни тенденциозни публикации, които уронваха не само Вашия авторитет, но и този на музея. Каква беше целта, какви бяха средствата и какво постигнаха авторите на тази организирана кампания? Всъщност коя е губещата страна от тази абсолютно ненужна битка, която неглижира Стара Загора не само пред гилдията?
Въпросната медия ме направи популярна повече, отколкото аз самата можех да постигна със своята работа. Защитавах професионализма, отстоявах опазването на културното наследства, борех се за равнопоставеност между колегите в музейната гилдия.Затова получих наградата „Златен век” на Министерство на културата през 2014 г. Колкото повече време минава, толкова повече доказателства ще има, че съм била напълно права в своите действия. Вече активно се говори и пише за създателите на фалшиви новини, за унищожителите на недвижимите културни ценности, за псевдонаучните тези, лансирани от дилетанти. Благодарение на осигуреното от мен финансиране Неолитните жилища най-после имат научна публикация, макар да бяха проучени още през 70-те години на миналия век. Но защо все още нямат тоалетна за посетители, след като три години вече не управлявам музея? Интелигентните хора знаят отговора. Аз също имам своите обяснения и ще ги публикувам, когато преценя.
След спечелен конкурс, трета година Вие сте успешен директор на единствения в България Етнографски музей на открито Етър. Как Ви посрещна общинското ръководство на Габрово? Какви са нововъведенията в Етър-а, който продължава да бъде един от най- посещаваните обекти в страната?
Благодарна съм на съдбата, че подреди живота ми по този начин. Не съм допускала, че ще работя на друго място и в друг музей. Чувствах се професионално свързана само със Стара Загора. Днес разбирам, че щях да пропусна много нови преживявания и стойностни познанства и приятелства .
В Габрово открих място, където на културата се отдава важно значение, където музеите са подкрепяни и насърчавани, където може да споделяш, да обсъждаш, да си ценен за знанията и уменията си. Имаме големи планове за „Етър”-а https://www.etar.org/ Предстои да направим ремонт на хотел „Страноприемница”, да преустроим административната сграда в място за временни изложби и работа с публики, да усвоим като експозиционни площи вторите етажи на къщите в Занаятчийската чаршия. За първи път ще проведем конкурс за разработване на графична идентичност на музейна институция. Работим върху нов сайт на музея, като обучаваме нашите колеги да могат сами да вкарват информация и да го поддържат. Ако спечели проекта, в който участваме, ще имаме най-модерната лаборатория за реставрация и консервация на експонати от дърво.
В навечерието на Вашата кръгла годишнина, какво показва равносметката, която си правите? Кое е най-важното в живота Ви?
Разбрах, че най-важното за всеки човек е да опознае себе си и да работи за своето освобождаване – от обвързаности, емоции, нетърпение, комплекси, мании, его …
Какви са следващите Ви научни интереси и публикации? А предстоящите събития на Етър-а?
Сега правя проучвания, свързани с панаирите на традиционните занаяти в „Етър”-а. Тази година е петнадесетото издание. Предизвикателство е да го направим интересно и предпочитано събитие, защото конкуренцията е голяма. Работим още от миналата година и се надявам да имаме повече посетели от 2016, когато поставихме рекорд с 14 500 души. Месец юни ще бъде също доста натоварен. Ще бъдем домакини на първия панаир на музейните сувенири, ще отбележим Еньовденските празници, Деня на детето, Световния ден на плетенето. Предстои второ издание на симпозиума за кинетични арт инсталации, задвижвани с вода, образователна програма „В света на Старопланинската архитектура”, празници на сватбената обредност, командировки на членове на екипа в Англия, Румъния, Хърватска. Да не забравяме, че музеят работи 365 дни в годината и всеки очаква нещо ново.
Как се виждате след още 10 години?
В селска къща със цветна градина и уютно място за четене и писане.
Росица РАНЧЕВА
