Абитуриентите – между ценностите на общността и личния порив
Интересна тема се падна на зрелостниците тази година на матурата по български език и литература.
„Човекът между ценностите на общността и личния порив“ по разказа „Албена“ на Йордан Йовков
Тези от тях, които ще кандидатстват с литература, ще мислят и пишат, пишат и мислят… Тези, за които методът на балообразуване в университетите не включва оценката им от матурата по литература, ще отбележат някакво писане „от немай къде“. Все пак писменият текст по поставената тема носи едва 30 точки от общо 100. А и какви са „тези ценности на общността“ и този „личен порив“?!!! За личният порив младите знаят всичко и издълбоко, защото главно той ги води в живота напред…по-скоро нанякъде. А не ценностите на общността.
По тази тема трябва да са преподавали добре и учителите по философия. За ценностите на общността се учи главно при тях. Както и за ли личния порив. Както и за човека, който стои или нещо върши или не върши – от мястото между ценностите на другите и порива си.
В разказа „човекът“ са хората от селото на Албена. Чудесно описани. Приказно разказани. От разговорите им за щъркели и ливади, през дрехите им, погледите на жените, които гледат Албена, устите им, които искат да я прокълнат, но не могат….Обратът със самопризнанието на Нягул и пак устите на жените, свирепата им враждебност, жаждата им за отмъщение.
Дали красотата е причина за греха, както много тълкуватели на разказа казват? Съмнявам се. Магията на Албена е вътре в нея, тя не е само в красотата и и в тънките,вити вежди. Тази жена, заради която се извършва убийство, трябва да носи много повече качества от една само красота. Жените все пак не могат да завиждат на Албена само за физическата и красота. Албена е и майка и това прави красотата и още по-дълбока. И осъзната. Красотата на жената-майка е просветлена, жената-майка с малко дете е икона.
Човекът между ценностите на общността и личния порив се люшка, раздвоен. Грях е убийството, но двоен грях е, че се случва в страстната седмица, преди Великден, когато всички трябва да мислим дълго и дълбоко и да осъзнаем, усетим и поправим пороците и грешките си. Това усилва греха, който е изначално най-страшният – да убиеш човек, да посегнеш на човешки живот. Това особено време преди Великден…
И все пак, за малко, поне в началото на разказа, жените не проклинат Албена, нещо ги спира…Признатият грях, нейната хубост, смиреността и, това че им иска прошка. Обществото не се нахвърля веднага върху грешницата, замълчава…защото тя е и майка.
Но после се люшва отново, свирепо и яростно, когато Нягул прави признание за убийството. Ето че това е то – любовта,която не е по кройката на обществото винаги през епохите е заклеймявана. И често води до смърт, тази любов /Ромео и Жулиета/. Интересно е, че прошката към индивида е по-лесна, но към двойката – не е. Общество! Колкото е трудно за определение то, толкова са трудни за определение и неговите ценности.
Любов! Колкото лесна за определение е тя, толкова е трудна за понасяне, когато е в нестандартен формат.
За личния порив дванадесетокласниците могат да пишат днес най-много, но дали? Техният живот е непрекъснато осъществяване на поредиците от лични пориви, които ги връхлитат по няколко пъти на ден. И така от порив на порив… Обществото у нас не мисля че прави много и достатъчно, за да покаже на младите ценностите си, по които трябва да се водят.
Та затова личният порив е толкова вездесъщ… И красотата, стремежът към нея, към физическата красота – толкова всеобхватен при младите.
„Албена“ е разказ за красотата, на която не просто се възхищаваш. Която те кара да действаш, да промениш живота си, па макар и с убийство. За да имаш една жена и да не я делиш с никой друг – личен порив, който винаги струва скъпо.
Защото красотата не можеш да я имаш само за себе си. Тя принадлежи на света. И това не е клише.
Уляна Кьосева