Режисьорката Владислава ДЖАМБАЗОВА пред Долап.бг:“В този побъркан свят най-важното е да откриеш себе си!“

За първи път в България визуален движенчески театър се поставя в Старозагорския куклен театър.
Владислава Джамбазова е куклен режисьор. Завършила е НАТФИЗ „Проф. Кръстьо Сарафов“ в класа на проф. Славчо Младенов и доц. Петър Пашов. Понастоящем е режисьор на Пазарджишкия театър. В творческата й биография са записани постановките на „Хензел и Гретел“, „Бяла приказка“ от Валери Петров, „Вещицата и шарената като дъга котка“, „Лебедово езеро“ с марионетки и др.
В Държавен куклен театър – Стара Загора поставя за първи път в България визуален движенчески театър с авторската си пиеса „Тя. Палечка“. Премиерата е на 5 май 2017 г. от 19:30 ч.

Госпожо Джамбазова, какви са Вашите творчески интереси?
– Темите са различни – самотата, отчуждението, компромисът… Дадена ми е свободата сама да си избирам материалите, а понякога те сами ме намират.

Защо избрахте „Палечка“ и защо променихте заглавието на Ханс Кристиян Андерсен, сложено още през 1835 г. на „Тя. Палечка“?
– В моята пиеса използвам само някои сюжетни ходове от Андерсен и най-вече отключващата ситуация – човекът в саксия. Темата ми е да проследя пътя на човек израстнал в саксия, дали му е удобно да продължи да живее така или решава да направи своята малка тиха вътрешна революция, да излезе от „саксията“ и да си търси щастието по света. „Палечка“ на Андерсен е само повод. Никой от зрителите не бива да очаква да следи историята от познатата приказка. На сцената Палечка е момиче, за което обществото се произнася, че е голямо колкото палец, т.е. малък, незначителен човек. Героинята на Андерсен е жертва на обстоятелствата. Случват й се неща независещи от нея и по магически начин намират своето разрешение. В моя вариант момичето съвсем съзнателно решава да тръгне да си търси пътя и да намери себе си.
Живеем в изключително деформирано общество, в което нормалният човек се разглежда като нещо странно, защото всичко е хипер, всичко е мега. Наложен ни е изкривен стандарт. Ежедневен е конфликтът между „големите“ и „малкия“ човек. Тя, Палечка е малка, защото около нея средата й е натрапила, че тя е малка. Всъщност е нормален човек и има своето право да съществува такава каквато е. Победата е да намериш себе си, да се приемеш такъв, какъвто си, независимо от обстоятелствата около тебе, от наложените изкривени стандарти и деформации.

С какви предизвикателства се среща героинята Ви, която е прототип на стотици нейни връстници?
– Нашата Палечка е тийнейджърка, т.е. човек в началото на осъзнатия си жизнен път. Тази възраст предполага повече вътрешен бунт, повече желание да се откриеш, да се докажеш и да поемеш избрания път.
Момичето преживява разочарование на най-различно ниво. На нея й липсва семейния уют, родителска грижа и ласка. Проблемът се забелязва масово в семействата. Това не означава, че родителите по-малко обичат децата си, но в стремежа да им осигурят елементарните битови потребности, не остава време да общуват с тях. Затова моята героиня , когато я поливат обилно, казва:“Стига! Не съм самотно цвете! Аз имам и душа!“ Това е нейният вътрешен бунт и решението да намери себе си.

С какви хора, според Вас, е населено днешното ни общество?
– Често се срещаме с хора, при които протича обратна революция – от човек към животно. Толкова силно е развит стадният инстинкт да следваш стандарта: всички ходят на фитнес- ще ходя и аз; всички се обличат по определен начин – например с нарязани дънки – и аз така; слагат си силикон – и аз; правят си татуировки -и аз и пр. Младите хора не могат да общуват. Дори в кафенето те не си говорят, а всеки се е забучил във вайбъра си и си щрака нещо . В желанието си да бъдат различни хората стават еднакви и се деперсонизират, престават да бъдат личности… По всички възможни медии непрекъснато ни обясняват, че ако си купиш такива и такива обувки, ще си необикновен, ако пиеш еди какво си кафе- ще бъдеш единствен, ако… Това е промиване на мозъци, матрица, в която доброволно влизаме. Мисля, че всичко това се прави тенденциозно. Технологиите напреднаха изключително много, по-малко лидери са нужни и повече работна ръка. Работната ръка се възпитава с унифициране. На съвременното общество са нужни индианци, вождове вече има достатъчно.

Как според Вас, сложният конфликт човек-общество може да се реши?
– Най-често има два варианта. При първия човек попада в обстоятелства и се приспособява към тях, без да се мъчи да ги променя. Другият е да се опитва да продължи напред докато стигне до ситуация, която го удовлетворява, да намери своето, а не наложеното му място. Но за да се извърви този път, човек трябва да достигне до себепознание – не по пътя на източните мъдреци, чрез медитация, а чрез активно сблъскване с действителността. Т.е. ако ти не излезеш на улицата, няма как да опознаеш света и себе си. Защото само да се взираш в себе си, без да се съобразиш с реалния живот, няма да се постигне успех.

Как определяте постановката на „Тя. Палечка“?
– Това е визуален движенчески театър, който в България се прави за първи път, въпреки че в света е много популярен. В това представление няма текст, с изключение на текстовете на песните. Има само действия, движения и интересна хореография на Росен Михайлов. Той е творец с много богат международен опит, с информация за последните постижения в света на танца. В постановката не става дума за танц в приетото значение, а за движението като символ, като знак. Всичко е подчинено на определена естетика, която съдържа в себе си и хореографията, и музиката, и текста на песните, който е твърде експресивен.
До тази форма се достигна поради това, че в обществото, в което живеем, думите престават да имат значение. До такава степен сме свикнали с някакви клишета, че думите губят смисъла си и не ни говорят нищо. Стигнало се е до там, че думата любов звучи като клише и като нещо срамно.Ние сме престанали да общуваме. Говорим си едни неща, а общуваме отвъд думите- всеки както си е наумил и както може. В училище речникът на децата е около 100 думи.
Опитвам се за изведа темата за дистанцирането, което прераства в отчуждение, в което живеем. Човек е безкрайно самотен в пътя си. В момента, в който решиш, че трябва да търсиш себе си, имаш шанс да се намериш. Но ако чакаш, обществото и най-вече семейството да ти даде рамо, забрави че ще се случи. То старателно гледа да не стане, за да няма проблеми. Затова непрекъснато влизаме от филм във филм и нямаме време и възможност да се обърнем към себе си.
Но, за да започне пътуването към себе си, трябва да имаш интелект, да имаш цели и да положиш усилия.
Проектът е необичаен, труден и предизвикателен. Трябва да се намери балансът между атракцията и личният момент, който носи романтика и сериозност на темата.

Каква е целта Ви с това представление?
– Да накарам, макар и един човек, да си помисли, че най-важното е да откриеш себе си. Не трябва да се оставяш да бъдеш жертва на обстоятелствата. Има щастие, има любов, но за да ги срещнеш, трябва да следваш пътя си.

Росица РАНЧЕВА