Художникът Валентин Дончевски пред dolap.bg: “Българската черга е дискета на миналото, настоящето и бъдещето на народа ни“

Под мотото „Momenti Eclettici“ големият български художник Валентин Дончевски откри на 29 април 2017 г. във фоайето на Старозагорската опера 33-та си самостоятелна изложба. Показани са над 100 платна, създадени през последните няколко години. Тук са и двете му работи – живописта „Полит-спектрално облъчване“ и бронзов портрет на съпругата му Таня, с които през миналата година участва на Есенния салон в Париж и получи висока оценка за изкуството си.
Валентин Дончевски е роден на 26 април 1958 г. в Стара Загора. Завършва Художествена гимназия в Казанлък, а висше образование – живопис във Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий“. Твори във всички области на изобразителното изкуство, включително и иконопис. Негови са иконите на новия храм на родния му град „Св. Игнатий Старозагорски“. Над 60 са участията му в пленери, биеналета, салони, конкурси у нас и в чужбина. Негови творби има и в частни колекции в Канада, Испания, Белгия, САЩ, Полша, Чехия, Германия, Австрия, Русия, Гърция, Турция, Люксембург, Палма де Майорка , Япония , Англия , Турция , Македония , Холандия , Гърция , Словакия и др. През годините е илюстрирал и оформил кориците на над 150 книги, предимно на български писатели в сътрудничество с издателствата „Христо Ботев“, „Захари Стоянов“ и др. Издал е 3 стихосбирки – „Въпреки всичко”, „Стълба с криле”, „44 пъти в бяло“ и „Улици в небето“ – книга със сентенции. Член е на Съюза на българските художници.

Господин Дончевски, как и защо простата българска черга стана запазена марка във Вашето творчество?
– Това е повратен момент в мирогледа ми. Като студент в четвърти курс едно лято останахме със жена ми в село Разделна, което е селото на тъща ми Тонка. Беше прекрасен човек, за съжаление вече не е между живите, но нея и сестра й съм направил в една картина, която се казва „Топъл спомен“. Там попаднах на нощна сватба и това което се стовари върху ми – с този първичен фолклор, с този ритъм и музика, и къщата, която се пукаше по шевовете и щеше да падне от емоции, и това незабравимо хоро, което се играеше на втория кат, ми показаха другата – красивата и уникална страна на живота. Това лято ходех през полята с един къшей хляб и бучка сирене и рисувах пейзажи. Няма да забравя големия вир в реката, в който се къпеха хора от селото, деца… Правех скици на място и в един момент се почувствах като Пол Гоген – тотално усещане за сливане с природата, с българското село. Тогава си поставих за цел, да направя нещо с този фолклор.
Когато се дипломирах, започнах да рисувам полуабстрактни картини, на които фигурите бяха образувани от селски плет и от черги- не реалистични фигурални композиции, но конструирани все едно че са пластики, само че върху двуизмерна плоскост. Направих голяма картина „Живият плет“. Беше около 6 кв.м.- мъжки и женски фигури в един голям плет. С нея участвах на национална изложба в Плевен, посветена на 1300 години България и беше откупена. Това за мене беше подтик и на тази основа започнах да си правя нещата. После участвах във Виена в представителни изложби и имах голям успех. В продължение на две-три години във всяка окръжна галерия имаше по една моя работа.

Какво е кодирано в българската черга?
– За чергата имам написан трактат. Чергата е дискета на миналото, настоящето и бъдещето на народа ни. Това е чергата, върху която живеем и се храним. Тя е едновременно прагматична и космическа вещ. Ивиците в нея не са случайни. Това са периоди от развитието на цивилизацията. Взирайки се в една черга, човек може да медитира върху това, което е тя. В момента имам инвенции за развитие на темата на друг етап, но е рано да говоря още. Има още един два световни форуми, на които трябва да участвам. Още в началото на кариерата си си поставих кредото чрез националния фолклор да достигна до космическия, до общовалидния език. Идеята ми беше да създам мост от български черги, който да свърже България с Европа. И това нещо взе да става факт. Явно, когато човек е обладан от голяма позитивна идея, всички малки камъчета и препъналки стават необходимото добро и изграждат стъпала.

Вие имате високата чест и признание да участвате с творбите си на престижния Парижки салон пет пъти, нещо, на което още няколко други българи да допуснати.
– Удовлетворен съм от този факт. Сега съм награден с асоциирането ми на Есенния салон. Станах член на Асоциацията на френския салон. Това е висока награда, която те присъждат. Получих официално писмо от Силви Кочлин- сегашната шефка на салона, че съм бил предложен от секцията, в която участвах. Получих и друго писмо от Асоциацията на академичната общност на Франция „Изкуства, науки, писма“. Тя ме е забелязала и ме е издирила. Бях номиниран за награда, която се дава на представители на науката и изкуството на 40 страни. Решението е да получа сребърен медал. Церемонията ще се състои на 24 юни 2017 г. в Париж, в гранд-хотела на площад „Опера“. Това е високо признание към българското изкуство и удовлетворение към всички хора, които са ми давали по едно рамо да вървя по пътя си на художник.

Има ли други българи – кавалери на това отличие?
– Сигурен съм, че Живко Желязков, който е световна величина в Париж, има златен медал. За други не зная.

Господин Дончевски, представете изложбата си „Momenti Eclettici”, в която виждаме няколко различни стилове.
– Владея няколко стила. В границите на един стил не се затварям. Постоянно експериментирам и вкарвам поезия, музика, т.е. смесвам жанровете. Имам големи форматни работи, с които съм участвал в Париж и съм печелил национални конкурси, алианси, квадриналето и на други форуми. Има средно форматни работи, някои са с лек комерсиален отенък…Има и картини, изблик на моментно чувство и настроение. Затова нарекох изложбата „Еклетични моменти“, което звучи малко по-фриволно, по-оперетно. Има и един акцент в средата на фоайето, който изглежда като бутафорна сцена, върху която е аранжирана част от изложбата. Целта е да има арт отенък.
На източната стена е мащабно платно, което подарих на операта. Такива големи платна съм подарил също на Регионална библиотека „Захарий Княжески“ и на Административен съд. Исках в центъра на Стара Загора да имам постоянно присъствие.
Да не пропусна да отбележа, че оперната певица и много уважавана дама от мене Мария Клинчева, е причина за тази изложба. В клуб „Форум“, чиито председател е проф. Цанко Яблански, г-жа Клинчева предложи да разкажа за изложбата в Париж. След известно време тя е разговаряла с директора на операта Огнян Драганов, който ме покани официално и за една седмица изложбата е факт. Отново казвам, че правя тази изложба, за да разберат всички, които са ми помагали, че съм оправдал тяхното доверие и помощ.

Вие творците сте мембрана на времето, в което живеем. На какви честоти са трептенията й, какво Ви провокира или вдъхновява, когато застанете пред бялото платно?
– Живеем в много сложно време. Колкото човек иска да подреди нещата, сякаш всичко се изплъзва. Освен това минавам в една по-зряла възраст, така че въпросите, които си задавам през годините се променят. За мене животът става все по-голяма загадка. Преди ми се струваше, че ми е ясно всичко. Сега зная, че нищо не зная. Все едно, че почвам от началото. Душата ми иска да е вярно това, че всичко на този свят има смисъл. Аз се мъча от различни пресечни точки да погледна събитията и нещата, които виждат очите ми, които виждат сърцето и умът ми. И да разбера има или няма истина.

Считате ли, че чрез изкуството си, можете да промените света и да го направите по-добро място за живеене?
– Явно някои хора могат да направят това. Но при мене – тръгвам все от началото и както казва поетът „… и всяка вещ да се изстрада, повторно всяка вещ да се роди, за да останеш, за да си потребен, за да те има и след теб дори!“ В такава творческа пауза съм сега.

Как присъства Стара Загора в изкуството Ви?
– Моето творчество без Стара Загора щеше да е друго. Тук, в моя прекрасен роден град, съм срещал много фантастични и интересни хора. Плюс това съм завършил при двама големи художници – Янаки Кавръков – Бог да го прости, който ми беше учител в гимназията и през ученическите ми години дойде да живее в Стара Загора. Висшето си образование завърших при Станислав Памукчиев, който е водеща личност и е в авангарда на българското изкуство. Просто съм късметлия. Слава на Господа, че така се случи да бъда в началното си развитие при тези двама големи мъже и творци.
Сега смятам да се отделя малко настрани от моя град и да заживея в покрайнината му. Всеки камък тук ми говори нещо. Имам чувството, че на всеки камък съм сядал. За всяка къща имам някакъв спомен. Зная до болка всяка улица. Все повече се усещам, че всичко се променя и са останали само спомените. Това, което си мисля за града, всъщност е само в главата ми. Много от хората вече ги няма. В един момент трябва да се успокоя. Защото живея със спомени, които са носталгични и тежки.

Въпреки това, което казвате, цялата Ви изложба трепти и излъчва светлина и позитивна енергия.
– Това е в резултат на борбата ми с личните демони. Аз се мъча да ги победя и да съм на чисто. Това е най-трудното. Всеки си води война в духа. И в тази битка ми помага молитвата към Бога. Тя е всеки път различна за всяка ситуация за всяко нещо, когато се чувствам че съм слаб и съм нищо. Искам да вярвам, че има кой да ме чуе. Ние със сърцето си сме вързани към този безкраен универсален дух, който изгражда всичко. Вселенският разум, ако отсъстваше, нямаше да съществува и тази хармония. Хармонията ражда дисхармония, която пак е част от тази хармония. Мислим че знаем. Какво знаем, частични закони, които в момента се оказва, че са заместени с по-нови. Цялата наука търпи промяна. Смятам, че след 10-15 години ще настъпи огромен тотален качествен скок, какъвто се случи преди последните 20 години. Всичко става много бързо. Преди е ставало за няколко поколения, а сега – в рамките само на един човешки живот.

Вие сте в очакване през м. април 2018 г. да отпразнувате своята 60-годишнина? Какви са намеренията Ви за това събитие?
– Не мога да повярвам, че доживях . Мислех , тази изложба, която сега стана, да бъде за тогава, но както се казва Господ разполага. Може да направя една семпла изложба с неща, създадени само за случая. Иска ми се само да съм жив и здрав. Малко трябва да успокоя темпото.

Имате ли непокорени върхове?
– Останаха Венецианското и Истанбулското биеналета.

Какво е посланието Ви към всички, които ще се докоснат до Вашия духовен свят?
– Посвещавам изложбата на всички, които през годините са ми помогнали, включително и на тези, които не са между живите, да почувстват удовлетворение, че не са дали помощта си на вятъра.
Росица РАНЧЕВА