„Желязната“ дама Ренета ИНДЖОВА пред Долап.БГ: “Хората да се научат да живеят в общност. Иначе никога няма да имат благоденствие!“

Ренета Инжова е български политик, министър-председател на България в служебното правителство, назначено от президента Желю Желев от октомври 1994 до януари 1995 г. Тя е първата и до момента единствена жена министър-председател на България.
Ренета Инджова е родена в Нова Загора на 6 юли 1953 г. Завършва Висшия икономически институт „Карл Маркс“ в София през 1975 г. Там остава като преподавател по политикономия до 1984 г., а след това – до 1990г. и в Техническия университет. В началото на 90-те години е икономически експерт на Съюза на демократичните сили в 7-то Велико народно събрание. Оглавява Агенцията по приватизация. През 1995 г. специализира Бизнес и административно управление във Фондация “Айзенхауер”. Живее и работи десет години в САЩ. От 2008 до 2011 г. е финансов директор на болница Токуда в София. Председател е на Националния статистически институт от 2012 до 2014 г.
Едно от забележителните събития на мегапроекта „Четяща Стара Загора“, дело на Библиотека „Родина“, е организираната на 20 април 2017 г. среща с Ренета Инджова и представяне на мемоарната й книга „Philadelphia Regalis: корени и цвят“. Това е историята на една стогодишна родова идилия и нейното най-свидно цвете Ралица (1978-2014), дъщерята на Ренета Инджова.
Първата част на заглавието на изящната книга се състои от името на града Филаделфия, където Цветето – Ралица живее и се реализира максимално и латинското название на билката „Ралица“. Втората част е метафора на сагата – от корена до цвета на една арменска фамилия.
За книгата говори архимандрит Дионисий – канонически избран, уставно утвърден и свещено наречен за Стобийски епископ, който преди 15 години е започнал монашеското си житие в Старозагорска епархия и е персонаж, споменаван в книгата.

Госпожо Инджова, според мене Вашата книга “Philadelphia Regalis” е модел за високонравствен живот, посветен на висш идеал. Кой е идеалът?
– Това е идеалът на любовта, който започва с посветеност към някого. След това се превръща в жертвеност към този и правене на всичко, каквото би направило любимия щастлив. След това се превръща в един перфектен продукт на труда, който също е произведен от любовта към този човек. След това се превръща в любов към децата, в отдаденост на професията, в жертвеност и страдание. И това се повтаря в тази 100- годишна хроника няколко пъти. Но чудото се е случило веднъж. То доказва, че дори и тук, където властват ненавистта един към друг, завистта и омразата между хората е възможно да се живее по друг начин.

Разкажете за хрониката на Вашия род. Считате ли, че изпитанията, през които сте преминали тези четири поколения и Вие самата, Ви дават сили да превъзмогнете, болката и да създадете този бестселър на духовността?
– Страданието на онези, които са подгонени, преследвани, унищожавани, винаги в момент, в който срещнат пристан, появяват благодарност и обич към това място до степен, до която то се превръща, като че ли повече, отколкото е родно. Дали поколенията и тяхното движение са раждали тази идилия?! Възможно е толкова да е голяма страстта към място, което да приюти човека и семейството му, че там където спреш и където ти дадат къшей хляб, започваш да строиш своя свят – красив, изящен, неповторим. Искаш да се докажеш пред другите, че не си по-лош от тях, че заслужаваш да бъдеш един от тяхната общност. Майка ми например става най-изявеният представител на мнозинството, на общността. И те я обичат до степен, в която я тачат и в Нова Загора, и в Стара Загора, и в София. Ние се движим между градовете, търсейки място да живеем.

Всъщност, това Ваше обяснение, не касае ли само арменския народ, част от който е Вашата фамилия ?
– Възможно е да има корелация между страданието, добродетелите и добрината.

Ние, българите не сме страдали по-малко от поробителите ни? Защо при нас добродетелите и добрината са все по-дефицитни качества?
– Значи не сме много страдали. За съжаление бездушието към страданието се превръща в мода.

Как се възпитават чувствата в семейна обич и преданост?
– Мисля, че се предават по генетичен път. Затова съм се опитала да търся генетичния код на моя род, неговата идилия. Който чете книгата, по свой начин ще намери отговор на този въпрос. Има някакво разковниче, което отново казвам, е родено от страдание. Човек може и трябва да живее чрез любовта си към другите . Ако нямаш блаженството на отношение в дома, няма да го имаш никъде. Докато не се научат да правят общности и да се ценят, хората няма да открият щастието.

Госпожо Инджова, мисля, че създавате наука за страданието. „Philadelphia Regalis”звучи като ода за страданието. Коментирайте, моля, текста от книгата „Болката се намалява от гордостта от живота и мъдростта на този млад живот“.
– През болката може да се премине, да се носи, да се устоява и да не падаш от нея само, ако гордостта от постиженията на този, който си загубил е по-голяма. Така казах публично, че гордостта ми е по-голяма от болката. И докато е така, ще продължа… Болката с времето расте и сигурно ще победи гордостта. Тогава ще си тръгна и аз от този свят.
Американската поетеса Емили Дикънсън казва, че времето лекува. Времето лекува там, където няма страдание.

В книгата говорите за знаци и символи на присъствие на Рали в ежедневието Ви. Как и кога започнахте да ги разчитате?
– Знаците винаги са значили за мене много защото, имам съзнанието, че не всичко зная. Хората, които са самодоволни, не търсят знаци. Но този, който иска да разбере, иска да вникне и да предвиди, той търси знаците. Мисля, че ги търся с най-голяма сила през последните три години. В тази хроника са открити много знаци. Някои от тях се повтарят и наподобяват едно и също явление, което просто се явява отново и отново. Това са цикли, в които разпознавам любимите си хора. Понякога загубвам представа за кого точно се отнася, защото те преминават един в друг. Така че 100 години и четири поколения станаха повод за написването на една хроника, на един роман.

Всичко в хрониката е достоверно нали? Липсва художествена измислица.
– Няма да потвърдя, нито ще отрека, защото не бих искала никога да отговарям на въпроси, които се отнасят точно до сюжета. Но имената са автентични, за да може на читателя да е любопитно.

Кои са „Уроците на Рали“?
– Изданието не беше за продан, а отново за децата ми. Събрах на Рали есетата от нейното юношество и на два езика я издадох. Повечето са в оригинал на английски език. Преведох я на български. Исках да обясня великолепието, неповторимостта и мъдростта на Рали. Вместо това се появи романът “Philadelphia Regalis”.
На 10-12 години Рали беше усвоила цялата световна литература, философска и художествена мисъл. И в творчеството й това личи ясно. Затова я считам за мой водач и мой идеал.
Тя самата казва, че човек се ражда със съзнание и характер. С други думи, ние не добавяме много в онова, което сме. Просто го проявяваме. Така че, някои хора цял живот се усъвършенстват и образоват, но не постигат големи върхове. Други на ранна възраст – на 10,12,15 години са направили нещо, което може много дълго време да остане непостигнато.

Вие пишете, че човек има мисия, с която е дошъл на земята. След като я изпълни си тръгва от този свят. Така ли е?
– Вероятно е така. Можем да заключим, че онези, които си тръгват рано, вероятно са изпълнили мисията си. А може би оставят знаме, кауза и верую да бъдат следвани.
След двата хороскопа на Рали стават ясни нейните 11 инкарнации и кодираното й заболяване. В този смисъл всичко ли ни е „драснато“ свише. Можем ли да променим кармата си?
Не вземат отношение, а само констатирам. Това са феномени, случаи и събития, които съм представила във вида, в който пред мен са се появили. Дали това може да се верифицира и се застъпваш за него са неща от други области. Ние не всичко знаем. Но повечето от нас са склонни да отричат това, което не знаят. Няма никакви основания човек, ако не знае да отрича. Незнанието не е аргумент за отрицание.

Разпятието и Възкресението са повод за размисъл на нашите човешки страсти – страдания. Как да се преборим с гнева, завистта, омразата, посредствеността, с тази вопиюща повсеместна бездуховност?
– Нека кажем, да има повече дни като днешния, на „Четяща Стара Загора“ – с образованост, с посвещение. Хората трябва да бъдат посветени и отвъд онова, което им изглежда нереално, несъществуващо, неважно. Докато нямат вяра ще бъдат такива.

Вие винаги ли сте имали вяра?
– Да! Вярата или я имаш или я нямаш. Тя не се придобива.

До колко Ви помага нашата православна църква?
– Църквата в България е в състояние, в което не само не ми помага, но и не ме приобщава. Но това е в резултат на кризата, в която тя се намира. То даже не е криза. Тя не съществува вече като институция или не е примера, който може да направи хората добри и вярващи.

Основателно се сдобихте с определението „желязната лейди“, а толкова много нежност има в книгата Ви, посветена на Рали.
– Дано разберат нежността ми, защото „желязността ми“ нито я разбраха, нито я последваха.

Възможно ли е такава нежност да присъства в по-голям мащаб навсякъде, например в държавността ни?
– О, нещата там да отишли твърде далече. Там нежност няма да помогне.

Толкова много удари получихте „под кръста“, а като че ли не носите негативни чувства към авторите.
– Знам добре какво съм и затова нямам това чувство.

Намираме се в Светлите дни на Възкресение Христово. Какво е посланието Ви към хората?
– Да се научат да живеят в общност, в общество. Иначе никога няма да имат държава, нито благоденствие.

Росица РАНЧЕВА