Стихове за пролетта от старозагорски поети

Ботьо Буков
***
Окръглен от внезапна синева,
денят допърха на крило на птиче
и всяка пъпка, клонка и трева
с една извечна пролет се закичи.

И аз – на много пролети дете,
като прашец раздухан, но потребен,
осъмнах в нова чашка на цветче.
И разпознах в самата нежност тебе.

Виолета Бончева
ПЕСЕН ЗА ДЪЖДА

Обичам музиката бяла на дъжда.
Валеше дъжд, когато си заминах.
И ситни капки пролетна мъгла
от облаците дълго се разстила.

Обичам дъжд по моите коси,
когато жест бездушен ги попари,
когато дума зла ме омърси.
Дъждът следа от нищо не оставя.

Да плиска дъжд във някой късен час,
когато стъпките ми бавно се завръщат.
Дъждовен дъх и нощен аромат
със мен да влязат и останат вкъщи.

В съня ми дъжд безкраен да вали
и песента ми в дъжд да се удави…
Животът грабва толкоз светлини.
Дано поне дъжда да ми остави.

ПРОЛЕТНО

На Цветелина

И когато реших, че съм се излекувала
от древните езичества, скрити под кожата ми,
и когато реших, че е лудост
да стигна до брега на невъзможното,
и отрязах косите си шурави,
и магиите вързах за покрива,
и изтръгнах опасните бурени
с номврийска стозъба отрова –
разлюля се невидимо синьото,
разтопи се в градината бялото,
и изгря като цвете безименно
пак червен пискюл на ръката ми!
И по мартенски – с вик теменужен
ново слънце улучи окото ми!
Ех, април ми е вече нужен!
Пак завързвам магиите от покрива,
пак заплитам отрова в косите си…
А кокиче пониква нрад веждите.
И посявам невидимо коренче.
и вървя след сезона с надеждите.

ПРОЛЕТЕН СЪН

Дяволе, ти ли мина снощи
по тревата сънена,
по мокрежа липов,
ти ли, проклетнико, ми подсвирна,
а аз помислих, че съм сънувала?
Проклет да си, дяволе стари,
дето ми завъртя главата
и си помисли, че още съм млада,
и още луда, дяволе стари!
Тичах, летях ли, виж ми нозете –
лунна и жадна, като земята –
облак и бурен, камък и цвете –
пак ми се скъса на две душата.
Литна, изчезна – лукава птица –
изгубих й дирите, ех, че ми тръгна!
Сили ли нямах, как ме подведе
и ме накара да те прегърна?
Топла, невинна, като светица –
живна в кръвта ми есенна струна.
Зеленооки, как ме излъга
и ме накара да те целуна?

Димитър Караджов
ЗАПРОЛЕТЯВАНЕ

Напъпилите клони още спят,
а тайните им, в шепот глух увлечени,
напиват соковете вече
и непрестанно в празното кръжат.

Обичам тия сиви часове
на вечното очакване, когато
дърветата се вслушват в тишината,
измокрени от ситни дъждове.

Нетърпеливи, гълъбите гукат –
и за нетрайни мигове макар,
далече в равнините се разпуква
небето, жълто като минзухар.

ЗАБАВНА МИМИКРИЯ

Край мене слита пеперуда синя
и кацва на синчец – да си почине.

Еднакво сини, мигом те се сливат,
неразличими в слънчевата нива.

И струва ми си, както съм загледан,
че цветето внезапно литва нейде,
а пеперудата остава неподвижна.

Къде е тя наистина? Не виждам.

Небето в миг укрива пеперудата –
и то е синьо, синьо до полуда.

ЗЕМЯ

Залутан съм в ръжта сребриста,
аз гледам пролетния ден
как остро вече е обистрен
и газя вятъра зелен.

И злак, и острови червени,
където земна кръв тече,
се залюляват срещу мене
и плискат жадното сърце.

Ръката ми сбере ли само
жаравата ти, мак засмян,
от пръстите ми бликват пламъци
и аз вървя като пиян.

И стига ми в това безумие
несподелената ми страст,
която се задъхва, румена,
и ме разлистя като храст …

О, зная – тръпката е всичко,
влечението, сладостта,
с които празникът езически
започва в облаци, в цветя.

И ако някой ме запита
каква е крайната ми цел,
ще кажа, че не знам – и с птиците
ще гоня синия предел.

Жеко Христов
ЧУЧУЛИГА

Ако не беше красотата ви,
престъпник щях да съм сега, поля.
И днес приветствам звънките крила
на чучулигата пробола синевата.

И днес вървя и плача нежно.
Намразвам се, прощавам си… И тих,
със две зелени стръкчета под веждите
изричам прост и искрен стих…

По хълмове зелени се въземам,
звъни на чучулига песента…
И тъй, додето дойде време
и аз да легна във пръстта.

Орачи утрешни пръстта ще преобърнат,
ще заблестят под слънчевата мед
два тънки скелета прегърнати –
на чучулига и поет.

ЩУРЧЕТО

Пазачът стар коси тревата
на градската градина днес.
Аз гледам скока на косата
и търсейки оскъдна вест
за себе си,

пронизвам с поглед шепа детелина.
Пазачът – селянинът бивш, –
превзел изцяло градската градина,
ми вика:
„Я по пътя да вървиш!
Какво си се надвесил над косата,
трева не си ли виждал бе, момче?”

О, мен ли питат за за тревата,
мен –
онемялото щурче…

ВИШНИ

Цъфтят върху земята вишни,
от утринна роса измити.
Стои под тях човек и вдишва
дъха на всеки цвят… Не пита

чии са те… Не може
за нищо лошо тук да мисли…

Тъй хубаво е всичко, Боже,
дори земята днес е бистра.

Очите ти каквото да погледнат,
го чуваш как се смее…

Дори слепецът да поседне,
за хубост ще запее…

Иван Груев
* * *

С коси от птици, с китка кокичена,
Пролетта иде, с лъчи пременена
и всяко дърво като момиче
весело вързва кърпа зелена.

Тича щастлива трева през поляната,
слънчеви зайци прескачат баира,
пилци запели, както при Яворов,
всичко се ражда – след туй ще умира.

С коси от птици – пее дървото
и без да усетиш, изчезва тъгата.
Пролетта иде, просто защото
трябва да има живот на Земята.

***
Зеленото – детето на дъгата –
играе в парка и звънят
небесните цимбали на дъжда край него.

Ако пролетта е дошла внезапно,
трабвя да й поискам прошка,
че я посрещам тъжен.

Утре – ако отида
на гости на понеделник.

Ще мога ли да му изсвиря
“Хота Навара” от Сарасате
и кокичетата да ми ръкопляскат?

ПРЕРАЖДАНЕ

Смокинята и шипката, и розите,
бодилите, тревите и листата
ме връзват със злените си панделки,
загръщат се, затварят се над мене,
изсмукват ме, превръщат ме във тичинка,
уголемяват ме до синьото, над синьото
и дробовете ми са облаци, които
издишват половината вселена
и вдишват другата й половина.

Невидима река, тека в зеленото
и бързам да се преродя
във семка или в трънче и да служа
за щит или за копие на някой
войник на пчелната царица.

* * *

Понякога се свивам като какавида
в пашкула на живота си раздърпан,
но си пробивам дупка – с едно око да видя
как ябълката вързва зелената си кърпа,

как птиците със сламки в човките долитат
и весели гнезда във клоните й вият,
как Слънчовата майка дъгата ще разплита,
а златната й прежда нощта в кълбо ще свие.

Душата ми тогава пак като вярно куче
ще изпълзи от дупката на самотата,
край вас ще заподскача, а вие ще усучите
въже и ще я закачите за луната.

И тя ще се люлее, огромна и прозрачна,
като език от въздух на Космоса в устата,
а ябълката долу до сутринта ще плаче
и цяла с цвят покрита, ще се върти Земята.

Иван Мирчев
ПРОЛЕТНО

И тук дъждът е дъжд. Или с дъга,
или без нея. Светъл, разноцветен,
приятел на децата, без тъга
в очите влажни – пролетен и летен.
Дъждът е дъжд: два облака са слети
и раждат светлина от звуковете.

Седя до себе си от векове.
Днес пролетните капки ще звънят
и някой непознат ще позове,
ще ме опари неговият пламък,
в душата ми ще се строши ледът
като стъкло, ударено със камък.

Отгде се вземат силите за тези
движения на моя странен дух,
на всички съдбовни хипотези,
оплели ослепелия ми слух
и влели безпокойство в паметта ми
и бягство от света доволно тъмен?

Когато разбереш, че се отделяш
от тоя свят, започваш да скърбиш:
как ще оставиш малките деца,
тополите, изгрелите слънца,
несвършената работа в неделя,
шосето към скалите на Мъглиж?

Попадаш в неизтеглената сянка
на бъдещите мигове, когато
отникъде ни капка чисто злато
през твоето око се не прецежда.
Не виждаш нищо, само нежна гранка,
натегнала от радост и надежда.

ПЕПЕРУДА

Подемат се към тихите ни стрехи
лъчи и шум, ония меки дрехи,
в които се облича утринта
и тръгва като милост по света.
Записвам се задочно ученик
в една гимназия без класни стаи,
без тебешир и молив, да узная
какво ми носи следващия миг.

Че пламенните болки на душата
не се лекуват с розова вода,
макар че се надвесва нова пролет
и обещава роза по-богата,
по-едра от зорницата-звезда.
Мълча и чакам, сякаш аз съм стволът,
о който удря бравата, далече
разтърсила съдбовната ми вечер.

Такава е съдбата ми – да бъда
пробуждан и тревожен без присъда,
когато ми се иска да живея,
и всеки ден по-странно да услажда
сърцето ми сънят, превърнат в жажда,
и да си спомням как в една алея
заспах и никога не се пробудих –
като едва родена пеперуда.

Стойчо Стойчев
Кокиче

На Рашко Стойков

Топла пара задимя
вредом по баири лиси…
Бяла, сънена земя,
събуди се, събуди се!

Помогни в тоя миг –
аз съм първото ти цвете.
Умори се моят щик
да пробива ледовете.

Нека с весели ведра
шарена вода се плисне.
И във близката гора
пиле пролетно да писне…

Бяла, сънена земя,
събуди се, събуди се!
Топла пара задимя
вредом по баири лиси…

Ах, измамно може би
февруарски дни ме греят!
Може зимните звезди
тази нощ да ослепеят!

Може утре с бяла стръв
да завие хала бясна!…
Участта да бъдеш пръв
е красива и опасна.

Но отново моя глас
пак се сблъска в ледовете…
Бяло цвете ли съм аз,
или – побеляло цвете?

Трева

Идвам при тебе, но не да тревожа
твоите корени с гръмки слова.
Искам главата си кротко да сложа
в твоите пазви, велика трева.

Искам да чуя дълбоките тайни
на мъчаливия древен двубой
между човешките страсти нетрайни
и упорития тревен покой.

Искам да чуя, но ти не говориш,
ти завладяваш и вечно мълчиш.
Никога с никой за нищо не спориш –
в мрака на времето бавно пълзиш.

Тъпкана с чизми и конски подкови,
смазвана с тежки, железни пети,
пак произнасяш присъди сурови,
казваш си думата винаги ти!

Ето отново ти пак се събуди,
грозната, страшната смърт надживя.
Към императори, фюрери луди,
към президенти напредвай, трева!

И като кожа обвивай земята –
нашата малка, суетна земя!
Помниш ли в колко пожари се мята
и в боеве барабанно гърмя!

Помниш ли как като хора горяха
твоите тънки, зелени стебла!
Траурни жерави с писък летяха,
идеха, идеха с гръм колела!…

О, затова зеленей се приветно,
стягай, трева, своя обръч велик!…
Иначе тая модерна планета
ще се разпадне за миг!

Тихомир Етърски
ПРЕДЧУВСТВИЕ ЗА ПРОЛЕТ

Отцъфтяват на двора кокичета,
нищо вън, че все още студено е.
Сивооко любимо момиче,
днес ти нося букетче последно.
Вече други цветя ще разцъфнат,
но ще бъдат ли толкова хубави,
че да могат под твоите пръсти
като снежен воал да се губят?
Върху бялата твоя възглавница
вече няма да има кокичета,
но нима ще умре красотата
със смъртта им, красиво момиче?
Със заряда на триста съцветия
пролетта ще взриви небосклона.
Кой за нейните мили предвестници
три сезона ще пази спомен?
Ние с теб.
И във хладната утрин,
под звъна на висулките ледени,
ще целуне любимите пръсти
пак от двора букетче последно.