Отец ЙОРДАН КАРАГЕОРГИЕВ пред ДОЛАП. БГ: “Всеки човек е част от Божието дихание“

Отец Йордан Карагеоргиев е предстоятел на храм „Св. Паисий Хилендарски“ в кв. “Зора“ на Стара Загора, капелан в Старозагорския затвор, предстоятел в параклисите „Рождество Богородично“ на Богородична стъпка и на „Св. Козма Зографски“ на Старозагорските минерални бани, „Св. Св. Козма и Дамян“ в двора на УМБАЛ „Проф. д-р Стоян Киркович“ и „Св. Патриарх Евтимий“ в Тракийски университет, на църквата „Св. Арахангел Михаил“ в с. Колена и др.
Негово Високо Преосвещенство Старозагорският митрополит Киприан му възложи високата отговорност на завеждащ Културно-информационния отдел при Светата Митрополия. Освен висше духовно, отец Карагеоргиев има още три висши образования: машинно инженерство, журналистика и психология. Сега работи върху докторантура. Автор е на няколко книги и изследвания.

Отец Йордан, от днес Велики понеделник, православният свят живее в Страстната седмица. Какво е поучението за нас миряните?
– Страстната седмица е време , през което ние чрез душата си узнаваме онова, което изтърпява Спасителят за всички нас. Зная, че звучи някак си много общо и затова ми се иска всеки от нас да се опита да намери своето виждане за това, което е сторено за целия човешки род, за всеки от нас. Защото личната връзка между всеки човек и Бога е уникална.
Последната седмица преди Възкресение Христово се нарича Страстна не в смисъла, който сега влагаме в думата страст. Църковно-славянският прочит и значение е страдание. В тази седмица виждаме първо предателството на Спасителя, бичуването Му, измъчването Му, събличането Му гол, подигравките, носенето на кръста и разпъването Му на него чрез ужасна смърт. Толкова ужасна, че римските граждани по това време, осъдени на смърт, са били освободени от това смъртно наказание. Има научно изследване, което показва, колко много страда разпнатият, защото всеки път когато си поеме въздух, сам разранява раните на ръцете и краката си с пироните, с които е прикован.

Какво трябва да е поведението ни през тези седем Велики дни?
– Много важно е през тази седмица да намерим време да останем сами със себе си. Това не означава отшелничество, макар че е добър вариант. По-скоро вглъбяване в себе си. Това е нещо, от което се нуждаем всички, защото онова, което ни прави хора е вътре в нас. Т. е. трябва да внимаваме с вътрешния си свят, тъй като от него тръгват и надеждите ни, и мечтите ни, и греховните и добрите ни мисли.
Тази седмица е хубаво да отговорим сами на себе си на въпроса: В какво сме съгрешили?
Всеки от нас живее с тщеславието, самочувствието и самомнението си за това, че е горе долу добър човек, както казват светите отци. Истинското духовно израстване е да видим поредната си немощ, поредната си слабост. За съвременните хора, това е болезнено, в това число и аз, носим особено самомнение, което е плод на знанията от безброй информационни източници. Но тези знания са преходни. Оставайки насаме със себе си, получаваме знания, които са вечни. И само те са нужни за душата. Защото душата е вечна.

Кои са тези знания?
– Опознаването на себе си. Светите отци и Св. Максим – един невероятен християнски философ казват, че най-голямото знание, което човек може да получи е да опознае себе си. Това познание е болезнено, защото чрез него ще видим голяма част от немощите си. Пълните ни немощи вижда само Спасителят.
Това, което казвам, не е повод за депресия или униние. Напротив. Всички знаем, че за да се излекува дадена болест, трябва преди всичко да я диагностицираме и тогава да потърсим начини и средства за лечението й.

Как, отче, да се излекуваме от гордост, от завист и злоба, от гняв и словоблудство?
– Това е дело за цял живот. И психолозите твърдят, че човек непрекъснато се променя. Разбира се най-важното е да се научим да се изповядваме. Всички тайнства са важни, но изповедта и причастието са на върха. Много хора си мислят, че изповед се прави само във филмите, които гледат. Явно и ние свещениците недостатъчно обясняваме и призоваваме хората към изповед.
Изповедта и покаянието са тайнства, при които човек отива при духовника и казва онова, за което според него се е провинил. Така сме устроени, че винаги искаме да покажем по-добрата си страна от поведението си. Но това е единственият момент, в който разкриваме и другата си – недобра страна от характера си. Това е вид смирение, видяно пред Бога. Духовникът извършва специална молитва, която дава благодат на човека. Освобождава го от това, за което се е изповядал. Разбира се, за по-тежките грехове има епитимия. Това означава да се моли, да извършва определени добри дела, които църквата му препоръчва, за да може да поправи злото, което по някакъв начин е причинил на събратята и сестрите си, на хората, с които се е срещал.
Пак казвам, че това е борба за цял живот. И затова православието първо е – право – славене, защото то ни подтиква към истински труден духовен живот. Труден- но благодатен живот.
Онова, което Спасителят и светите отци ни учат е, че човек трябва цял живот да работи върху себе си. Всъщност, ако се замислим констатираме, че за да постигнем нещо цял живот се трудим и се стремим към поставената цел- да получим висше образование, да построим къщата си и пр. И в православието е същото. Всяка сутрин,всеки ден православният християнин полага поредното начало за пътя си към вечността. Звучи патетично, но всъщност ние човеците сме повече метафизични, надземни, отколкото земни същества. Има научно изследване, че понастоящем живите хора на планетата Земя са около 6 милиарда, а над 60 милиарда са починалите от началото на създаването на човечеството. Това говори за факта, че човешкият род си върви по свой път, определен от Бога. Всички ние в даден момент, ще минем в числото на покойниците. Всъщност, пътят ни ще продължи пред Бога и ще влезем във вечността. Там пътят на душата продължава, но вече в друго измерение. В него душата живее във вида, в който е извикана от Бога. Докато на Земята сме в тяло и душа. Душата ни е вложена в материя.
Вървейки по пътя към Бога важно е да се молим не само за нас, но и за нашите скъпи покойници. Има милиони доказателства за това, че човек продължава своя път след смъртта. Понякога в цялата хаотичност, в която живеем, има божествена хармония, която с преходния си разум не можем да разберем Ако си зададем въпроса какъв би бил смисълът на живота на човека, ако всичко свършва с последния му дъх, ще констатираме, че такъв няма. То е нещо обречено рано или късно на унищожаване, на изчезване. Обаче единствено човекът притежава самосъзнание. То не може да дойде по пътя обяснен от теорията на Дарвин. Друг е въпросът, че и той преди да почине, се отрича от нея, защото самата теория доказва, че Създателят ни е един. Защото сме сътворени от висшия разум. И както казва Йоан Златоуст “Не може да има часовник без часовникар“. Така е и за нас. Много важно е да осъзнаем, че сме част от Божието дихание. Че думичките „братя и сестри“, колкото и да са девалвирали в нашия обществен живот като употреба, имат своето значение. Бог е един и всички сме Негови чеда.
Светите отци казват, че човек е като слънчев лъч. Има милиарди лъчи, но всеки лъч осветява микрон от земната повърхност. Е, трябва всеки от нас да се старае да бъде с добрите си мисли и чувства и да осветява поне хората, с които се среща.

Какво е Великденското Ви послание, отче Йордан?
– Да се научим да виждаме хората, с които Бог ни среща. Да виждаме болката и радостта им и заедно да ги преживяваме. Ако успеем в това, значи сме направили голяма крачка по пътя си към Бога.

Росица РАНЧЕВА

снимка: БНР – Радио Стара Загора