Броеница и кръстче от Божи гроб. Българските хаджии
„Ерусалим. Тука има сега-засега поклонници отвсякъде, а най-повече от Русия, Румъния и Бесарабия. Дошъл съм и аз да се поклона на Божия гроб…“ – пише Любен Каравелов във в. „Свобода“ през 1872 година.
Векове наред към свещеното място се стичат тълпи вярващи. В Стария град са най-големите светини: на християните – Божи гроб; на евреите – Стената на плача; на мюсюлманите – Хълмът на храма с джамията Ал Акса. В Ерусалим (или Йерусалим) има три почивни дни през седмицата: петък – за мюсюлманите, събота – за евреите, неделя – за християните.
Козма Индикоплов (византийски автор от VI век, написал около 547 г. „Християнска топография“), твърди, че Земята е правоъгълна, а диагоналите се пресичат в Ерусалим. При сегашното тотално преобръщане на представите за света, кой знае дали няма да се окаже прав…?! Но едно е безспорно, тук се пресичат диагоналите на световната история и религия, на възходи и падения, на приятелства и предателства.
Българинът, човек набожен, любознателен и суетен, предприема дългото пътешествие, наречено хаджилък, за да стъпи на свещената земя да измоли и откупи от Господа своето и на своето близки здраве, благополучие и спасение на душите. В името на всичко това дарява пари, земя, стока.
И така, след няколкомесечна трескава подготовка, позамогналият се нашенец тръгва. Поне два-три месеца в едната посока (тогава през XVI-XVII век). Цената е няколко хиляди гроша и опасност от болести, корабокрушения и разбойнически грабежи. По суша – на кервани, с покрити волски коли, напълнени с всевъзможни хранителни запаси, по море – с малки, клатушкащи се платноходи.
Едни от най-подробните и живописни описания на хаджилъка оставя копривщенецът Михаил Маджаров в книгата си „На Божи гроб преди шестдесет години и днес“, издадена през 1929 година.
Думата „хадж“ на арабски означава поклонение. Чрез подражание е достигнала и до българския език и сред християните. Титлата хаджия в ония времена е признак не само, че е извършено едно свещено пътуване, но и знак за благородство. От хаджията се изисква повече почтеност, повече благотворителност, повече набожност отколкото от другите хора. Хаджията не трябва да бъде сиромах човек и титлата му да служи за присмех.
А жените?! Според българската традиция, наследник на родителите си е момчето в семейството. Затова на поклонение се води само мъжката челяд. Момичетата остават в къщи при бабите си. Ако момичето сполучи със женитбата, нека мъжът й я заведе на хаджилък. Във възрожденското общество, ако мъжът е хаджия, а жената не е ходила на поклонничество, то тя носи титлата на мъжа си – напр. хаджи Петровица, хаджи Генчовица, хаджи Иваница. Ако е ходила в Ерусалим, носи своя собствена титла – хаджи Стефана, хаджи Мария, хаджи Невяна. В случай, че само жената е хаджийка, мъжът няма право да носи титлата хаджия. Отговорна, почитана и важна е титлата „Хаджия“. Почти толкова, колкото английските „лорд“, „сър“ и „лейди“.
В Стара Загора са известни деянията и благодеянията на хаджи Господин Славов – търговец, училищен настоятел, член на смесения съвет в Стара Загора, представител на града в Цариградския събор през 1871 година, преводач, дарител; на хаджи Захарий Княжески – радетел за просвета на българите, създател и дарител на ученически и градски библиотеки; хаджи Ангел Хаджипетков – търговец, неговата къща е превърната днес в музей „Градски бит XIX век“.
В научния архив на БАН, сред документите на Иван Шишманов се съхраняват непубликувани спомени за хаджи Начо хаджи Вълчев от Стара Загора. Дядо по майчина линия на друг известен старозагорец – Иван Салабашев – учен, политик, дипломат. Хаджи Начо се ползвал с авторитет и добро име и сред българите и сред турските големци. Защитавал българското население от произвола на турската власт. Заради тези си постъпки е убит на 56-годишна възраст от наемен убиец през лятото на 1845 година. И парадокс – извършителят е човек, на когото хаджи Начо е помагал неведнъж, и когото е спасил от обесване за друго извършено убийство.
Не един и два ритуала трябва да извършат кандидатите хаджии на Божи гроб. Да преспят една нощ до река Йордан. Да се потопят на следващия ден във водата със специално ушитите хаджийски ризи. Тези ризи се пазят за сватби и погребения. Къпането в реката се счита за „второ кръщение“ (всеки поклонник си налива по един съд вода, за да я занесе в родното място и да раздава по глътка на болните). След това обикалят светите места. Според Михаил Маджаров „за хаджия се счита само оня, който, след като се е окъпал в река Йордан, след като е получил „патента“ от Патриаршията, след като си е купил „ерусалим“, е присъствал в Божигробския храм на Възкресение Христово и е видял с очите си Нура (свещения огън)…“ В този откъс някои понятия се нуждаят от допълнително разяснение. „Патента“ е документ с името на човека, който удостоверява пребиваването в Ерусалим. Щампите върху мушама, изобразяващи сцени от Страшния съд, от живота на Христос и палестински светии, се наричат „ерусалимки“. Ерусалимът, поставен в най-хубавата стая на къщата, в специална дървена рамка, покрит с бяло платно и откриван само в празнични дни, е едно от съществените доказателства, че притежателят му е хаджия. Обикновено една седмица хаджиите посвещават на покупката на армагани – гривни, пръстенчета, иконки, кръстчета, броеници и още десетки други, все свещени предмети. За тях отиват и немалко пари. Двете семейства Маджарови и Палавееви, например, закарват в Копривщица 7 конски товара армагани, наредени в сандъци, за да не се изпочупят по време на дългото пътуване обратно. А връщането е не по-малко тежко и рисковано. Но тези несгоди и рискове се осмислят с невероятните впечатления и спомени, които поколения наред се разказват в семейството на хаджиите, с безценните подаръци, светената вода и палмовите клонки, които радват, лекуват и пазят роднини и приятели. И с галещата самолюбието възможност да вметнеш като Каравеловия хаджи Генчо „Аз съм поклонник“ или „Ти не си ходил в Ерусалим и хабер нямаш от Божиите работи“, или „Мене да изгоните? Мене, хаджи Генчо, който е ходил в Ерусалим на поклонение!“
Поклоннически пътувания предприема българинът и до други свети места – Атон (Света гора), Рилския и Бачковския манастири, македонските и старопланинските манастири, но хаджия се връща само от Божи гроб.
Съвременният хаджилък придоби по-различен характер. И придвижването вече е за няколко часа със самолет, и мотивите са по-различни, и пътешествениците не напират да сложат пред името си „хаджи“. Промени се светът – едно голямо село! Глобализация!
Снежана Маринова
