Журналистът с честно и огнено перо Матей БОНЕВ написа книга за достойни българи

На 17 март 2017 г. от 18:30 ч. в Регионална библиотека „Захарий Княжески“ добре познатият и уважаван журналист Матей Бонев ще представи първата си авторска книга „Хора и съдби под Аязмото“.

Maтeй Бoнeв e poдeн нa 2 янyapи 1949 г. в cтарозагорското село Eлxoвo. Зaвъpшва бългapcĸa филoлoгия и жypнaлиcтиĸa в Coфийcĸия yнивepcитeт „Cв. Kлимeнт Oxpидcĸи“. Paбoти 10 гoдини в oĸpъжния вecтиĸ „Ceптeмвpи” в Cтapa Зaгopa. Eдин oт cъздaтeлитe e нa пъpвия чacтeн вecтниĸ в Гpaдa пoд Aязмoтo cлeд дeмoĸpaтичнитe пpoмeни – „Южнa пoщa“. Бил e глaвeн peдaĸтop нa вecтницитe „Южнa пoщa”, „7 + 7” и „Hoвинa плюc”. Paбoти ĸaтo ĸopecпoндeнт нa вecтницитe „Peпopтep 7“, „Tpyд“ и пoвeчe oт 20 гoдини и до сега на „Cтaндapт“ зa peгиoнa нa Cтapa Зaгopa.
Книгата „Хора и съдби под Аязмото“ е издание на „Инфоз“ Стара Загора.

Какъв е поводът да събереш и издадеш в книга едни от най-красивите си и вълнуващи интервюта, правени през последните години?

През последните една-две години имах сериозни здравословни проблеми. След инсулта бях решил да се отдам на дълга почивка, но докторите ми казаха, че не бива да оставям „компютъра“, т.е. мозъка ми, да бездейства. Дори един лекар ме „успокои“, че след инсулт всеки оглупява, но ако продължа да работя, колегите ми няма да забележат. Докато се лекувах, започнах да чета мои стари текстове, някои от които ми харесаха. Така реших да ги събера. Това, което ме водеше е, че хората, в частност и най-много българите, не умеем да се зарадваме на чуждото щастие, на чуждия успех, да го похвалим и насърчим, кой знае защо – от свян ли, от завист ли, от що ли… ?
„Хора и съдби под Аязмото“ съдържа портрети на личности, писани през последните 5-6 години, други и по-скоро. Някои актуализирах, други оставих така, както са създадени, за да звучат по-автентично. Структурата на текстовете е еднаква – портрет, който аз съм направил като животопис и интервю с героя. Правил съм ги все по някакъв повод – годишнина, сторено добро дело, някаква уникалност…
Книгата се състои от две части: едната е за около 25-30 старозагорци: Тук са двамата днешни стопани на града – кметът Живко Тодоров и председателят на Общинския съвет Емил Христов, които работят искрено и всеотдайно за Стара Загора; Доктор Евгений Желев, нищо че е комунист – той е почтен човек, който и през двата си кметски мандата, допринесе много за положителната промяна на града. Любопитна е съдбата на проф. Цанко Яблански, който също беше кмет на Стара Загора. Неговите хора му спретнаха номер, изкараха му досието… Той е безкрайно изстрадал човек, роден на 9 септември 1944 г. Като че ли има някаква ирония на съдбата: на най-големия капиталист в Бяла Слатина да се роди син баш на тази дата, когато е ясно какво го очаква от тук нататък. Баща му наистина е преживял куп страдания – Белене, два пъти са конфискували имотите му, оплюване, тормоз…; в тази част е и Мария Жекова, която дари преди година имот в центъра на Стара Загора на Общината за над 1 млн. лв., с искане сградата да се превърне в дворец за талантливите деца на родния й град.
Един човек, който също е герой на книгата и заслужава огромно уважение е изкуствоведът проф. Марин Добрев. След кончината на Иван Попчев, който също е огромна фигура в културния живот на града, професорът пое в ръцете си Художествената галерия. Той е истински интелектуалец. Малцина са като него, които носят духа на града ни. Другият такъв духовен човек, когото безкрайно ценя, е поетът Таньо Клисуров. Той е мостът между плеядата поети Иван Хаджихристов и Иван Мирчев, Стойчо Стойчев, Жеко Христов, Христо Кацаров и днешните автори на мерената реч.
Според мене, по-голямо уважение в Стара Загора заслужават не управниците му – партийни секретари, кметове и пр., а истинските хора на духа – писатели, поети, художници, артисти, музиканти… Например Иво Папазов е планетарен музикант, какъвто няма равен в света. Истинска чест е, че този човек живее само на 7 км от Стара Загора. Уникален човек и мецосопран No 1 на света е Веселина Кацарова, която е пример на привързаност към родния град и родителите си. Оказа се, че тя е възродила фамилията Кацаров. Нейният дядо е бил кмет на село Стамово, сега Хан Аспарухово. Бил е интелектуалец. В дома му са се събирали бохемите на града, на операта…И заради това, след 9 септември 1944 г., е обявен за народен враг. Иван Кацара – таткото на Веселина е бил гонен до девето коляно – изключително интелигентен, умен и добър човек, нищо че беше шофьор на ТИР., Бог да го прости.
Харесаха ми и някои мои стари текстове, които не касаят наши съграждани, но са за необикновени личности. Например за великия учител по физика от Казанлък Теодоси Теодосиев – Тео, който наистина е магнетичен човек. Според мен такъв педагог надали ще се роди в близките 100 години. Представям едно семейство с неземна любов. Тя живее в Холивуд, има две деца и съпруг – проспериращ режисьор. В един момент се завръща на гости в България, залюбва се с нашенец, почват да си чатят, зарязва децата и мъжа си и се завръща в родината. В Павел баня си правят някаква къща в полето на улица „Извън регулацията“ № 1. Тъй като няма така улица, кметът я кръщава така. И аз дадох име на цялата втора част „Извън регулацията“. Там са събрани наистина нестандартни хора и съдби.

Матей, а ти в „регулацията“ ли си или извън нея?

Признавам, че много пъти ми се иска да бъда извън регулацията. Скоро навърших 68 години. Много от нещата, които съм правил са извън регулацията. Особено след 1990 г. имаше доста драматични обрати в съдбата ми. Направих първия частен вестник, после го зарязах. Скарах се с колегите си.  Те тръгнаха по един път, аз – по друг. Човек до края на живота си не знае кое е в регулацията и кое извън нея. Според мен, само Бог може да каже кой път е истински и верен.

Всеки човек има много трудни моменти в живота си, ти също. Губил ли си някога посоката?

Да, многократно! Бях в почивка, когато ненадейно ми се обади „главният“ съдружник на вестника от Пловдив с 50% акции, а аз – 10%, и грубо, скандално ме изхвърли на улицата… Сривът ми беше не заради вестника, а заради обидата… Тогава разбрах, че от мен капиталист няма да стане.
Като студент бях пред изключване не само от Комсомола, но и от университета. Слава Богу – размина ми се. По същия начин се случи и с партийното ми членство. Партиен член станах насила в Костенец. Жена ми е от там и работих в местния общински вестник. Никога не ми е идвало на ум, да ставам член на партията. Но главният редактор загина при катастрофа и ми предложиха аз да поема длъжността, за която обаче задължително трябваше да съм партиен член. Дърпах се, но кандисах. От Костенец пристигнахме в Стара Загора. Във вестник „Септември“ завеждах партийния отдел. Станах партиен секретар, когато вестникът се разпадна и стана общински през 1988 г. Две-три години след това си хвърлих партийния билет и влязох в друга партия – АСП – Алтернативна социал-либерална партия, която беше част от СДС. Май по душа съм седесар, но сега всичко така е объркано, че не се знае кой на кой бог се моли.

Преди две години Господ ти изпрати сериозно здравословно изпитание. Кой ти помогна най-много да се изправиш отново?

Разбира се, близките ми – жена ми, дъщеря ми, синът и зет ми. През всичкото време ми даваха кураж, дори ми се караха, че ми е нисък прагът на болката. Ужасът беше пълен. Не може човек да има едновременно инсулт и рак на простатата и да оцелее. Бях на ръба на живота си, в абсолютна черна дупка, между небето и земята. Отидох при Момера. Тя също е герой в книгата ми. Тя също е уникален човек, докоснат от Бога. За мен е светица като Ванга. Тя ме гледа, гледа и ми каза: “Матей, много живот има пред тебе, дълъг и хубав път ти предстои!“ Това беше нещото, което ме извади, даде ми кураж, надежда и сила.

В тази депресия, потърси и пътя към Бога. Кой ти подаде ръка, за да тръгнеш по него?

Родоначалникът на нашия род от село Елхово е поп Стайко, значи има нещо заложено в кръвта ми. Освен това още като млад журналист станах приятел с дядо Нестор Костенечки от Костенец, който беше игумен на Рилския манастир. По цели нощи сме си говорили за нещата свише.
Когато се поболях, започнах да сънувам някои неща и се отзовах при отец Йордан Карагеоргиев, който служи в църквата „Св. Отец Паисий“ в кв. “Зора“. Той също е един от героите на тази книга. Отец Йордан е също уникално добър човек, изтъкан от благост. Според мене той е истински пратеник на Господ Бог. Чрез отец Йордан Господ говори на миряните. Почнах да ходя много често при него – изповядвах се, вземах си нафора и миро, освещаваше ми икони… Той също ме извади от мъртвата зона. На всички тези и на още много хора, благодаря и Бог да им помага, както това направи с мен.

Матей, през целия си смислен живот си бил журналист. Каква, според тебе е силата на словото?

Във вестник „Септември“ станах свидетел на ужасната сила на словото. Имахме един колега Георги Кирилов. Той беше написал сърцераздирателен материал за дете, което след като повредило скъп стол в къщи, баща му така го е пребил с желязна пръчка, че се е наложило да му ампутират ръчичките до китките. Детето излиза от болницата с чуканчета и казва на баща си: “Татко, аз вече няма да рисувам!“ Бащата се обесил. Гледах този материал залепен по рейсовете. Хората бяха настръхнали спрямо този, т.н. баща. Работата стана много дебела. В ОК на БКП започват да получават писма цели чували с искане за публичен съд на този изверг. Започват да притискат колегата и накрая той призна, че случката е напълно измислена.
Разказах това, за да се разбере силата на словото. Пускал съм скандални материали, заради които са уволнявали директори, началници, сменяли са партийни секретари, полицаи. След критичен материал, помня как един шофьор ме разпозна и мене и компанията с деца и жени, не ни качи в последния автобус за назидание. Наложи се да ходим пеш 8 километра. Много пъти, заради писанките, съм изпадал в гадни ситуации, заплашван съм и какво ли не още.
Журналистиката е болестно състояние, което те държи в напрежение 24 часа в денонощието. Няма делник, няма празник и носи изключително много неприятности. Особено през последните години. Буквално полудявам, когато в текста ми се вкарват от редакторите думи, които нито са казани, нито съм писал, а под дописката стои името ми. Главата ми е побеляла от такива идиотщини, от хора, които в името на атрактивното и сензационното, с което вестникът се продава, изцяло променят съдържанието. Но това е риска на професията.

Мислиш ли за втора книга?

Нека видим как ще се приемат „Хора и съдби под Аязмото“. В главата си имам тонове събития и хора, може да ги запиша на белия лист.

Интервю на Росица РАНЧЕВА