„Моята задача е да разкажа по достатъчно жив начин проблемите“

Петър Денчев е роден на 08.08.1986г. в град Варна. През 2010 г. завършва режисура за драматичен театър в НАТФИЗ “Кръстьо Сарафов” при проф. Здравко Митков. Неговият разказ „Малакоф, искам да остарея” е един от двата наградени на конкурса „Екстаз” на сп.Алтера (2006). Има номинации и награди от различни поетични конкурси. С романа си „Тъй, както мъж целува жена, която обича” печели конкурса за Нов български роман „Развитие” за 2007 г. Неговите учебни представления “Смъртта и Дяволът”, “Схватки” и “Слугините” са участвали на различни театрални фестивали в Сърбия, България и Косово. На професионална театрална сцена, до момента, е реализирал 12 постановки. Старозагорската публика ще се срещне с творчеството на Петър Денчев за пореден път, след „Карнавал” от Жорди Галсеран и „Ромео и Жулиета” от Уилям Шекспир. „Следобедни игри“ е новият му театрален проект на старозагорска сцена.

Пиесата „Следобедни игри“ е написана през 1976 г. Не е ли тъжно,че проблемите са едни и същи и днес?
Не е тъжно – то е едно субективно наблюдение, че човешката природа не се променя. И това е някак в нормата си. Не му давам положителен или отрицателен заряд.
Да, обаче две поколения израстват оттогава и ние не преставаме да говорим за насилието между децата?
Тази тема до скоро време в България беше табу, не беше обговаряна много – за насилието между децата, както и за насилието на възрастни срещу деца. Сега доста по-свободно се говори, което за мен е положителен знак – колкото повече се говори, толкова повече може да има превенция.
Ако говорим за превенция, възможно ли е да се случва едновременно – и сред децата, и сред родителите?
Да, мисля че трябва да е двустранно, защото така или иначе всички възрастни имат нещо детско в себе си и са останали деца в някаква част от себе си, в своя живот, независимо от социалните норми, от придобитото поведение в обществото . Мисля че трябва да е двустранно.
Разкажете ми за Вашето послание в пиесата „Следобедни игри“?
Не съм от режисьорите,които си поставят задачата да отправят послания. Защото посланието е нещо доста сложно, човек трябва да бъде много умел, а и не може да контролира задължително това, което публиката ще види. В пиесата секи ще прочете своята история и ще симпатизира на различни герои, ще обвинява други… Моята задача е да разкажа по достатъчно жив начин проблемите, които съществуват, това как персонажите преминават през тях, как им се отразяват – т.е да стигнем до една театрална достоверност, до една фантазна реалност, която да може да пренесе историята житейски в публиката и да я ангажира с нея. Не само да я забавлява, но и да я фрустрира, натъжи, да има някакъв ефект. Т.е ние по-скоро се занимаваме с посочването на проблемите, отколкото с тяхното разрешаване.
Ако децата имат своите игри /народна топка, куц-крак, криеница.. /, какви са игрите на възрастните?
Игрите на големите са тези, които упражняваме реално в социалния живот. Ние постоянно влизаме в различни роли, които понякога и много често не ни харесват – роли на подчинение, роли на властимащи, на авторитарни, които малко или много, но ни подчиняват на определени условия. Можем да забележим тези игри в много от социалните роли и ритуали, в които влизаме в съда, ходим на погребения, на сватби …Не всеки успява да влиза еднакво искрено в тези ритуали. Много често зад тях прочитаме лични взаимоотношения, лични проблеми, незрялост и други подобни неща.
Лицемерничат ли децата в пиесата? За мен най-голямата игра на възрастните е лицемерниченето.
Да, изпълняват точно такива игри, защото това са проекциите на техните родители.
А какви образи на деца/родители има в пиесата?
Насилници, неверни на семейството и на съпругите си съпрузи, кокетни майки, които възпитават дъщерите си в слагачество…
А има ли образ на Различния, защото той обикновено събужда агресията у Еднаквите?
Да, има такъв образ – на отхвърленото дете, чията майка е /както децата в пиесата я наричат/ – уличница. Това дете за разлика от останалите не играе игрите на лицемерие , а проявява несвойствена за своята възраст мъдрост, зрялост и проникновение към случките.
Защо избрахте камерната сцена, да включвате публиката като участник в действието?
Реално не, публиката не участва. Подобни текстове са трудни за играждане психологически, а дистанцията на голямата сцена – между публика и актьори би лишила възможността от пряк контакт, да се наблюдават тези фини процеси в децата, в персонажите. Камерната сцена е подходящ формат за тази история.
Ще бъде ли интересна постановката на деца и младежи?
Не знам, не съм сигурен. Аз не мога да погледна така, да се отчуждя от спектакъла. Все още го гледам професионално. Трябва да мине известно време , но се надявам да бъде атрактивен за тях, да могат да се разпознаят.

Интервю на Уляна Кьосева
Снимки на Рад Димитров