„Единствените, които не побеждават са тези, които никога не се борят“!

Юбилей – Арх. Петър БАКЪРДЖИЕВ става на 70.

Според него „Единствените, които не побеждават са тези, които никога не се борят“!

На 25 февруари 2017 г. (събота/ от 18:00 ч., зала на Регионална библиотека „Захарий Княжески“ ще се състои представяне на новата книга на арх. Петър Бакърджиев „На края на света, в края на времето” с участието на литературния критик и писател Владимир Шумелов. В рамките на събитието влизат отбелязването на 70-годишния юбилей на автора и прожекция на филм за пътешествието, вдъхновило книгата. Eкспозиция на любопитната му колекция от детски книги от първата половина ХХ в. и куп други изненади очакват присъстващите.
Предвид изключителната значимост /свежест и оригиналност/ на интервюто с арх.Петър Бакърджиев във в.“Старозагорски новини“ от 22 февруари тг получихме изключителното съгласие на авторката му Росица Ранчева да публикуваме текста в Долап.бг. Изключително сме признателни! Приятно четене!
Арх. Петър Бакърджиев е роден на 26.02.1947 г. в Сливен, но от двумесечно бебе живее и работи в Стара Загора. Тук завършва средно образование, а висше – архитектура – във ВИСИ София. Работил е в Хранмаш и Проектантска организация, а после в собственото си архитектурно бюро. Автор е на десетки градоустройствени проекти в страната, промишлени предприятия в Сенегал, Ирак и у нас, както и многобройни жилищни и обществени сгради.
Пътешественик е, обиколил всички континенти. Автор е
на 9 книги- предимно пътеписи и др.
На 25 февруари 2017 г., ден преди да навърши 70 (седемдесет?!) години, Бакърджиев и приятели организират от 18 ч. в Регионална библиотека „Захарий Княжески“ голям купон. На него ще бъде представена последната му книга „На края на света, в края на времето“, ще има прожекция на филм за описаните в книгата приключения, няколко експозиции с хобитата на юбиляра и мокър бюфет.

– Архитект Бакърджиев, като доказан романтик, през далечната вече 1989 г., Вие повярвахте на синята идея. Сън ли бе или я има, както се пее в една забравена песен?– Романтика! Та аз намирах някога романтика дори в отиването за кисело мляко в съседния квартал. Да не говорим пък да операцията на апендикса ми в пети клас. „Следите остават“ в киното, Майн Рид и Джек Лондон под възглавницата! Боже мой, ученически бригади – палатки, лагерни огньове, откраднати знамена, първи откраднати целувки! Нощни пътешествия, а в косите – волният вятър на прерията! По-късно студентската квартира – на всяка цена мансарда, по близо до звездите! И отново студентски бригади. Колко ли е сив животът днес без тях? Скалите край Созопол, китара, флейта и нощният гроход на вълните! Да, вярно, имало едно време… Но хайде да помислим хубавичко какво търся днес в африканската савана, непременно с раница, палатка и камион? В джунглата на мъничкия панамски остров или в корабчето по Амазонка? В рафта по смъртоносните бързеи на Замбези или между вкаменените цветя на кораловите рифове в Индийския океан?
Именно романтиката до ден днешен придава цвят и смисъл на живота ми. Именно тя е вълшебният цвят, който се отразява в малките сапунени балончета, които пълни с нашия дъх, се издигат към звездите. Разбира се – единствено за тези, които могат да го видят.
– Кои с каузите, които сте се отстоявали през годините?– Каузите са бойните знамена върху кулите ми. Спечелени или изгубени – все едно. Та нали именно те ни пречат да се превърнем в растения. През годините каузите ми си бяха живо набутване между шамарите. Като ученик три години се гърчех с намалено поведение заради окачен афиш на „погребално бюро“ в класната стая. В казармата дослужвах 10-дневен арест за неподчинение. Като студент едва не изхвърчах от комсомола заради учредяване на клуб, на чиято първа сбирка слушахме и анализирахме новоизлязлия албум „ABBEY ROAD“ на Бийтълс. По-късно – отново, заради организирана демонстрация по време на студентска бригада. Ей такива работи.
С времето се научих да се правя на Езоп и по празниците започнаха да се появяват актуални бурлески- ту срещу разрушаването на културни паметници, ту срещу бюрокрацията.
На 1-ви април 1988 г. публиката в залата на Профсъюзния дом прехапа устни – на рок операта ми „Снежанка“. Мишените бяха изсичането на дърветата по бул. „Патриарх Евтимий“, тоталния търговски дефицит и особено – обгазяването на Русе- тогава забранена за коментар тема.
Съвсем естествено 10 ноември 1989 г. ме качи на барикадите. Синя идея, синьо лято и сини надежди. „Ах, каква синева сме забравили някъде тука…“ Още една загубена кауза. Защо ли? Ще се опитам да отговоря с едно мини есе, което се пръкна изпод химикалката ми в една безсънна нощ преди няколко месеца:
„В детството си бях запленен от идеята на комунизма. Свобода, равенство и братство! Трябваше ми доста време, за да разбера, че наложеното равенство ражда демона на тиранията. Че само ангели биха просъществували в този строй, но не и човечеството днес.
В това число и аз.
В зрялата си възраст се възхищавах от демокрацията. След известно време, с горчивина установих, че човечеството днес не е готово и за нея.
В това число и аз.
Напоследък смятам, че най-важна от всичко е човечността. Но ето – нахлу бежанската вълна, страшна, превръщата познатия ни уютен свят в нещо плашещо и непредсказуемо. И все по- често си мисля, че човечеството все още не е дозряло и за нея.
В това число и аз“.
Всички до един сме убедени, че заслужаваме много повече, отколкото получаваме. А затова са виновни всички, освен ние. Продажните политици (избрани именно от нас), тъмните сделки на великите сили (ех, да станем пак велика сила, пък ще видят те) и разбира се международният еврейски заговор. „Адът- това са другите“ заяви на времето Жан Пол Сартър. Толкова е лесно да забравим, че демокрацията означава не само право на личен избор, но и лична отговорност. Някога великият Булат Окуджава пееше:“А как третья война- лишь моя вина, а моя вина – она всем видна“.
Получихме свобода. Тя разбира се ни дава право на избор по кой път да тръгнем. Но това не е всичко. Важно е кой път ще изберем, и още по-важно – какво ще направиш ти, лично ти, за да стигнеш до целта.
Преди двадесетина години писах:“Демокрацията не е природен закон. Тя не расте по дрветата, за да ни нахрани. Всичко зависи от това, след кого ще тръгнем – дали след горящото сърце на Данко, или след Данко Хайрсъзина“. И през ум не ми мина, че прекрасната приказка на Горки за горящото сърце на Данко – не я дават по телевизията.
– За кои загубени каузи най-много съжалявате?– О, загубени каузи в битието ми – с лопати да ги ринеш. За да осъществиш идея, за да сбъднеш мечта, ти трябват единомишленици. Това ме отведе последователно в Клуба за гласност и демокрация през 1989 г., в Клуб „Отворено общество“ в края на 90-те и в Дискусионния клуб „Форум“ през последните години. Последната ми загубена, поне засега кауза, е изграждането на скулптурния пантеон на старозагорските поети в Градската градина. Всички уж са във възторг, проектът е великолепен, осъществим и аха-аха да се превърне във визитна картичка на града, нещо някъде се пропуква, ентусиазмът изтича през пукнатините и ето че отново завистливо подсмърчаме, гледайки отстрани, как Пловдив се превръща в културна столица.
О, не! В никакъв случай това не е загубено време. Та нали единствените, които не побеждават са тези, които никога не се борят?!
– В двутомния си автобиографичен роман „Риза на цветя“ разказвате за своето детство, младост, вълнуващи преживявания. Кои са най-цветните Ви спомени?– Най-цветни спомени? И таз хубава! Доктор Фауст скъсва 10 чифта подметки, за да дочака миг, който би искал да се превърне във вечност, но аз съм от хората, за които всеки пореден миг е завъртане на вълшебен калейдоскоп. Основната критика към автобиографичната ми книга „Риза на цветя“ е, че нямала единствена поанта и от всяка нейна страница можело да излезе отделна книга. Ами какво да направя като е именно така. Прелиствам въпросната книга – ей сега ще си избера два-три епизода – най-цветните, най-вълнуващите. Може би трепетният ми роман в Кукленския манастир? Или фестивалът от 68-ма? Или все пак – драматичните събития около приемането ми в „архитектурата“? Но защо да ровичкам толкова дълбоко- ето ти ги по-наблизо – женитби, раждане на деца, прожектори към сцената …Не няма да стане, от тук дори и преживяните бедствия ми изглеждат някак великолепни.
– Вие сте енциклопедична личност. Освен уважаван архитект, вие сте пътешественик и писател, илюстратор и артист, певец с китара и щастлив родител на двама сина, вече и внук. Кое от всичко това и още толкова е водещо в този паноптикум?– Хайде сега – пак въпросът за яйцето и кокошката. Кое било водещото- архитектурата, пътешествията или литературата? Обикновено се шегувам, че без архитектура няма пари за пътешествия, без пътешествия – няма сюжет за литературата, пък без литературата …Да не забравяме и експериментите ми в сферата на илюстрацията, театъра, сценографията, музиката, подводните приключения, сценариите и участието в забавни програми…Не бих изхвърлил нито едно от тях на боклука.
– Защо всичко това е в зоната на изкуството?
– По-лесничко и по-забавничко е. Пък и аплодисментите… Никой не поднася цветя на човека, който ти поправя телевизора или ти вулканизира гумата. Да, обаче му плащат! Пък при мене нещата стоят така: Някъде четох любопитна дефиниция за човешкия разум – способността на живото същество да постъпва непоследователно и нерационално. Много е забавно, макар и малко обидно. Но лично за мен, една от главните ни отлики от останалите форми на живот е култът ни към красотата. Толкова неизмерим, че често се превръща в основен двигател на историята. Лични съдби, натрупани и прахосани състояния, опустошителни войни. Така и не си спомням, кой беше определил човешката цивилизация като изграждането на огромна кула. Самата кула е нейната култура, а научно- техническият прогрес – като скеле, временно необходимо за нейното изграждане.
– Кое е най-значимото Ви произведение?– Тук спор няма и не може да има. Това са синовете ми Александър и Мартин. Те вървят по моя път и дори само това би ми било достатъчно, защото е доказателство, че го одобряват. Те ще продължат от там, от където аз съм спрял. Те ще спечелят тези каузи, които аз съм загубил. В това съм абсолютно сигурен.
– Кои са най-екзотичните места, на които сте били?– Всеки има различно понятие за екзотика. За някого това е неопитаното до днес ястие, за друг – невидяно цвете, за трети – нестандартна еротика. Лично за мене, най-екзотичните места в света са приказните подводни джунгли на кораловите рифове. Мога с часове да се провирам между разноцветните лабиринти, пъстрите до полуда риби, фосфоресциращите устни на зловещите миди-тридакни и пурпурните пипала на двуметровите морски звезди. Веднъж в Червено море открих редкия моливен морски таралеж. Беше загнезден в дълбока хралупа на дъното, та не можех да го докосна, още повече, че негов събрат, с дълги като куки за плетене бодли, болезнено ме беше отсвирил преди броени минути. Успях да го фотографирам, но останах около него цял час – просто нямах сили да го отмина. Там, на дъното, се превръщам в друг човек, за когото няма никакво значение какво става горе на сушата. Андаманско море около островите Ко-Пи-Пи, океанът около остров Занзибар…Добре би било да прекарам задгробния си живот на подобно място…
– Къде бихте искали да живеете постоянно?– Много често ми задават този въпрос, макар че то си е много ясно: Щом живея тук, значи желая да живея тук. Въпреки че смятам годината за загубена, ако не съм си развял байрака по континентите. Аз винаги съм щастлив да се завърна в своята Итака.
Умирам от смях пред патриотарските изцепки, че сме най-великия народ в света, че сме богоизбрана нация, че сме най-трудолюбиви, най-гостоприемни и най-интелигентни. Но убийте ме, не бих живял никъде другаде за постоянно, освен тук, в моята сякаш преживяваща проклятие страна.
Бесен съм на икономическите емигранти, които страшно милеели за България, но не можели да си провалят кариерата и да загубят куп пари. Та това е все едно да изоставиш болната си майка. Каква е тази особена любов, когато сключваш с друга брак по смтка?
И все пак, бих посочил няколко места, където бих живял година -две, или пък повече, ако България внезапно изчезне, което никак не е чудно, както сме я подкарали:
АНТИГУА. Някогашна столица на Гватемала, май изоставена заради земетресение. Днес – пъстро пешеходно градче, по чиито павета тропкат туристически файтончет. Около една трета от полезрението ти е запълнено с цветя. Цветя по балконите, по тротоарите, в многобройните градинки. Но и без тях всичко е достатъчно цветно и слънчево. Сенчесто е само под засводените предверия на сградите около центъра и вътрешните дворчета на кокетните ресторантчета; задължително около фонтан с двама-трима китаристи и отново цветни герлянди, висящи отвсякъде.
ОАХАКА, Мексико. Някогашен център на могъщата цивилизация на сапотеките, чиито пирамиди още гордо се пъчат в близкия археологически резерват Монте Албан. Градът е почти изцяло едноетажен, но всяка фасада е оцветена с минимум четири цвята. Портокалова къща със зелен цокъл и прозорци в охра, но с бели орнаменти; до нея – розова с виолетово и два нюанса на синьото. До Градската катедрала се издига естрада, върху която едва изчакват залеза и те хващат за сърцето ансамбли от мариачи. Просълзени слушатели им се радват от пейките пред естрадата, от потъналата в цветя и разноцветни балончета градска градина. А най-щастливите им се наслаждават, гризкайки „тасахо о чечина“ и лочейки великолепната „сервеса ди Бари“ под аркадите на чудесния ресторант „Ла прима вера“.
КУЕНКА, Еквадор. Град напомнящ по структура и архитектура нашето Велико Търново, също като него надвиснал терасовидно над местната река. Особеното тук са многобройните катедрали, честите пазарчета за цветя и прекрасните ученически униформи.
Но защо непременно град? С много по-голямо удовлствие бих живял някоя и друга годинка на чудесния остров Пи Пи Дон край Тайланд, ако е оцеляло нещо от него след зловещото цунами, с което се разминахме за седмица. Единствената двуетажна сграда тук е Дайвинг- клуба, в който ще работя.
Или пък в някои от камповете сред африканската савана в Кения или Танзания, в Зимбабве или Ботсвана. Там винаги работят по трима-четирима европейци. Администратор, барман, техническа поддръжка, а аз ще бъда момчето за всичко.
– Какви са поуките Ви от експедициите и от изминалите 70 години?– О, не, не, не и на трезва глава. Идват ми само глупости от типа на „не яж жълтия сняг!“ Пък и да се сетя за нещо по-стойностно – пазя го за финалите на книгите си. Та какво е една книга, без една хубава поука накрая? Че аз и синовете си на времето се пазих да не поучавам, та сега ли? Лично за себе си, през пътешествията научих някои неща: Че не мога да се радвам пълноценно на чудото, което виждам, ако не го споделя веднага с някого. Че петтима души, които гледат едно и също нещо, виждат пет различни неща. Че много често, пътуването към целта е много по-интересно, от самата нея. Че ако отидеш да се къпеш нощем на Копакабана, трябва да си с празни джобове. Че и най-могъщите цивилизации, рано или късно си намират майстора. Че в предишния си живот, съм бил риба или поне мида. Че най-неприятното изречение, което мога да чуя напоследък е:“Запомни си мисълта!“
– Имате ли девиз?– Девиз? Я да видим… А ето един, мое производство:“Ако не уловиш навреме за ушите едно подхвърлено дете, пиши го изтървано!“
Добре, добре, сега сериозно. Май съм най-впечатлен от една фраза на Александър Грин от книгата „Корабът с алените платна“: „Ако душата на човек жадува за чудо, направи това чудо за него! Той ще се сдобие с нова душа, а и ти също!“
Може да ми се смеете, но напоследък все по-често, вместо девизи и сентенции, си съчинявам епитафи. Ето последните два:“Така съм свикнал с живота си, че просто не знам как ще я карам без него“. „И от тогава, всички останали заживели щастливо“.
Леле, колко самодоволно излезе всичко! Пък кога ли е било друго яче? Нека този, който ме е чул някога да се оплаквам от нещо, пръв хвърли камък по мен!
Въпросите постави Росица РАНЧЕВА
снимките са от различни медии