„Цар Последен“ – една стилна постановка на Драмата

„Цар последен” на Старозагорския драматичен театър е една стилна постановка. Всички, които ще я гледат, ще го видят и усетят. Историческата драматургия е поднесена с много стил и добра модерност. Да, и пиесата и постановката са модерни. Че ще стане модна в Града на липите, това е сигурно, ще има зрители. Те ще бъдат привлечени както от историческия сюжет, така и от хубавата визия, която внася не малко към достойнствата.
Младият актьор Димитър Живков е убедителен като последния български цар Иван Шишман – от появяването си на сцената до края на пиесата. И като млад, 20 годишен цар в началото и като властникът с побеляла брада, свидетел на последните дни на своето царство, непосредствено преди падането му под турско робство. За мен най-голямото достойнство на актьора е, че изиграва ролята си, стъпил в съвремието ни, в 21 век – със своя език, жестове, движения. Нищо старомодно, образът му е близък до сегашните млади хора, ще усетят много хора от публиката. /Както вече много са усетили, че връстниците на Димитър Живков са тези, които ще почнат да променят България за добро и към добро. / Поздравления за избора на този актьор като основно действащо лице в пиесата! Освен че играе добре, лицето и очите му са толкова чисти и светли, че ти се иска така да изглежда българският министър-председател сега, така да мисли, говори и действа – за България.
Младата сестра на Иван Шишман, хубавицата Кера-Тамара, е също красив образ в пиесата, жертвоготовна, с мисъл за родината си, пренебрегнала любовта на живота си. Тя не е просто изкупителна жертва на един подписан договор. Тя е вторият най-пълнокръвен образ в пиесата, женски вариант на царя. Господарка на своя живот и на своя съзнателен избор. Жена, която оставя следа и в живота и на друговерниците, също. Ако не беше толкова далеч във времето, би си заслужавало да се опознае и представи повече съдбата на това решително момиче. Почти дипломат, наравно с брат си. В никакъв случай жертва.
Всички второстепенни роли, всички участници са хармонични в пиесата. Иван – Страцимир с неговото „избухване” на сцената, царицата Сара-Теодора /на снимката на Рад Димитров от репетиция Елена Азалова е със сълзица в окото, така трогващо…/, болярите, децата, всички са убедителни, съразмерни на епохата, съзвучни с настоящето.
Много, много ми харесват костюмите на Мария Диманова! Примерно – този стилизиран „кръст” от парчета окантена черга, който актьорите носят над тъмните, дълги роби. Или асиметричните ръкави на костюмите – един „нормален“ и един широк, толкова широк, че да се крият в него всички лъжи, коварства и всичко неизречено. Гримът, който е извън епохата, той е като на актьори от древногръцка драма, разиграваща се на сантиметри от очите ни, наблизо, някъде съвсем до нас. А то си е и така…Посланията на онова време, 14 век, са абсолютно същите като сега, в България, в Европа. Кръстът на християнството трябва да бъде опазен на всяка цена, но с какви средства? Врагът от Изток е подмолен и тогава, преди 7 века, а дваж по-подмолен сега.
Кръстът на християнството е особено застрашен сега. Дано има повече политически лидери, които го разбират, но които са и способни да водят война със средства, надхвърлящи лукавството на Изтока. Това е посланието и на автора на текста на пиесата Райна Томова и на режисьора Йосиф Сърчаджиев. Съвременното послание е пресъздадено и с модерната визия на Мария Диманова.
Пиесата „Цар последен” на ДТ”Гео Милев” е изповедна и камерна по своята същност. Заслугата и не е в масовото присъствие на хора на сцената, в никакъв случай. Битките и баталиите ехтят много, много надалеч във времето и зад кулисите…Битките в сърцето на един лидер, водач и държавник са тези, които са на преден план. Не че вървят безкрайни монолози, не. Обръщането към Бог е това, което в християнския свят също ни разделя. Всеки е грабнал и притиснал до себе си своя си Бог. Как може да стане обединението?! Не знам някой дали знае отговора на този въпрос. А истината е, че отговорът е нужно да бъде бързо намерен и спешно да влезе в действие. ..
На добър час и дълъг сценичен живот на „Цар Последен”!