„Музиката, музикалната партитура да респектират – това е, което е водещото“

В първата част на интервюто с Дарина Такова говорихме за ароматите и магията на Коледа и световните оперни сцени. Сега, на рождения и ден, продължаваме разказа за Операта – тази безбрежност, безкрайна и безначална, обсебваща, завладяваща, магия за цял живот. За нея Дарина Такова разказва така увлекателно, с толкова чист, бистър и възвисяващ български език, че си мисля винаги – „Да, тя пише така, както пее“. Удоволствие е да се събудиш сутрин с нейните постове във Фейсбук. Удивително си представяш всичко, за което пише – гозбите, постановките на които е била, селото Бусинци с неговия вътрешен свят, света на големите оперни певци, света на прохождащите за голямата сцена нейни ученици. И също – думичките за Милето, това очарователно и талантливо дете на Дарина, вече успешна млада оперна певица.
Във втората част на интервюто си говорим за публиката, режисьорите в операта, за великите и композитори, за тези, които все още не са били на опера, но ще идат непременно. Някой ден. И ще усетят силно и красиво това, което още не са преживели.
Дарина Такова! Специално за Долап.бг.

Казват „Публиката реагира като живо същество”. Тя усеща ли се от сцената като едно същество, като един човек?Тя се усеща като една обща енергия . Това уча и моите ученици от малки в началото, за да не се стряскат, като излязат на сцена за първи път. Скоро беше бойното кръщене на моя ученичка, на което казах „Не забравяй, че си специална и си представи че публиката отпред е едно голямо поле с тикви. Например. За да не се стряскаш”. Като излизаме на сцената помага и затъмняването на залата. Истинският, големият артист трябва да забрави за това , че излиза за да представи себе си пред публика. Ако го мисли по този начин, значи е много далече от Изкуството и си маха с него от различни коловози. На сцената става интересна изолираност – тя се превръща в нашия свят, в който ние, певците трябва да станем проводник на божественото чрез музиката на гениите. И в същото време влизаме в ролята на персонажи. Хората не бива да виждат Дарина Такова, която пее Мария Стюарт, Виолета Валери или която и да е друга героиня. Трябва да видят наистина самата героиня. Тогава казват за певците, че сме във високите измерения на изкуството и сме успели.
Публиката е мощна енергия и много ясно се усеща кога успяваш да стигнеш до нея и кога не. Аз винаги го усещах. За голямо мое щастие в повечето случаи съм била в това общение и единство с публиката. Но не съм робот, имало е изолирани случаи, когато все едно нямаш спектакъл. Не се усеща това типичното „все едно стоиш пред кабинета на зъболекар или гинеколог”, да ти е притеснително и да ти трепери „под лъжичката“. /Това, което ние усещаме като притеснение или страх – то всъщност е онази полезна енергия, която като излезеш на сцената се превръща в творческа сила. Не говорим за страх, който граничи с паника, това не бива да се случва/. Но и не бива да си все едно не ти предстои спектакъл. Случвало ми се е, а на мен все ми предстояха големи роли и спектакли. Тогава…някак си не се получават спектакли от рода на тези, за които говорих, в които артистът и публиката стават едно кълбо от енергия и магия.

Би ли се съгласила с мен, макар че не очаквам съгласие, че добрите режисьори са това, което най-много липсва сега на операта?Това е много дълга тема. Още преди 25 години предвиждахме, че ще се случи. Още тогава започна това извеждане на ролята на режисьора на преден план. Няма лошо. Но до такава степен, че режисьорите днес са водещи фигури?! Когато са добри, пак казвам – няма лошо, фантастично е, защото режисьорът е този , който трябва да направи визията на всичко, което се случва, на всичко което вижда публиката. А в публиката повечето от хората не са професионалисти, не знаят точно каква е ролята на диригента. Че Той е върха на пирамидата, обединяващата фигура. И в същото време се говори за постановъчен екип – това са хората, не единият да прави музиката, другият да прави сцената. Успешна е формулата , в която всички те са заедно. Случват се и такива парадокси, в които стават скандали, диригентите хвърлят палки, като при „Жана Д‘Арк” в Скалата преди година, когато между режисьора и диригента стана такъв скандал, че се стигна до бой. Предполага се, че е имало защо. Защото наистина вече режисьорите правят всичко възможно визията да е силно провокативна . Понякога това прескача всякакви граници.
Можем да говорим за изключителни режисьори, те са наистина единици и са на пръстите на едната ми ръка. Останалите не мога да ги сложа под общ знаменател , но за мен не е добре това, което се случи, без да влизам в подробности.
Сещам се за случая в Ковънт Гардън, когато един режисьор отпрати вкъщи голяма певица, само защото е дебела и не отговаря на картинката, която е създал в главата си за спектакъла, който иска да направи. В големите театри като Ковънт Гардън договорите се подписват 3-4 години предварително. Изведнъж, когато се събират след 3-4 години и започва репетиционният период, се оказа, че певицата е наддала килограми, от което избухва страхотен скандал. И в крайна сметка, тъй като не могат да изпратят вкъщи режисьора, /а защо да не могат?! Да, ако го изпратят вкъщи това означава че се срива цялата постановка, защото в крайна сметка всичко е готово и всичко е предвидено и организирано по неговите идеи/ ….И се получава, че отпращат именита и голяма певица вкъщи, защото режисьорът го е решил.
Сега се казва, че жените, певиците първо ги гледат и тогава ги слушат. Или въобще не ги слушат, важното е да имат тези манекенски мерки …Въобще всичко стана едно безобразие. Аз съм много „за” това да има изключителна естетика на сцената, че вече мина ерата на дебелите, огромни примадони, които стоят на едно място и пеят /но нека не забравяме и факта, как пееха!/. Всичко е оправдано, когато има смисъл и е отвратително музиката, музикалната партитура да не се респектират –това е, което е водещото.

Могат ли театрални режисьори да бъдат и оперни?Преди всичко са те! /Трябва – казва Мила/. През цялата си кариера едни от най-хубавите постановки, които съм направила, са с големи кино и театрални режисьори. Има такива, които са кино и оперни режисьори като Дзефирели. Те имат друго пространствено мислене и визия, /Те гледат като кадри- добавя Мила. Те не гледат сцената като шахматна дъска, на която да си подредят фигурки, а гледат кадрите, гледат филм и много си личи/ .
Не мога да кажа кой е добър и кой лош режисьор . Мога да кажа, че добър е този, който и на гола сцена със стол, маса и свещ или дори без тях , така е отвел персонажа и така е работил на психологическо ниво, че се получива един голям театър. В съвремието има много пищни постановки, но без никакъв смисъл. Не обичам самоцелни режисури, или такива, изпъстрени със символика, която не разбираш и трябва да гадаеш. Не съм чак толкова консервативна, за да кажа категорично, да отрежа с нож „Не обичам модерната, а традиционната постановка” . Мога да кажа „Обичам тази, която влиза в сърцето ми”.

Може ли да има приятелство между големи оперни звезди, светът на операта е доста притворен и двуличен?Разбира се, както при всичко, което се базира на голяма конкуренция, да…И все пак може. Не знам в България доколко може, тя е едно мини-поле на изява.

Не да те провокирам, но понеже прекрасно си служиш с българския език и с думите му. Би ли могла да кажеш, за да оприличиш с по една дума, когато аз кажа едно име на композитор. Нека почна от…Росини?За мен е Вселена.
Доницети? Ами и той е Вселена… Как да ги разгранича, те са композитори, които са в центъра на моята кариера ?! /Например при мен, заради „Лучия ди Ламермур” Доницети е височина, казвам аз/
/Знаеш ли Росини за мен какво е? Повече от Вселена е, за мен е хумор, във всяка една дума – казва Мила/
Да, всички познават Лучия. Обаче аз съм изпяла абсолютно всичко от Доницети, това, което наистина е феноменално – „Лукреция Борджия“, Кралиците Тюдор- „Ан Болейн“, „Мария Стюарт“, „Роберто Деверьо“….Имах щастието да ги изпея. Как да определя Доницети, много ми е трудно!
/Доницети, всъщност ако махнеш настрани Дъщерята на полка, Дон Паскуале, Любовен еликсир, е един много кървав композитор – добавя Мила/
Моцарт?Моцарт е абсолютният гений
/Ангел- казва Мила/
Белини?Символ на белкантото.
/Може би му отива думата „дълбочина”? – вмятам аз./

/Безшевен –казва Мила/.

Белини виждам като едно езеро, безкрайно гладко, с това легато, което всъщност го определя като безкрайно труден. Тази линия, която е недостижима, за който няма техника и в същото време техниката не е самодостатъчна, защото трябва да имаш тази душа и тази чувствителност, с които да изразиш тази безкрайно съвършена музика.
При Доницети има едни амплитуди между красивите белкантови фигури и истински драматичното пеене. Или между красивите белкантови фрази и комичните скороговорки. Белини не без основание е смятан за един от най-трудните. Аз бих казала, че всеки добър белкантист може да посегне към и към двамата.
Но Росини е отделна планета, връщам се към него. Затова казват че има „росиниеви певци” – които са родени да пеят Росини и певци, които просто пеят Росини. Росини е специален, с него свършва белкантото.
Пучини?Той ти вади сърцето, душата и може да развълнува, дори да е изпълнен на читалищно ниво. Събрали се примерно хора ентусиасти и правят „Бохеми”. И пак ще плаче публиката, както и на „Мадам Бътерфлай” . Той е по-лесна емоция. Да кажем. Защото при него така са написани нещата, че който и да пее, пак ще подейства музиката.
/Пучини е кино – казва Мила. Всъщност той е единственият композитор, който може да се прави без режисьор, защото той всичко е написал. /
Ако имаш очи, ако само четеш неговите описания и ремарки по партитура, може да си спестиш режисьор.
Верди?Верди е символът на операта.

Какво би пожелала на хората, които никога не са били на оперно представление досега? Какво не са преживели още, какво им пожелаваш да преживеят?Много се радвам, когато видя малки деца в операта. Снощи имаше на реда до нас майка с момченце, което ставаше, излизаше, влизаше, святкаше с нещо. Но на моменти заставаше мирно и слушаше, децата са страхотен лакмус . Много е важно от малки да ги научим да слушат класическа музика и опера . Още при първата среща с операта, дали ще е като дете или като възрастен… Операта е голяма магия. Тя е нещо като безкрайна любов и омраза. Много хора, като им споменеш опера, сбръчкват нос , не можем и да искаме да бъде привлекателна за всички. Тя докосва едни светове и една чувствителност, които или ги имаш, или ги нямаш. Казват, че първата среща с операта е специална – може да се отвратиш, може и да се влюбиш за цял живот. Или както каза Лучана Динтино –„Операта е вирус, ако го хванеш няма отърване”. Защото наистина става страст до болка. Не е като човекм както си върви по улицата , да види един афиш и да каже – „Я да вляза тази вечер да гледам опера”. Трябва нещо да те е провокирало, някой да те е поканил или да е дошъл голям артист, да има нещо наистина привлекателно. Операта е и възпитание. Ти трябва да си подготвен да влезеш, да знаеш какво е това, което ти предстои да видиш, да си прочел либретото. Ако е страхотно нивото на изпълнение, на постановката, няма как да остави човек безучастен.
Операта е специално изкуство. От много години, като се започне от тримата тенори и участието им на световното по футбол, стремежът е тя да се приближава до хората и това се случва. Направи го с голяма сила Анна Нетребко, на която аз отдавам историческа роля , защото направи това изкуство достъпно. Трябва да се работи, защото всяко едно представление, което е на високо ниво, няма как зрителите да не го оценят, да не го харесат и да не заобичат операта.

Интервю на Уляна Кьосева