Красиви зимни стихове от Града на поетите

Виолета Бончева
ЗИМА
Вися над четири етажа
и сякаш съм като снежинката,
която дълго се мотае, преди да се стопи.
Снегът на едри пеперуди
лети обрачен към асфалта.
А утре знам, ще се проточат
размътени води.
И къщата ми е без покрив.
не чувам вятъра да скърца
и да навява на тавана –
модерни времена.
Градината със хризантеми,
асмата, дюлята, бадемът –
останаха в съня ми само
по ничия вина.
По калдъръма – стъпки котешки!
Баща ми пълни пак лулата,
а мама нещо ми заплита – едничка дъщеря.
Отварям тихичко прозореца
и скреж се сипва по косата ми.
А снежният човек на двора
усмихва се едва.

С БЯЛА НЕЖНОСТ

С бяла нежност потъва снегът в очите ми
и от хубост съм луда!
Най-нетрайната ласка затрупа следите ти,
мое чудо.

И луната предателка пак ме подведе –
бе увиснала в моята шебетна пазва.
Ала всичко започна в минало време
и така ме наказа.

Ще втвърди тишината и думи, и жестове.
Своя пръстен сезонът до болка ще стяга.
После всяка снежинка ще е ужас и бедствие.
И къде ще избягаш?
И къде ще избягаш?

СНЕГОПАД

Колко едър сняг вали,
чакам го от месец вече –
над гори и планини,
тръгнал толкоз от далече!

Утре, рано сутринта,
ще си наглася шейната,
ще се спускам между тях
с хълма стръмен до гората.

Кученцето ще е с мен,
котката в дома остава
да се чуди – що е туй
чудо
вън, което става!

МОЛИТВА

Сине божи,
Господи,
в тази нощ е твоето свято рождение.
Край трапезата скромна сме всички събрани –
моят любим, дъжерите ни,
вече отгледани,
Светлият дух на моята Майка
и Духът на Баща ми.
И снегът,
който обредно тръгва отгоре,
носи пак блага вест,
палва с коледен огън звездите.
Аз сега мълчаливо
и за всички живи хора ще се помоля,
и само защото в твоята безкрайна милост вярвам,
ще отпратя сълзите,
които напират в очите ми.

Закриляй самотните, тъжни Марии,
дай им надежда, бди над дома им.
Ако там истинска любов почука –
отвори й вратите
преди разсъмване.
На скитника дай огнище – храм топъл за молитва в душата,
макар да знаем – най-блаженият нищ е,
но е огрян от светлината ти.
На болните – радост, утеха, сила,
на гордите – дай им смирение,
на тези, които съгрешиха –
посочи им път за спасение.
На онези, които истински се обичат –
щастие дари – още и още…

Милост за греховете ми,
които азстрадвам
пред тази проста трапеза.

Свята нощ е.
/из „Няма да има сбогуване“/

Димитър Караджов
ЗИМНА УТЕХА

Небето бавно слиза
с омаяни снежини
над сивите ми грижи,
над черните градини.

И всичко побелява –
и мисли, и дървета,
и все по-тихи стават
пространствата, сърцето.

Разцъфват, натежали,
засипаните грани
като превръзка бяла
на незарасла рана.

И аз недоумявам
как може сняг нападал
да замени направо
ненавистта с отрада.

– Звънете в тишината,
шейни и смях детински,
снегът е необятен
и пада ниско, ниско …

НОВОГОДИШНО ᾿76

Новогодишно утро … тишина.
Унасят се, спят живите, които
в нощта си пожелаха дни честити
и пиха от червените вина.

Забравени са злобата, гнева
и тежките обиди са простени,
започва ден – и никакво съмнение
не трови отрезвелите слова.

Олекнали от зимната мъгла,
дърветата сънуват бели пролети
и в улицата пуста и оголена
издигат оснежени ветрила.

Разнежва те покой всеобщ, отраден
и ти не искаш да повярваш сам,
че тоя свят, утихнал като храм,
таи зловещи ядрени заряди.
/из „Отломки от неизграденото“/

Иван Груев
ДЕКЕМВРИ

Макар и да е топло за сезона,
изглежда, че започна да замръзва.
По тънката корица лед на локвите
един след друг преминаха светците
и Рождество Христово наближава.

Великите ми пости са към края си,
а думите на покаяние са камъни
в тресавище от страх и безразличие.

Отново се смрачава и прибирам
сергията от чувства, облечени във розово.

И най-невинният дявол отказа
да купи грешната част на душата ми.

Вадя от джобовете си задрямали стихове
и ги пущам да пълзят през Декември.
/из „Вино от залези“/

Иван Мирчев
МОЛИТВА

Тоя сняг ще се стопи ли нявга
от лицето на земята? Само вий,
облаци, натегнали от влага,
знаете, навеждате глави.

Тоя вятър няма да престане
да се блъска. Заледените крила
бият хижите, гори Финландия
в каменната нощ, като факла.

Господи, въздай ни малко зрънце
от човещина! Излей поне веднъж
над сърцата ни дъха на слънцето,
дай ни изобилния си дъжд.

Ето ги сърцата ни, води ги
по вселената, където ги зове
бурята, където кукуригаха
в утрото петлите-ветрове!

Будни сме и чакаме сред зима
да потеглим. В ясния ни слух
бият нашите сърца, във името
на Отца и Сина, и Светия Дух.
/из „Кажете небеса“/