„Аз вярвам в отварянето на потенциала“

Женя Гундашева е от тези хора, на които казвам „като паднали от облаците” – в красивия смисъл. Означава, че са хора извънредни и извън мерките на мястото, в което са попаднали. Извънредно възпитана, блага, мека, умна, културна…И в Стара Загора! Каква изненада и радост, че тук имаме такъв млад човек, преподавател в Тракийския университет. Да се разговаря с Женя е истинско удоволствие, тя прилича на героиня от „Гордост и предразсъдъци”, на млада английска лейди. Със сигурност на такъв интересен и много различен от другите млад човек не му е лесно днес у нас и особено в среден по размери провинциален град. Но Женя успява в професията си да увлече младите хора така, както им преподава английски, да започнат да учат и дори заобичат тотално далечен език като корейския. От няколко години в Тракийския университет има Клуб „Приятели на Корея”, който дори организира интересни за града събития и такова предстои на 25 ноември в залата на Регионална библиотека „Захарий Княжески”.
С Женя разговаряме на по чаша чай, като аристократки и си позволявам само малко да се намеся под инициалите У.К. Приятно четене от мен – Уляна Кьосева, на която и беше особено приятно да открие в този град такъв млад човек като Женя.

Как би описал на чужденец и на българин родния си град?
Стара Загора е градът, в който проходих. Даже си спомням в къщата, в която живеехме под наем, направили са ми проходилка и всички съседи се събрали да ме видят как вървя, как правя първите си крачки. Много се радвам, че свързвам първите си спомени със Стара Загора. /А сега как изглежда в твоите очи, с кои три думи би го описала?-пита У.К/ Мисля че се разхубавява, мисля че има известна провинциалност, но изпитвам и носталгия по вида, който имаше преди 20 години. /Да, по-бохемски град е бил тогава, нали? – интересува се У.К./Да, категорично!
Коя история от детството ти е дала криле ?
Когато бях малка, имах много грамофонни плочи с различни песнички и приказки. Спомням си, че ги слушах много често и се опитвах да ги разказвам на всеки, който искаше или не да слуша. Сигурно съм била ужасно досадно дете. Но на мен ми се струваше като най-естественото нещо просто да разкажа нещо на някого.
Какви знания и умения от родното школо ти помагат в живота и сега?
Най-вече ми помага английският език, защото сега се занимавам с преподаването му и ми стана професия. Учих го в ГПЧЕ”Ромен Ролан” и в предишното си училище. И ми се струва, че това е опит, който е винаги някъде в кръвта ти, в костите, в мозъка , в начина по който мислиш и реагираш. Много е интересно да видиш как се предава този опит на студентите, на хората, които за първи път започваш да обучаваш. Защото се получава като традиция на предаване. /А вярно ли е, че цял живот можеш да учиш езици. Не е ли все пак най-удачна възрастта в гимназията?- любопитства У.К/. Аз вярвам в отварянето на потенциала, може да не е чак толкова бързо, скоростно и ефективно, както в тинейджърските години, но все пак предизвиква мозъчна вълна, мозъчна буря. Това в някакъв аспект дава повече увереност на човека, подмладява го, дава му различен начин, тип на мислене, а от гледна точка на психологията го подтиква да продължава и в краен случай човек се обнадеждава по този начин. /Ами тогава ще си помисля за корейския…- въздъхва с надежда У.К/
Какъв според теб би бил девизът на семейството ти?
Обич! Много ме обичат и аз ги обичам, обичаме се.
Какво би имало нарисувано на семейния ви герб?
Аз избягвам да мисля за семейството си като за аристократична институция. Но ако мога да нарисувам топлината по някакъв начин, с цвят, с форма или с някаква завъртулка, ще бъде това, от този тип.
Кое от преживяванията на детството не бива да се пропуска за нищо на света?
Игрите навън с децата. Само това. И то винаги ми е било най-любимото нещо, когато привърша с училище, излизам навън, играя с приятелите си. Мисля че това сега не го правят така майките с децата – да излизат навън, да ги събират да играят заедно, може би се страхуват… Удоволствието да си играеш със сухите листа в парка, да ги хвърляш във въздуха и да слушаш, как падат на земята….Да търсиш различни пътеки в гората , да се доверяваш и да търсиш контакт с връстниците си….
Защо е тази странна възраст,наречена „пубертет“? Защо е толкова мъчно преминаването през нея за всички въвлечени?
Аз бях кротко дете, пубертетските ми драми не бяха кой знае колко големи. Те са били вътрешни изживявания. При всички случаи е нужно спокойствие от страна на родителите и доста голямо чувство за хумор. Изживяването на всяко нещо, което е изглеждало изключително конфликтно или което е създавало смут и тревога на по-късен етап може да породи по-скоро усмивка.
Вярно ли е,че много от младите хора трудно се откопчват от пубертета до пределни години?
Ами защо не, то даже не е задължително човек да порасне толкова много, даже е много хубаво да запази детското в себе си – тази невинност и смелост, дръзкото поведение, което хората смятат за шутовщина. Екзюпери пише за деца и за децата, които отказват да пораснат.
Кое е качеството, качествата, които липсват на младите хора?
Много е относително. Наричам го „Аз, Гугъл”-поколение”. Ако не се знае нещо, винаги може да се провери в Интернет. При младите хора, с които аз работя, за разлика от поколението 30-40 годишни, почти няма обратна връзка. Нищо от това, което е минало като история, като събития /дори да не са исторически, а чисто съвременни/….това е „табула раза”, в момента се попълва, но само ако има интерес. Казвам им допълнителни неща, които звучат резонно и от които съм се вдъхновявала – някои се интересуват, други не. Мисля, че е шанс за младите учители, ако създадат този мост между поколенията, който е изчезнал.
А кои са силните страни на сегашните млади хора?
Те са интелигентни, поне тези , с които общувам в университета. Имат потенциал да използват ресурсите, с които разполагат и които не са малки, но не са и кой знае колко обилни – и да направят в своя живот своя пътека. Не е задължително да е нещо изключително и извънредно голямо и запомнящо се, но за тях да има значение.
По какво, как настройваш вътрешния си компас, за да се ориентираш в живота?
Пътувам. Да, пътувам – това е единственото, което ме води. Защото когато си загубя координатите, най-често се случва, когато съм се застояла прекалено дълго на едно място , краткото излизане от града където и да е , просто ме връща на Пътя, буквално. И колкото по-често излизам в чужбина, толкова по-добре, защото там виждам и други хора, които се лутат по същия начин. И така ходя „с фенер да търся човеци”.
Какви хора харесваш? Имаш ли си свои лични класации, колекции на хора, типажи…?
Смели, с чувство за хумор, честни, открити, със страст за пътувания и за езици, с вкус към живота. Спокойни от гледна точка дали животът ще им донесе добро или лошо – важното е, че живеят.
Каква би била идеалната работа, от която да живееш, да си доволен, да си независим?
Аз имам малко скандинавско разбиране за работната седмица – ако въведат 4-дневната работна седмица съм твърдо ЗА! /Да, и аз! – възкликва У.К/. И от гледна точка на работата, ако може да се постигне баланс между срещите с хора и самотното съзерцание, да се занимаваш, да четеш – би било чудесно.
По какво се различават и по какво си приличат творците от условните Изток и Запад?
Много са трудолюбиви, азиатците, които познавам. Това е къртовски труд за всяко нещо. Тук го няма, тук е някак си малко „айляк”. То е вътрешна конструкция, вътрешно светоусещане.
Какъв би искал да се видиш след 20 години? Къде? С кого? Какъв?
Не мога да си се представя след 20 години.
Кои думи на родния си език обичаш и защо?
„Благодаря”, защото съчетава това, което чувствам като ценност – давам благо и чувствам благо.
Коя приказка би прочел довечера на детето в себе си?
Иска ми се някой ден да гледам анимационните филмчета, които гледах като малка. Тези, леко абстрактните, в тях историята се разказваше като преминаваше от кадър в кадър. Просто имам нужда от филм без думи, от нямо кино.
Коя българска поговорка харесваш и защо?
Спомням си една поговорка от училище, защото трябваше да пиша есе по нея – „Гората пази сянка и на дърваря”. Смирението пред това, от което си тръгнал.
Какво, къде е „земен рай“ за теб /по химна на Републиката/?
Когато съм умиротворена, когато обичам и когато съм обичана. Аз не го свързвам с конкретно пространство и местоположение, той е вътрешно усещане.