„Напоследък се уча да се доверявам на интуицията си“

Вчера той стана Ученик на годината на Музикалното училище в Стара Загора. Но не заради наградата е интервюто. Нито заради всички награди от конкурси за пиано, които е печелил. Талантът, без да излиза от богата душевност, е всъщност… сираче. И си носи цял живот липсата, въпреки че всички го признават. При Симон Павлов талантът върви заедно с една душевност, надраснала физическата му възраст от… недостигнати още 18 години. Той е от онези деца и юноши, родени като големи и завършени хора. Още не съм разбрала, как става това, но определено твърдя, че си е предопределеност, някаква… Свири на пиано от 8-годишен, занимавал се е и с театър, сетивата му са отворени към красотата и хармонията. В него има изключителна благодарност (която вече наричам качество) към хората, които са до него, към възможностите на живота, към живота изобщо. Има удивително мило чувство на признателност към своята преподавателка по пиано Милена Александрова, с която се подготвя в последните две години за всяка нова изява и поредна награда. Много уважителен и възпитан, като някакъв джентълмен от далечни, минали и забравени времена, Симон отговаря абсолютно сериозно на всеки въпрос и всяка вметка на интервюиращата Уляна Кьосева (под инициалите У.К.).

Как би описал на чужденец и на българин родния си град?
Сливен е град с много хубав театър, не знам защо това асоциирах първо. Град с активно общество, социално – хора с позиция. Град с историческо минало, което ще е интересно и любопитно за човек, който не го познава. Град с традиции, което има своите две страни – хубаво е традициите да бъдат обновявани и развивани. За съжаление, застаряващ град (Всички български градове са такива – намесва се У.К). Не мога да кажа това за Стара Загора. Определено.
Коя история от детството ти е дала криле ?
Аз никога не съм имал намерение да се занимавам с това, с което се занимавам сега. /Сериозно ли?! – удивлява се У.К/. Абсолютно. Кандидатствах в Музикалното училище на Стара Загора, за да покажа уважението си към труда, който преподавателката ми в Сливен полагаше за моето развитие. Толкова пропилени години имам с пианото до 6 клас, а аз свиря от 2ри клас. Свирех само от урок на урок. В 7-ми клас започнах да свиря малко по-сериозно, имайки предвид, че все пак ще имам някаква форма на изпит в Музикалното училище.
Това което ме запали е един конкретен материал, който свирех – на Рахманинов „Полишинел” много дива пиеса, много шантава и на Чайковски – много красива и лирична „Есенна песен” из цикъла „Годишните времена”. Тези две произведения ме накараха да проявя някакъв по-голям интерес към пианото и към музиката въобще. Преди това моята страст беше театърът. /Участвал ли си в театрална група? – интересува се У.К/ Да, в една театрална трупа за много дълъг период от време. Успяхме да поставим няколко пиеси и оперета също. И аз в действителност имах намерение по-нататък да се занимавам с театър. Но на няколко подготвителни урока тук в Музикалното училище в Стара Загора страшно много ми хареса атмосферата – на града като излъчване и после на съществуването на културна общност /това ми липсва в Сливен/, на музикантска среда. Това страшно много ми хареса, просто ме „издърпа” към Стара Загора, независимо че бях се подготвял да уча в Природо математическа гимназия. /Ти тук можеше и в театрална паралелка да кандидатстваш в Музикалното училище – уточнява У.К/.Да можех, но счетох че е редно да уважа всичкия този положен труд с пианото /а трудът на музиканта е много повече от на артиста в драмата/.
/Представяш ли си разни картини, докато свириш?- интересува се изведнъж У.К/ При мен специално въображението полита, когато съм напълно свободен в произведението – свирил съм го достатъчно дълго време, познавам го, чувствам се сигурен и си позволявам тогава да си играя с музиката.
Какъв според теб би бил девизът на семейството ти?
Хубавото в моето семейство е, че си имаме доверие. Моите родители ми имат страшно голямо доверие – в Стара Загора съм дошъл да уча на 14 години сам, правя нещо, за което никога не съм давал отчет. Още от 2-ри клас съм научен да се справям сам и от мен не се изискват обяснения. Може би в девиза на семейството ми трябва да има думата доверие. /Но чух на няколко пъти и думата свобода – уточнява У.К/. Да, също така и свобода. Свобода най-вече. Аз не го осъзнавам често, приемам го като даденост. Никога не съм бил ограничаван в каквото и да било. /Има ли музиканти във вашето семейство?- интересува се У.К/ Моите родители не са музиканти, те са инженери. Дядо ми е пял в самодейната тогава в Сливен опера. Освен това е бил художник, имал е интерес към изкуствата въобще.
Какво би имало нарисувано на семейния ви герб?
Бих избрал може би – разтворени шепи, от които излита бяла птица – това сякаш най-добре символизира свободата и доверието…
Кое от преживяванията на детството не бива да се пропуска за нищо на света?
Това което при мен поне беше важно е, че не бива да се пропуска досегът с изкуство, с каквото и да е. Или с наука. Защото всъщност в по-голям процент от случаите хората, които са добри в някаква област, са започнали да се занимават в нея от ранна детска възраст.
Защо е тази странна възраст,наречена „пубертет“? Защо е толкова мъчно преминаването през нея за всички въвлечени?
Защото се изминава преход. За родителите е трудно, защото те вече са изминали този преход и сътресенията,които ние преживяваме в процес на осъзнаване на някакви неща, на изграждане на чисто нови представи за света – те вече имат такива изградени представи. Може би повечето от тях нямат търпение да изчакат този процес да се случи, да се завърши докрай, но това не може да бъде избегнато. Изключително много са случаите в които децата още от най-ранна детска възраст имат невероятно точно, реално светоусещане. /На теб трудно ли ти е било да преминеш през пубертета?-пита У.К/. Трудно ми е. Усещам също,че напоследък все по-интензивно тече късен пубертет не в разни емоционални изблици, а по-скоро в осъзнаване на някои реалности, които не ми харесват. /Вземането на отговорност за собствени решения ли? – У.К/ Малко преди да дойда имах случка с поемането на отговорност за нещо, което не съм извършил.
Вярно ли е,че много от младите хора трудно се откопчват от пубертета до пределни години?
Трудно е, но това не е лошо, според мен. Има едно клише „Да запазим детското в себе си”. Но ако го погледнем малко по-задълбочено, във философския му аспект, мисля че това има своето значение, своя смисъл. Това че ни е трудно да променим някакво мнение, някаква представа за околната среда, които сме изградили от детството си, не означава че не сме пораснали. Напротив-точно това искаме да запазим в околния свят и да не променяме.
Кое е качеството, качествата, които липсват на младите хора?
В повечето се наблюдава грешно изградена ценностна система и липса като цяло на етика и морал, което много ме притеснява, защото колкото и да са информирани, колкото и да са адаптивни, толкова пък в отношенията си към хората са много непохватни.
А кои са силните страни на сегашните млади хора?
Че са страшно информирани и много бързо се приспособяват към неща, за които ние сме отделяли много време. Всъщност не съм сигурен при най-малките, които сега растат, в какво би се състоял пубертетът, защото в една голяма част те вече са го изминали, започнали са го много по-отдалеч.
По какво, как настройваш вътрешния си компас, за да се ориентираш в живота?
Напоследък се уча да се доверявам на интуицията си, което се оказва доста важен момент. Но това е за малките неща. Що се отнася до генерални решения, това което ме води са хора с по-голям опит. Никога не си позволявам да вземам генерални решения, без да съм информиран предварително, ориентиран и насочен от някой, който е минал вече по този път. Така че доверявам се на мои преподаватели, родители, хора, които имам като пример.
По какво, как настройваш вътрешния си компас, за да се ориентираш в творчеството?
Ако вземам да обмислям всяко нещо, няма да стигне време. Хубаво е да има спонтанност. Разбира се, всеки един преподавател води, стига човек да умее да взема от него . Но е хубаво да води разумът, независимо че е изкуство. Всяко едно изкуство има много закономерности, причинно-следствени връзки, които трябва да се осъзнаят и да се вижда зад това, което е чисто външно изписано или това, което звучи просто като някаква поредица от звуци или това, което е написано като ноти.
Какви хора харесваш? Имаш ли си свои лични класации, колекции на хора, типажи…?
Харесвам /първото което ми хрумва е/ амбициозни хора с цели в живота, които не са се пуснали по течението или да очакват нещо да се случи.

Каква би била идеалната работа, от която да живееш, да си доволен, да си независим?
Преподавател по пиано. /Наистина ли?! – възкликва У.К/ Да, това е за което мечтая. Случвало ми се е няколко пъти по молба на мой преподавател да помогна на някой по-малък ученик или по молба на мои съученици, защото всички които свирят на различен инструмент, учат и пиано в Музикалното училище. И моите съученици преди изпити ме молят за помощ, свързана с пианото и в дните преди изпитите се прави един график, аз живея на общежитие и всички в него разчитат на мен. Графикът се закача на вратата на залата и всеки си знае, кога е неговият час. В един момент осъзнавам, че вече са минали 8 или 9 мои съученици и аз въобще не съм изморен, искам още и още да работя.Това е нещо, което ме зарежда много повече, отколкото да ми коства някакви усилия.
По какво се различават и по какво си приличат творците от условните Изток и Запад?
По принцип аз подкрепям едно вече клише, свързано с музиката – че на Запад творците са малко по-механични, малко по-роботизирани, докато в източната душа, славянската, руската най-вече, те са много по-чувствителни хора, което за изкуството е най-важното. Това е, което отличава изкуството от науката. Не че в изкуството няма някаква теория, която трябва да бъде научена, към която да се придържаме. Не, но над теорията има още нещо…
Какъв би искал да се видиш след 20 години? Къде? С кого? Какъв?
Учещ.Надявам се никога да не спра да уча, защото няма таван в изкуството. Искрено се надявам, особено ако успея да реализирам тази моя мечта да стана преподавател, след като стана, да не приема това за някакъв своеобразен връх, а да продължа да изграждам. Защото всъщност музикантите започваме да се учим основно и най-вече – тепърва след като завършим.
Определено бих искал да създам щастливо и хармонично семейство. Аз имам нужда от обич. И най-хубаво би било да знаеш, че се прибираш вкъщи, и там те чакат твоите дечица и любимата ти. Имам нужда от обич, не само да получавам, а и да давам. Много ми е трудно в моменти, в които не харесвам някое момиче, да творя. Имам нужда от това – имам нужда да обичам, дори и да не получавам обратното. Това ме зарежда.
Кои думи на родния си език обичаш и защо?
Има думи които се старая да избягвам, които носят негативна емоция и тя рефлектира особено върху мен самия. От типа на мразя, ненавиждам, а те не са изпълними в пълния смисъл, който се влага-Думите носят много голям смисъл и много голяма тежест имат и винаги са били най-голямото оръжие, с което можем да печелим битки, но и да носим най-големи поражения.
Хубава дума е плам и топлина, можеш да си представиш веднага топлината.
Коя българска поговорка харесваш и защо?
„Когато нещата се вършат с желание, стават извор на радост” – то е сентенция, но още не съм открил авторът и .
Какво, къде е „земен рай“ за теб /по химна на Републиката/?
Земен рай не е място. Земен рай може да бъде всяко едно място, в което човек върши това, което обича и което иска да върши.