Спомен за Траян Тъмен

На 1 ноември 1894 г. в Стара Загора е роден Траян Василев Траянов, приел по-късно литературния псевдоним Траян Тъмен – български поет, брат на поета Теодор Траянов. Завършва гимназия в София през 1911 г.,  учи във Военното училище. Участва в Балканската война  (1912-1913), тежко е ранен в главата и губи зрението си. Заминава на лечение в Австрия (1916 -1922, Виена), там учи музика, немски език и Брайлово писмо във Виенския институт за слепи. Тежко преживява тази трагедия.  В мемоарната си книга “Ден и нощ”, издадена в София през 1941 пише: “Пръстите ми конвулсивно стиснаха дръжката на пистолета и аз захапах дулото. Изстрел не последва. Показалецът ми се колебаеше да натисне спусъка. Нещо го караше да разтегне и удължи минутата, дори и секундата, която ме делеше от смъртта. И тъкмо тогава нейде в далечината изкукурига петел. Аз трепнах като събуден от сън. Разбрах – жаждата за живот бе по-голяма от отчаянието. Сложих пистолета на масата и едва чуто процедих през зъби: Не, аз съм млад и трябва да живея!…” И в творчеството на поета надделява оптимизма. Всеки стих е борба на тъмнината със светлината, за да се прокрадне все пак светъл лъч.

След завръщането си в България (1922) е член (1922-1934) на редакторския колектив на сп. “Съдба” – издание на Дружеството на българските слепи и на Читалището на слепите в България. Публикува стихотворения в сп. „Хиперион” и „Съдба”. Автор на книгите: „Изгасналото огледало” (стихове, 1928), „Слепият гуслар” (стихове, 1931), „Нощ е наоколо” (избрани стихове, 1935; 1939); “Ден и нощ” (мемоари, 1941). Умира на 7 ноември 1949 г. в София.

ОБЛАЧЕ

Златно облаче ли плува,
звън в лазура ли играй,
че се странен отглас чува
от заключения рай?

Виж в небесно огледало
плува златна красота,
сянка на дете заспало
пред заключена врата.

Гаснещ взор не отразява
нито радост, нито скръб,
ни след минат път забрава,
нито бъден образ скъп.

Златно облаче ли плува,
звън в лазура ли играй,
че се странен отглас чува
из заключения рай?

1924

 НОКТЮРНО

Самотен лес шуми в мъглата,
шуми и сухата трева.
Кому ли горестни слова
пришепва някой в тишината?

Душа за Бога ли попита
на изповед в покоя тих?
В прокуда черна ли дочита
от свойта книга странен стих?

Без ропот капят листи сухи,
в скръбта на сетня красота;
отгледан в свойта самота,
лесът отеква стъпки глухи.

1927

Снежана Маринова