„Мен винаги това, което най-най-много ме е водило, е Любовта.“

Разговарям с Анна-Мария след генералната репетиция в Театъра на Стара Загора на нейната постановка „Пътят към…”. Давам си сметка, че съм я познавала като детето на Христофор Недков и Елена Азалова, актьори в театър – артистично дете на двама артисти. С Елена сме си говорили за пубертета и, защото и моята дъщеря е на толкова години и така…споделяхме мисли, както се казва. Анна-Мария е вече 4-ти курс студентка в НАТФИЗ и „Пътят към…” е първият и самостоятелен проект. Спектакъл, който я показва с моженето, вълненията и внушението на пораснала личност и прохождащ уверено артист. Тя е съумяла с телата, физиката и химията на четири момичета, свои състудентки, да разкаже в движение една съвременна история за младото момиче, което търси и намира, излюпва се от какавидата на детството, крещи, докато развива крилата си от истинска небесна коприна, върви самоуверено и пропада …в себе си красиво, търси любовта и се подготвя за нея. Бих казала, много добър първи опит. Анна-Мария може да е дъщерята на своите родители, но като артист се е излюпила за самостоятелен полет. Хубаво е, когато децата тръгнат уверено по своя си път.
Докато разговаряме, разбирам, колко е пораснала Анна-Мария и че върви…”По пътя към…”. Намесвам се само тук-таме, под инициалите У.К.
Браво, Анна-Мария, чудесна си!

Как би описал на чужденец и на българин родния си град?
Може би най-красивото място на този свят. Не съм била на по-красиво място от Стара Загора – зеленото и, Аязмото, разкопките /това е, което много ми липсва в София и където и другаде да отида/.
Коя история от детството ти е дала криле ?
Най-голямото вдъхновение за мен са моите родители. Точно те ми дадоха криле, дадоха ми възможности да следвам мечтите си. Дори в моменти, когато съм била в криза и съм искала да се откажа съм благодарна, че не ми позволиха. Нямаше да бъда тук сега, ако не бяха те.
Какви знания и умения от родното школо ти помагат в живота и сега?
Аз обожавам от малка математиката. За мен в математиката има страшно много изкуство. В танца и в театъра специално математиката страшно много ми помага – било като геометрия, било като начин на мислене, за това да не се отказвам, а да търся нов път към успех, към постигане на крайната си цел, за откриване разрешение на проблемите.Може би в житейски аспект ми е помогнало. Освен това в училище /СОУ”Максим Горки”/ обичах историята страшно много, философията, а чуждите езиците също много ми помагат в живота и в професията.
Какъв според теб би бил девизът на семейството ти?
Може би „Заедно сме силни”. Или „Силни сме заедно”.
Какво би имало нарисувано на семейния ви герб?
Може би …птица с разперени криле.
Какво от детството не бива да се пропуска за нищо на света?
Ще го разкажа като наблюдател. То не е точно преживяване от детството…То е наблюдението ми на Детството и че тялото помни всичко. От детството интересен период ми е прохождането. Обичам да наблюдавам деца, преди да проходят, усилията им – как падат, изправят се, продължават отново, опитват, опитват, опитват, докато…И първите им стъпки са интересни, когато се закрепят на краката си и направят първата крачка сами.
Защо е тази странна възраст,наречена „пубертет“? Защо е толкова мъчно преминаването през нея за всички въвлечени?
Не мога да кажа, че съм го преживяла лесно, но не ми беше и толкова трудно – точно заради средата, в която растях благодарение на моите родители. Може би е трудна възраст, защото човек търси себе си и в търсенето на себе си се опитва да се определи като „някой”. В повечето случаи в началото се определя като някой, който не е и в пубертета се сблъсква с лоши компании, прави лоши неща. И тази негативна енергия от сблъсъка между това, което си мисли че е и това, което всъщност е – тя може да се обърне навътре. Или да излезе навън от като агресия. В крайна сметка обаче човек намира себе си.
Вярно ли е,че много от младите хора трудно се откопчват от пубертета до пределни години?
Ами не, то си е до отделния човек . Може би, защото живеем в такова време, липсата на комуникация между хората, и това може би удължава процеса на откъсване от пубертета.
Кое е качеството, качествата, които липсват сред младите хора?
Че живеят прекалено много „за мига”, нямат поглед в бъдещето, амбиция за това, какво ще правят утре , за това да оставят нещо след себе си …
А кои са силните страни на сегашните млади?
Младите хора у нас са много позитивни, повечето от тях. Не са много амбициозни, но затова пък са много талантливи. Умеят да се забавляват и за тях чашата е винаги наполовина пълна. Те улавят винаги мига и живеят за него, искат и харесват този начин на живот.
По какво, как настройваш вътрешния си компас, за да се ориентираш в живота и в творчеството?
Мен винаги това, което най-най-много ме е водило, е Любовта. Имам ли любов край себе си, в каквото и да е измерение, в каквато и да е форма – нищо друго не ми трябва. В момента моята най-голяма любов е работата ми , в друг момент – е семейството ми, в следващия – може да бъде най-добрият ми приятел или човекът до мен.
Какви хора харесваш? Имаш ли си свои лични класации, колекции на хора, типажи…?
Винаги съм се стремяла да намирам във всеки човек нещо добро, нещо хубаво. Има различни качества у хората, които уважавам и които не уважавам, но не деля хората на добри и на лоши, на такива, които харесва и такива, които не харесвам. По-скоро харесвам конкретни качества. Харесвам топлите хора. Има един определен тип, който са ми най-любимите – с блясък в очите, със звезди в очите, когато се огледаш в очите им, може да видиш цяла Вселена. Хората, които живеят живота си вдъхновено.
Каква би била идеалната работа, от която да живееш, да си доволен, да си независим?
При мен е така- работата трябва да ми носи удоволствие и да правя нещо, което ме прави щастлива. В момента се занимавам с танц, защото това ме прави щастлива. Но утре…може готварството да ме прави страшно щастлива и да искам да работя като готвач….
По какво се различават и по какво си приличат творците от условните Изток и Запад?
Работила съм и с танцьори и с хореографи от Запад. Основната разлика е в метода на преподаването, което много се усеща- в начина, по който те възпитават децата си и своите ученици. Тук сме свикнали, че за да амбицираш едно дете трябва да го мачкаш, трябва да му казваш, че не може, да го натискаш, да му казваш колко е зле, колко е бездарно. И по този начин да го амбицираш?! Докато при тях не е така. Те страшно много си хвалят децата и учениците, много. Не се хващат за това, което детето е направило грешно. Напротив. Ако играе някакъв танц, когато приключи, първата им работа е не да кажат къде е сбъркало /грешките дори могат да не отбележат/, а да кажат – „Този и този момент беше много добре, това се получи супер, браво, справи се прекрасно!”. И това дава вяра на детето и то прави това, което иска да прави, с много любов. Затова на Запад от ранна детска възраст децата дръпват много по –бързо , отколкото нашите деца. Защото когато някой вярва в теб, много по-лесно можеш да повярваш в себе си, а не да като при нас – всеки един ден да е борба ти да убедиш някой, че ставаш за нещо. И не само в изкуството е така, в училище, във всяка една област ти трябва да убеждаваш всеки ден на първо място себе си /не знам с какви сили/, за да можеш да убедиш и другите, че можеш това,което искаш да правиш.
Какъв би искал да се видиш след 20 години? Къде? С кого? Какъв?
Като каква не мога да кажа, 20 години са доста дълго време…Моята най-голяма мечта винаги е била да имам семейство, да създам свое собствено семейство. Така че, да, виждам се като майка, със сигурност и се надявам, че все още ще съм на сцената.
Кои думи на родния си език обичаш и защо?
Тъй като работя повече с тялото си, съм свикнала да изразявам повече с него. В зависимост отново от периода, от настроението, от това, което изпитвам, използвам различни думи, за да изразя чувствата си.
Какво, къде е „земен рай“ за теб /по химна на Републиката/?
За мен земният рай е вътре в човека, тоест както някой казва „вкъщи”. Ти можеш да се чувстваш „вкъщи” и на улицата. Когато носиш любов в себе си, в душата си, навсякъде може да се почувстваш у дома, Аз лично го разбирам за себе си по този начин И мястото на земята, където ние се намираме, България, това е нашият земен рай.

И извън определените въпроси, питам Анна-Мария нейният първи спектакъл „Пътят към…” творческо избухване ли е или го е замисляла дълго и в детайли /както и изглежда/?
Като творец са ме вълнували винаги различни теми.Не исках с първия си спектакъл да кажа всичко, защото това е много опасен момент при всеки млад творец – с първото си представление да се опитва да каже всичко за живота. Което е и хубаво и лошо, по някакъв начин, но темата, която ние засягаме в спектакъла – човешките демони е нещо, което винаги страшно много ме е вълнувало. За мен всеки човек има в себе си и добро, и лошо, няма такова нещо като изцяло добър човек. При някои тези демони са по-дълбоко скрити и понякога излизат по такъв начин, че изненадват и самия човек. Иначе аз имах някаква идея, визия за спектакъла, но аз не работя с представата какво трябва да се получи, да го виждам в главата си както много колеги режисьори и хореографи. Напротив, аз искам да споделя моята визия с момичетата, да взема от тях тяхната визия и да вървим заедно в една посока. Те могат да ме изненадат с нещо много по –хубаво от това, което аз съм си представяла че може да се случи и тогава съм наистина доволна. Защото когато дойде от тях, те го контролират, не вървят към някакъв резултат, който вече знаят, а обратното – създават го . Опитвам се в режисьорската си работа , в режисьорския си и хореографски подход да вложа това, което на мен ми харесва като актриса,а това което на мен не ми харесва като актриса – да го махна спрямо хората, с които вече съм работила. Освен на моите родители съм много благодарна на хората, които след тях поеха щафетата , защото от тях научих страшно много за себе си първо и за професията – на моя художествен ръководител доц.Ясен Вълчанов, на проф.д-р Петя Цветкова, нейния асистент Александър Манджуков, проф.Снежина Пенковска по актьорско майсторство, благодарение на тях за тези три години мога да кажа, че открих себе си като артист. Вече не съм в представата си за някой, който съм. Напротив – вече започнах да се откривам като артист и се научих всеки ден да се откривам. По нов начин.
/Снимки от „Пътят към…“ от архива на Анна-Мария/