Изсечената в камъка приказка „Три ябълки паднаха от небето“

Добро утро, драги приятели!

Тази сутрин вместо рецензия, ще ви говоря за приказките. Не знам дали е от детството, където съм ги изчела с хиляди, но според мен и една да не си прочел, всеки човек има нужда, разпознава, обича, приема, иска, нуждае се, търси, жадува, очаква …своята приказка. Психолози като Яна биха ми го обяснили това умно и дълбоко и научно, аз нямам конкретни обяснения. Не познавам, няма край мен човек, който да не чете и да не е чел в детството си. /То е защото Човек колкото повече расте, толкова повече избира хората в близост край себе си./

Избрах да пиша за приказката, защото целите ми почивни дни са озарени от книгата „Три ябълки паднаха от небето” на арменката Нарине Абгарян. Препоръчана от Мария Донева, описана в блога и, купена доста отдавна от мен. /А „купена” означава много за мен, защото книгите станаха скъпи, а и вкъщи вече няма място за тях, а и не ги купувам, защото ме е жал, че никой не посяга към тях и защото вече няколко пъти ги давам на познати и не се връщат при мен. Аз забравям на кого съм дала книгата, а и другата страната не се сеща да ми я върне…/. Тази книга си я купих без да се замисля…

Но да се върнам пак на приказката. Книгата не е дебела, няма много пряка реч, а просто се залепваш за текста като магнит върху хладилник /да използвам абсолютно непоетичното и неприказно сравнение като противовес/. Стилът и много прилича на този на Изабел Алиенде, Халед Хосейни, Джумпа Лахири, Габриел Гарсия Маркес…всичко, което сме чели от разказвачите и фантастичния реализъм, но и ….Но и за да ме привлече толкова силно, книгата има и собствен стил. Да, Армения е приказна и фантазна страна, харесвала ми е винаги. Историята се развива в селцето Маран, високо в планината. Жителите му са със силни и остри характери – като зъбера близо до селото и като страховитата урва, с която отбелязват края на света. Когато в селото им идва на гости снаха-рускиня, местната жена Валинка  разбира, как изглеждат отстрани те /местните хора/:

„ – Друг е нашият народ – отбеляза провлачено и замислено тя, – едри сме, набити, с орлови носове, тромави. А вие пърхате като пеперуди.

– Вие сте много красиви – възрази Настася. – И …сте като каменни. Имам чувството, че в Маран всичко е каменно. Къщите. Дърветата. Хората. И…- Тя щракна с пръсти – да си спомни думата. – Изсечени, да. Изсечени от камък.”

Да, затова ми е интересна и цялата Армения, такава ми се струва тя – като от камък, солидни и цели каменни блокове, изсечени от камък хора. Но това е на повърхността, защото мястото е земетръсно и свлачищно. Не само селото от книгата, цялата природа е такава.  Освен това ме замисля, как бих оприличила нас, българите, най-неподатливата на описание нация, толкова шарена, толкова разнородна и все пак с нещо толкова общо, че на опашката от хора за небостъргача в Чикаго познах че са българи едно симпатично семейство. Честно казано едни от думите, които са ми идвали в главата са точно тези – изсечени, /грубо/ издялани.

Толкова красиво разказана приказка – близко и далечно от съвремието ни, че ти примира от удоволствие сърцето – това е „Три ябълки паднаха от небето”.  Като я чета, се чувствам дете, наяло се до насита с гъсто и уханно сладко от диви ягоди. Които знаеш, кой и как е брал по планинските поляни и склонове. Това е неанонимно сладко, в което са сложени, варени, бъркани със захар спомени за ожулени ръце и колене, смях, въздишки, околни аромати на планината, чистота и свежест на въздуха…Такива ми ти работи.

Книгата е дълбока, но нежна въздишка по отминалия прост, чист, уханен, еко и био /модерно казано/– свят на селото. Само в този въздух там могат да витаят такива красиви легенди, истории, чувства, страсти – както между героите и. Къде ли го има някъде сега? Къде са тези приказни села, недокоснати от времето, в които вестниците с новините служат само за хартийки за цигара. Защото жителите на селото са разбрали, че страниците им са пълни с лъжи и измислици. А телевизия? Такова нещо пък защо да има, като трудът и грижите за прехраната и дома са от сутрин до вечер.

В приказката, разказана от Нарине Абгарян, има и любов между планинците, има нежност, има късно разцъфнало, но пак много красиво, щастие. Всичко има – раждане,смърт, болест, оздравяване, детство, юношество, зрялост, старост. Затова и сладостта на книгата е така сгъстена, че дълго остава вкус в устата и по устните и дълго има спомен.

На мен също много ми допадна превода на Емилия Л.Масларова и абсолютно простих няколкото разминавания в изписването на едно име и още малко такива супер дребни грешчици. За първи път не се подразних и си казах: „Така е, бързали са издателите да ни дадат в ръцете това вълшебство!”. Корицата на Иван Масларов също е толкова стилна, толкова красива!

Не знам как пристигат в ръцете на издателите такива вълшебни книги, но огромно благодаря! Бих я препоръчала дори на тези, които не четат приказки – нито ще им навреди, напротив, ще ги обогати. С какво ли? Толкова живи са образите на героите, така интересно се появяват даже и второстепенните, че изскачат току пред очите ти. Почти триизмерни са, виждаш ги от всички страни, виждаш зад тях природата, защото всичко и всички са неразделна част от нея. Хората и природата са едно цяло. Къде ти в бетонните градове такова оприличаване!

Желая ви пленителна събота и една дълга и много съдържателна разходка из природата – за градските чада! Може и до някое близко село, но непременно в планината и непременно със запазени стари къщици, дори и една-две да са…

Поздрави от Синоптичната служба на 8-я етаж! Синоптичката сега започва втори път да препрочете книгата, за да си подчертава с моливче /навик от детството пак/ местата,които много-много са и харесали!