Зад кулисите- зад завесата, зад сцената е най-хубавото място на света

Наистина нямаш усещане, че говориш с /почти/ дете на 23 години. Не само заради сериозния поглед. Отношението му към всичко и всички в работна среда е сериозно. Излъчва отговорност. Може да се каже – има излъчването на отговорен човек.  Може да вярваш, че ще се справи с всяка поставена задача по най-добрия начин. Може да вярваш, че справяйки се със задачата, ще иска и всички, с които е заедно, да са въвлечени с ентусиазъм, да са емоционално добре. Защото е Диригент. Може да те отведе на най-зелената и подравнена ливада на Виена да слушаш, как звучи музиката на този град. Без да си се помръднал от поляната на село, близо до Стара Загора. Може ги тези работи чаровникът с тъмен перчем, с когото се съобразяват музикантите от Опера Стара Загора на възрастта на родителите му. Оставят се на един младеж със спортно-елегантни: карирана риза, дънки и  кецове, да им казва кое, как да свирят.  Отговорността  и вътрешният му богат свят са вероятно тези, с които ги „подчинява“. Нещо като вълшебната пръчица, дето пуска магия и те заковава на едно място.

„Като дирижира, сърцето му подскача от ръцете“ – казват за такъв тип диригент. В разговор, в бара на пианото, с колеги извън работа – е самото лъчезарие и естественост. Любимец 13 на Старозагорската опера, младият диригент Димитър Косева в сърдечен разговор със задаващата въпроси Уляна Кьосева, която ползва инициалите УК.

Как би описал на чужденец родния си град? Как би описал на българин родния си град?

Винаги съм твърдял за Русе, че има най-красивия център, няма такъв център. На света. За жалост, има само това. /Не съм ходила там все още. Романтичен, със стари сгради? Такъв си го представям… –  вмята УК…/. Е, романтично може да бъде всяко едно място, стига да си го направиш такова. Но съм влюбен в центъра на Русе. Много е хубаво. /Имаш ли си любимо място там?  – любопитничи УК/. Аз по принцип обичам затворени пространства. /Тогава кое е то, някое заведение ли е? –настоятелна е УК/. Е, не, не издавам кое е.

Коя история от детството ти е дала криле ?

Аз историите сам съм си ги правил. В смисъл – никой не ги е правил – за мен. Което означава пък, че всяко едно нещо ми е давало криле. По един или друг начин. Не съм разчитал на всички родителски съвети. Нито са ме били, нито са ми се карали нашите…./Добре, ами не е ли било особено важно за теб някой възрастен да те поощри, да те окрили?  – пита УК/. Не си падам по поощренията, аз си падам по критиката. Защото тя учи. Поощренията на следващия ден трябва да се забравят. Има ли критика, трябва да седнеш да си помислиш: „ Защо?“. Поощренията са от днес за утре. Обаче това дава криле – критиката. /Е, на теб ти дава криле. Иначе казват, че подрязва криле критиката – уточнява се УК/. Всеки път ,когато родителите са ми казвали да внимавам – това ми е давало криле. Така го приемам. С  крилете отиваш нагоре. Така е при мен. А „Браво, Мите!” – до утре съм го забравил.

Какви знания и умения от родното школо ти помагат в живота и сега?

Съобразителност към другите хора. Много избягвах съучениците си. Изключително много. Обаче въпреки това и се съобразявах с тях. Нямах желание да общувам с повечето от тях и потребност заради това да ходя в училище. Предпочитах да общувам с учителите. Занимавах се повече с големи хора в училище, отколкото с децата на моята възраст. Това общуване ми даде много повече, едно възпитание на по-високо ниво… И в момента край мен всичките ми близки, приятели и познати са 27+ до 40, даже и нагоре години. Те не усещат, че са приятели с 23 годишен…хлапак. Приятел съм с хора големи на години, възпитани, но общуваме равностойно, нищо че съм  колкото сина или дъщеря им. Което съм го научил е като съм общувал само с големи хора. /Уточнявам, че в интервюто наистина се употребява само думата „големи”, не и „възрастни”. А големи, според Митко значи и стойностни, така ми звучи на мен поне –бележка моя, на  УК/

Какъв според теб би бил девизът на семейството ти?

Умният си поправя грешките, мъдрият ги предвижда.

Какво би имало нарисувано на семейния ви герб?

/Смее се/…Третото око на майка ми, с което ме плашеше като малък. Казваше че има отзад на тила око, с което гледа всичко, което правя. От малък съм се наплашил от това и трето око, така че внимавам какво правя. Ето, на герба ни може би има нарисувано – масонското око.

Кое от преживяванията,вкусовете, усещанията,приключенията на детството не бива да се пропуска за нищо на света?

               Играта на криеница, о, каква емоция без край е тя. До късни доби в квартала, нямаме       насищане хлапетата…

Защо е тази странна възраст,наречена „пубертет“? Защо е толкова мъчно преминаването през нея за всички въвлечени?

Защото че е мъчно са виновни родителите, абсолютно и само. Днес като обядвах, отстрани едно детенце викаше, крещеше и пееше само и само, за да ме дразни –  мен, което ме вбеси ужасно. Всъщност не то точно ме вбеси, а майка му, която не му направи никаква забележка да млъкне. За всичко са виновни родителите. За всяко нещо, което прави едно дете. Детето и да го удариш, и да не го удариш – то смисъл няма, то няма да разбере. Обаче на родителите ако им  шибнеш по един шамар и им кажеш „Възпитавай си детето!“, може и да може да схванат. Детето  нищо не разбира. Само родителите са на 100% виновни за доброто и за лошото – на  тяхното си дете.

Вярно ли е,че много от младите хора трудно се откопчват от пубертета до пределни години?

Майка ми казва, че тепърва излизам от пубертета. А аз смятам, че е прекалено забавен растежът на поколението в момента. На някои пък е прекалено забързан, та не можеш да познаеш кой на колко години е. Момчетата на по 24 години се държат като че да са на 16 години. Познавам големи хора, които се държат като 17- годишни и то доста известни хора, няма да споменавам имена.

Кое е качеството, качествата, които липсват сред младите хора?

Уважението – към по-големите.

А кои са силните страни на сегашните млади?

Малко са, но не ми се говори за негативните. Ако съдя по само моето обкръжение, абстрахирам се от другата паплач – младите имат желание за развитие със сигурност. Искат да преборят „нафталиновите хора“, които трябва да бъдат изместени малко по малко. Плюс е, че искат промяна към добро. Със сигурност, поне в музикантските институции го искат. Не им е все едно. Може би това е най-ценното у младите музиканти и артисти изобщо  – искат промяна към добро. На никой от тях не е безразлично това, което се случва у нас . И това е хубаво качество, професионално.

По какво, как настройваш вътрешния си компас, за да се ориентираш в живота?

Аз много наблюдавам другите хора,  „правя си записки чрез другите”. Човек не може да изживее и да види, да изговори , да преживее всичко. Лично аз преживявам много неща „през“ другите хора. И по този начин научавам много повече. Нямам конкретни примери. Наблюдавам другите – как процедират в дадени ситуации, как се отнасят с дадени ситуации, как общуват, как комуникират, как сядат, как спорят, как говорят и по този начин вътрешно си водя някакви записки, отсявам  правилното от ситуацията.

По какво, как настройваш вътрешния си компас, за да се ориентираш в творчеството?

Поставям си цели. Със сигурност. Без муза и без цели няма как…Да тичаш по празна поляна, доникъде няма да стигнеш…Трябва да има дърво в далечината, и да се стремиш към него. Пикасо беше казал, че музата идва рядко и като дойде, гледай да те хване, докато си на работа. Затова гледам във всяка една секунда да се занимавам с нещо. Спра ли да се занимавам с нещо, почва всичко да върви надолу. Губя и равновесие, губя си баланса, който съм постигнал чрез работа. Гледам – дали ще преснемам ноти в свободното си време, дали ще се занимавам с някакви дреболии – трябва да върви, да тече някакъв процес. Спре ли – край. Затова трябва винаги да се действа.

Какви хора харесваш? Имаш ли си свои лични класации, колекции на хора, типажи…?

Аз харесвам спокойни хора, които не досаждат на другите. Това е първото. Оттам нататък – тези, които говорят много , досаждат, мрънкат /особено мрънкат/ – биват елиминирани на секундата. Харесвам хора, които знаят какво искат, как да го постигнат, как да накарат другите хора да работят за тях малко или много , защото и това е , поне в моята професия е задължително качество да го имаш. И – устремени към цели хора. Не загубени в пространството или както казва баща ми „Ходят и спят”. Ей такива най-много мразя, не мога да ги понасям. Обичам със сигурност усмихнати, мразя сърдитковци /аз съм сърдитко, обаче не харесвам такива. /Ама как пък го правиш, че не ти личи да си сърдитко – ведро го подкача УК/. Добре де, не винаги, но има ситуации, показвам се и такъв отвреме навреме. Харесвам хора шегаджии, които гледат от хубавата страна на нещата, цветно, а не захлупени и сърдити и негативни люде, които пречат на останалите. И на мен ми пречат.

Каква би била идеалната работа, от която да живееш, да си доволен, да си независим?

Това с което се занимавам със сигурност е такава работа. Направена е за мен, а и аз съм направен за нея. Добре де, засега казвам, че аз съм направен за нея. Отговаря точно на характера ми и на поведението ми. Аз не мога да си представя да работя като нещо друго. Не мога в никакъв случай.

По какво се различават и по какво си приличат творците  на Изток и на Запад?

Проблемът при нас е, че сме много години назад, това е ясно. Което пък от друга страна е и хубаво, защото се опитваме да направим и нови неща. Докато на Запад съм забелязал, в момента, в който видят,че си имат всичко и почва…буквално едно изравняване на нивото. Ходил съм и на театър във Виена. Абсолютно безразлично е всичко там – нито ти е приятно, нито ти е комфортно. В България от нищо нещо правим. Нямаме декори хубави, нито костюми читави, няма време за репетиции, нищо няма. Обаче това стимулира творците да направят нещо хубаво. От дефекта да стане ефект. И това е хубавата разлика. На лошото хубавата част. На Запад са лесно манипулативни. Лесно могат да бъдат излъгани. Тук в България трудно можеш да излъжеш някого, трябва да си много добър в това. Да излъжеш в смисъл „да минеш” някого, даже не е до лъжа, а да обработиш да кажем. В Австрия лесно  можеш да кажеш „Аз съм такъв!” – ще ти повярват. Докато в България трябва да се докажеш. И малко по –трудно става това с доказването.

Какъв би искал да се видиш след 20 години? Къде? С кого? Какъв?

Ехей, след 20 години, не знам. В момента животът ми се устройва в период на всеки две седмици, три максимум, на две плюс две и така си върви цялата година. След 20 години вероятно ще съм семеен с 3 деца. Най-малко. Ще имам къща с две кучета.

Кои думи на родния си език обичаш и защо?

Има много звучни български  думи, малко не особено приятни за слушане – катър, трътка, натъртените български думи. Търтей също, майка ми много ме наричаше търтей, защото свирех по 20 минути на ден. И това беше. Бях страшно мързелив. Не обичам чуждици, смятам че трябва да опазим уникалните български думи. Пет „парчета“ – пет песни се казва.

Коя приказка би прочел довечера на детето в себе си?

Наскоро започнах да чета много детски книги. Минах през половината романи на Стивън Кинг в близката година и се почувствах много странно. Влязох в книжарница в Русе и казах „Дайте ми „Мечо Пух“, след като бях изкупил всички книги на Стивън Кинг при тях.  Питаха ме с картинки или без. Казах с картинки, оригиналното, но на български издание. Почнах да я чета. Осъзнах, че нито е писана за деца, нито има някакво приложение при тях. Това въобще не може да бъде книга за тях, трябва да има означение 16+ , примерно. Както и „Малкия принц“, „Алиса в страната на чудесата“…това не са книги за деца. Тази вечер бих си прочел нещо от „Мечо Пух“ или от „Алиса…

Коя българска поговорка харесваш и защо?

Отскоро почнах да ползвам „каквото-такова”, но то не е поговорка. Не с тон, който да е примирителен, по скоро философски звучи. Излизаш на сцената – „каквото –такова”. Без притеснения. Това е позитивният вариант на тези две думи.

Какво, къде е „земен рай“ за теб /по химна на Републиката/?

Имам едно любимо място в живота си. Бекстейджа на която и да е сцена /на български казваме „зад кулисите“. Това е най-хубавото място на света за мен, ама най-хубавото. Там мога да си седя, да си кисна по цял ден. Защото е натрупано с емоция място, с притеснения, с ревове, с викове, с приятели, със снимки за спомен. Преди спектакъл-с лоши емоции, след спектакъл- с хубави емоции. Място, натрупано с енергия. Затова е рай за мен-там, където се чувствам най-хубаво.  Дали ще е в гримьорната, зад завесата, зад кулисите, но трябва да е от другата страна на сцената, не тази в залата. Това си ми е моят рай.

Снимки: Радостин Димитров, Емил Енчев, личен архив