Силен заряд и ясна цел са това, което променя света

Той е Дончо Донев, дипломиран психолог с магистратура също по психология, но и по икономика. Защитил докторска степен с тема, (обърнете внимание!) – „Нагласи към смъртта и траурна ритуалност“. Има частна практика като психолог, преподава в Тракийския университет (делово общуване и фирмена култура), от тази есен и в Медицинския колеж (Социална палеативна психология), обществен възпитател, лектор по библиотерапия… Изброяванията приближават към любимото ми (му) съвсем отскоро занятие – Дончо е диригент на първия в града хор на библиотекарите „Библиофония“! (Три пъти ура!) Диригентът има средно музикално образование и е на доброволни начала. Но вече си има и сбъдната мечта – да събере в хармония гласовете на люде, запели дружно и от сърце, които скоро ще имат своята първа голяма изява на хоров форум в гр. Балчик.

Правя му снимка явно, мисля си тайно… Да, талантливите хора, които познават и с които ви срещам в рубриката, са и красиви. Не само защото са млади. Талантът, творчеството, изкуството наистина дават силно вътрешно излъчване и обаяние. Преди специалния благотворителен концерт на чисто новия хор на 27 юли в Библиотека „Захарий Княжески”, разговаряме с неговия диригент. Вмъкванията в интервюто на Задаващия Въпроси Уляна Кьосева, интервюиращ, са под инициалите УК.

Как би описал на чужденец родния си град?

Роден съм в Балчик. Ако трябва да опиша този град на чужденец, бих попитал, дали е чел приказката за Кай и Герда. Този град е мястото, където живее Снежната кралица. Накъдето и да погледнеш, всичко е бяло. Дори и морето побелява, когато се развълнува. Има и приказен дворец, който също е бял. Всичко там е толкова нежно и ефирно, че изглежда нереално – точно като в приказка. (Това е някаква лятно-зимна приказка… А пада ли сняг там? – пита УК – Да, има сняг, имаше в детството ми няколко пъти и беше и със сняг много, много красиво)

Коя история от детството ти е дала криле за полет?

Ами имам, една такава…В училище бяха организирали кампания за събиране на стара хартия. Пък аз забравих. За да изляза от ситуацията, казах на класната, че съм събрал толкова много, че не съм могъл да я нося заедно с чантата и че ще я донеса след часовете. Прерових цялата къща и събрах всичко, което ми изглеждаше ненужно. На следващия ден сутринта, пред цялото училище бях награден. Оказа се, че наистина съм предал най-голямото количество хартия. В този момент аз летях!

За съжаление, крилцата ми бяха подрязани когато се прибрах у дома, а майка ми и баба ми започнаха да ме разпитват за някакви списания „Жената днес”, в които имало кройки на рокли и те ги събирали от незнам колко време. Изобщо не можех да разбера как някакви листи с безсмислени линии могат да са толкова важни. Аз бях отличен и имах подарък – кафяв моливник с цип, пък те с техните списания, все едно са „Дъга”… Ама че работа!

Какви знания и умения от родното школо ти помагат в живота и сега?

Помня първия си първи  учебен ден. Аз ще бъда първокласник! Дават ми страхотни думички, които усърдно научих. Ходих на репетиции няколко пъти. Всичко както си му е редът. Бях много горд, че от всички първокласници са избрали точно мен. Дойде заветният Ден! Дворът на училището бе препълнен с ученици, учители и родители. Програмата тече по сценарий.

Когато дойде моят ред, аз застанах сияещ от гордост пред микрофона и продължих да сияя безмълвно няколко минути. Дружинната, която организираше празника се опитваше да ми подскаже и да ме накара да издумам, но уви! Аз бях твърде зает. С нещо си само мое. С гордостта от себе си. Мисля си сега – може би още тогава съм разбирал, че истинското щастие е вътре в нас и не бива да се влияе от външни оценки. Като го разказвам сега, си мисля, че този спомен  не е точно към секция „знания и умения”, може да се впише в категорията „самопознание”. Примерно!

Какъв според теб би бил девизът на семейството ти, в което си расъл ?

Най-вероятният девиз би бил: „Следвай вятъра”.  Май  има нещо много испанско в това – бурни емоции, които рязко и неочаквано сменят полюсите си. Всеки смята, че знае най-добре и следва неотлъчно своята истина. Но когато е нужно, всички се обединяваме срещу „външна намеса”. Когато заплахата отмине, отново яхваме вятъра. (Тук бих казала, че ми звучи малко като при  циганите – да тръгна след вятъра, накъдето ме отвее. Шегувам се, разбира се – казва УК, но интервюираният кима, което се приема, че се съгласява).

Какво би имало нарисувано на семейния ви герб?

Олеле! Хералдиката е неспособна да отрази толкова много символи на толкова малко място. Вероятно трябва да има само контур и всеки ден в него да се поставя съответния символ, отразяващ актуалното състояние. /Аз мисля, че може би е рисунка с платна, нали каза че се носите по вятъра…И зид като на замък, защото каза че се ставате единни в трудни моменти. През зидът се виждат платната, има усещане за море. На кулата на замъка се вее знаме. Еха, че герб стана…намесва се пак УК, а интервюираният казва великодушно –Добре, да, може би./

Кое от преживяванията, вкусовете, усещанията, приключенията на детството не бива да се пропуска за нищо на света?

Ще кажа за нещо, забранено за родители-пуритани! Този вкус за мен е попарата с вино на баба. Баба си имаше известни проблеми с нашите заради това кулинарно изкушение, но аз много я обичах. Тайната рецепта включва късове хляб, разредено вино и захар. Вероятно е имало и нещо друго, но баба го пази в тайна. Мисля си, че не е споделила всичко, защото цял живот се опитвам да повторя тази попара с вино, но никога не става като нейната.

Защо е тази странна възраст, наречена „пубертет“? Защо е толкова мъчно преминаването през нея за всички въвлечени?

Пубертетът има много важна задача в живота на всеки. Той ни учи какво е самота. (Опа!!! Ама как така, та тийнейджърите ходят на стада и само мнението на околните тийнейджъри за тях е важно – вмята УК, а интервюираният се съгласява, но продължава.)

Моят пубертет не беше никак лек, особено за родителите ми. Те винаги са ме подкрепяли в моите желания. Но не успяха да ме разберат, когато с баща ми се разминахме на автобусната спирка една сутрин – той отиваше на работа, а аз се прибирах вкъщи. Не срещнах разбиране от тяхна страна и когато за малко да ме изключат от училище на последния педагогически съвет в единадесети клас. От учителите го очаквах, но от родителите си… За мен пубертетът е „самотна работа”. А за това, за което ме питаше – да, права си и ти, пубертетите търсят силно външни оценки. „Кой ли не е бил млад и глупав?” – казваше мой приятел.

Вярно ли е, че много от младите хора трудно се откопчват от пубертета до пределни години?

Мисля, че е така. Все още се чувствам самотен понякога. И най-близките до мен хора не могат да разберат дълбокия смисъл на някои от нещата, които са важни за мен. Това ме кара да мисля, че ако пубертетът ме е напуснал, то аз не съм напуснал пубертета! И не виждам нищо лошо в това.

Понякога се замислям, че кризата на четиридесетте наближава и малко се притеснявам да не се застъпят. Но се успокоявам, че „Клин, клин избива”. Надявам се тъкмо тя да се окаже онази толкова дълго очаквана панацея.

Кое е качеството, качествата, които липсват сред младите хора?

Нищо не им липсва на младите хора. Те си имат всичко – интернет, телефон, таблет, МОЛ, скука… (Чакай сега, ти изброяваш количества, аз те питам за качества – казва УК). Не, не! Пубертетите търсят количества дотогава, докато разберат, че това всъщност търсят качества. Но наистина, със скуката нещо все го доразгадавам. Защо им е? Какво ли би било ако решат да не скучаят? Ако просто пожелаят нещо и вложат всичките си сили, за да го постигнат? Тогава животът придобива смисъл, времето започва да не стига. Появяват се нови цели, желания, пориви. Избухват удовлетвореността от успеха и разочарованието от провала. Човек се чувства жив… Но всяко нещо си има цена. Ако младите хора постъпват така, ще трябва да загубят всичко, което имат – интернет, телефон, таблет, МОЛ, скука…

А кои са силните страни на сегашните млади?

Безспорно, те имат много силни страни. Това, което лично на мен много ми допада е тяхната необремененост. Един млад човек може да се втурне във всяка кауза или в преследване на най-невъзможната цел. Той може да гори в идея, дори и тя да изглежда безсмислена за по-възрастните.

Това, което един млад човек може да постигне, воден от порива и емоциите си, повечето възрасни просто биха заклеймили като безсмислено. Идеализмът е присъщ на ранната възраст, когато още няма натрупани разочарования. Възрастният човек е рационален, а младият – импулсивен. Тъкмо комбинацията от силен заряд и ясна (за някои нереалистична) цел е това, което променя света.

Това е нещо, което всеки млад човек носи в себе си и то го задължава.

По какво, как настройваш вътрешния си компас, за да се ориентираш в живота?

Имам много силно развито усещане за добро и зло. То не бива да се бърка със стремеж към справедливост, защото смятам, че справедливостта не съществува.

Вярвам, че човек може да влияе само и единствено… на себе си и се стремя да се вписвам в рамките на категорията „добро”.

Тук философите биха казали, че доброто и злото не могат да се разграничат категорично. За мен е добро онова, което ми носи удоволствие и не причинява неудоволствие на останалите хора. Това е моето лично усещане, с което не ангажирам никого. Много ми е трудно да го опиша. Просто имам вътрешната убеденост, че така успявам да поддържам баланса между себе си и света около мен.

По какво, как настройваш вътрешния си компас, за да се ориентираш в творчеството?

Тук вече нямам отговор. Не мога да дам никакво рационално и аргументирано обяснение.

Изкуството е нещо, което аз правя изцяло поради егоистични подбуди. Нямам никаква представа дали и колко добре се справям. Просто ми е приятно и имам необходимост да се занимавам с това.

Последният пример е „Библиофония” – Хорът на библиотекарите в Стара Загора. Когато пристигнах в града, едно от първите неща, които разбрах, е че има едва 2 хора с един и същ ръководител – на Читалище „Родина” и на Туристическото дружество. Та в Балчик има Хорова школа, 2 смесени и детски хорове, във Варна са 28, в Шумен са 19. Това е изява на вътрешното желание, за което народът ни казва „Който пее, зло не мисли”.

Новият хор се създаде съвсем спонтанно. За мен да съм негов диригент е сбъдната мечта. Аз просто не мога да живея без музиката. Дали се справям като диригент, колко професионално е нивото на хора и т.н. са въпроси, на които други хора могат да дадат отговор. За мен това е нещо, което ме кара да се чувствам цялостен, завършен, смислен и щастлив. Останалото няма значение. То е важно за критиците.

Какви хора харесваш? Имаш ли си свои лични класации, колекции на хора, типажи…?

Въпреки, че съм психолог, в живот си прилагам една много опростена класификация на хората – добри и лоши. Когато работя, това не върши работа, но извън кабинета е доста ефективно.

Старая се да се обграждам с добри хора – такива, които според възможностите си, се опитват да са полезни за себе си и евентуално за останалите. За мен е важно хората, с които общувам,  да не се стремят към преднамерена вреда на останалите. Тези хора смятам за добри, търся ги и се опитвам да ги задържа. Професията, интелектът, образованието, етническата или религиозна принадлежност нямат никакво значение. Ако човек е добър, той просто е добър!

Бях срещнал един човек в Родопите, с когото, по стара английска традиция, си говорихме за времето. Той каза нещо, което много ми допадна: „Лошо време се оправя, но лош човек не!”

Каква би била идеалната работа, от която да живееш, да си доволен, да си независим?

Ами аз имам идеалната работа. Аз работя това, което обичам и което винаги съм искал. На този етап се чувствам абсолютно удовлетворен.

От девети клас си мечтая да бъда психолог. За щастие, това не се оказа от онези мечти, които те разочароват. Трябваха ми много време и усилия, за да го постигна, но мога да кажа, че вече е факт. В края на работния ден не съм премазан, а тъкмо обратното.

Единственото, което не ми харесвам в професията е това, как всеки решава, че ако си психолог, то си длъжен да работиш 24 часа, 7 дни в седмицата. И още. Запознавам се с някого в някоя компания и неизменната втора тема на разговор е професията. Почти винаги следва възклицание: „О, ти си психолог! Какво ще ми кажеш за мен?” Обикновено казвам, че не става така, след което човекът е разочарован и не рядко казва (не на мен, естествено), че нищо не разбирам от психология.

По какво се различават и по какво си приличат творците от условните Изток и Запад?

Не мога да отговоря категорично на този въпрос. Може би има разлика в школите, но творецът е творец, без значение дали е от Европа, Африка или САЩ.

Още повече, в идеята за „глобално село”, всеки може да свири, танцува, излага, на който си иска „мегдан”. Единственото условие е да има какво да покаже. Вероятно някой ще ми възрази, че условията в западния свят са много по-добри. Те не са добри за всички!

Мисля, че хората, които поддържат висок стандарт на живот са по-скоро добри търговци. Понякога двете неща се срещат в една личност.

Моят идеализъм поставя много рязка граница между двете неща. Популярен творец за мен не винаги означава добър творец, както и обратното.

Какъв би искал да се видиш след 20 години? Къде? С кого? Какъв?

Мечтая си за малка къщичка някъде в Родопите. Това, което не ми достига е време да бъда сам със себе си. Бих искал, след време да се занимавам с писане. Художествената литература не ми е стихия, но мисля, че бих могъл да дам своя дан в научната. Когато пиша, това много ми помага да се фокусирам върху себе си, чувствам се в покой и изпитвам удоволствие.

Представям си, как стоя в двора, под голям бор и очаквам поредната тумба приятели, които идват, за да не умра от скука.

Кои думи на родния си език обичаш и защо?

Много харесвам думичката „неприятности”. Тя описва много точно цялата ни народопсихология. Ако се замислим, „неприятности” трябва да произлиза от една друга дума – „приятности”, към която е добавено отрицание. Но такава дума си нямаме. Какво ли е станало с нея? Дали не е отпаднала от езика ни защото е била ненужна или ние сами сме се отказали да я използваме?

Друга дума, която харесвам е „облак”. Всяка дума има свое звучене, което наподобява музика. Освен това, думите отразяват реални обекти. Тук, според мен, музиката на думата в максимална степен се препокрива с реалния обект. „Облак” ми звучи много меко, някак легато и нежно – като онези бели и ефирни неща по небето.

Коя приказка би прочел довечера на детето в себе си?

Не е точно приказка, но бих разтворил „Алиса в страната на чудесата”. Боря се с това произведение периодично и не успявам да го разбера. Вероятно не съм положил достатъчно усилия и бих направил нов опит.

Ако отново не успея да я разбера и се разочаровам от себе си за пореден път, бих прочел „Малката кибритопродавачка”. Този избор няма нищо общо с художествената стойност на приказката. Просто днес се чувствам по начин, който мога да открия в тази история. Отново съм воден от егоизъм!

Коя българска поговорка харесваш и защо?

Много са! Народът ни е натрупал толкова мъдрост, че чак се обърква. Имаме „Преклонена главица сабя не я сече”, но и „Око за око, зъб за зъб”. Можем да чуем: „Много баби – хилаво бебе”, а също и „Сговорна дружина планина повдига”.

Предпочитам да използвам поговорките според ситуацията. Имаме си поне по няколко за всеки удобен случай. Понякога си избирам тази, която защитава моята гледна точка и в този момент, тя ми е любимата.

Какво, къде е „земен рай“ за теб (по химна на Републиката ни)?

Цялата ни страна е „земен рай”. Аз си имам любимо кътче в рая и това е гр. Маджарово – на около 130 км. от Стара Загора. Това е място, което е като извадено от приказка. Стига се като след Кърджали се тръгне наляво към най-големия угаснал вулкан на Балканския полуостров. Там е реката, която си променя цветовете. Разкриват се недостъпните гори и скали, където сигурно Кошчей Безсмъртни отвежда царкинята. Там, в гората и покрай реката са разпръснати скъпоценните камъни от пещерата на четиридесетте разбойници. А хората – хората са приказно добри и гостоприемни.

Интервю на Уляна Кьосева /УК/

снимките са на новия хор, от семинар по библиотерапия и още…