ЖЕНИ РАШЕВА
Списание за ученическо творчество ,,Пътеки“ 2012
Любов
И все ще те намирам плаха,
несигурна и чужда, и без дом
да гледаш жадно изпод ничията стряха,
но с несломима вяра! Вопъл…стон…
И чувам те дълбоко във сърцето,
и виждам те със своята душа…
Уж всеки те познава,
а пък ето,
че ти си толкова болезнено сама.
На него
Очите ти са по-дълбоки от морето,
потъвам в меката им топлота.
Там скривам се от суетата в битието,
лишено от очи за красота.
Когато ме прегърнеш – се разтапям
и чувствам се най-малка на света.
Във твоите ръце оставям –
над моето сърце властта.
И няма нужда да ми обясняваш,
че, ще го пазиш – аз го знам.
Безкрай красиви думи да ми подаряваш,
аз вече твоя съм от първия ни танц.
Снежинка
На дланта ми за миг те улавям със поглед,
моя малка принцесо, мой брилянт безподобен.
съществото ми цялото, то отчаяно иска,
като теб да лети – тъй спокойна, лъчиста.
Да се нося безбрежно, без посока, без мисъл,
да играем балет – аз и вятърът рицар…
Да ме сочат с усмивка, щом ме видят да падам
и от радост премрели във дланта да ме хванат.
И тогава блажена, неспособна дори
таз любов да поема – ще притихна почти.
…
И навярно – само миг си живяла,
моя прелестна, снежна звезда.
Щом любов ти до смърт си раздала
– надживяла си даже света…
За Париж и Любовта – пътепис
11.04.2018
Не обичам да съм турист. Нито в живота, нито в любовта. Където и да съм – за малко, за дълго, само за днес – пристигна ли, свалям раницата, обличам си красиви дрехи и отивам на разходка, сякаш винаги съм живяла там. Без план. Без график. Не се опитвам да предизвикам обстоятелствата, а ги оставям да се случат.
Смятам, че животът се движи прекалено бързо, за да губим време, чувствайки се неудобно на ново място и пред нови хора. Дори когато се срещаме за пръв път очи в очи, често всъщност вече се познаваме, макар и само отдалеч. В днешния дигитален свят, да се озовеш на място, за което не знаеш нищо и да дадеш шанс на напълно непознат, се случва все по-рядко. Преди да си уговорим първа среща, се запознаваме в инстаграм, а не на пейка в парка. Преди да поемем на пътешествие, си избираме дестинация, проучвайки я в Интернет, а не като завъртим глобуса със затворени очи и спрем пръста си на произволна точка (макар че би било доста интересно).
И в живота и в любовта предпочитам да прескоча неудобството на първата среща, в която не знаеш какво точно да кажеш и как да се държиш и да премина към тръпката на втората среща. Когато нямаш търпение да опознаеш човека и може би дори да получиш онази първа целувка.
Никога не бях ходила в Париж, но знаех, че ще се влюбя от пръв поглед. Бяхме непознати, които са се срещали в предишен живот. С най-добрата ми приятелка пътувахме цяла нощ към столицата…
… След десетина минути по тесните улички се озовахме на реката. Хладното мартенско слънце като по поръчка се показа иззад облаците и обля в светлина живописния пейзаж, който се откри пред нас. Красота накъдето и да се обърнеш. Известно време не си казахме нищо, защото ни се струваше почти обидно да констатираме очевидността на факта, че бяхме заобиколени от магия.
Така е и с любовта. Един ден, докато се разхождаш из улиците на собствения си свят излизаш на малко площадче, окъпано в слънчеви лъчи. Сядаш притихнал на пейка в средата и ти се иска просто да останеш известно време там. Далеч от шума на мислите си, далеч от суетата на хората, далеч от еднообразието на ежедневието. Знаеш, че в момента, в който излезеш от площада, магията ще се изпари, но какво значение има, нали сега е по-вълшебна от всякога…
… Ако помните приключението ми в Испания, знаете, че най-любимото ми съкровище са моите познати, пръснати по света. И в Париж имам един стилен експонат от колекцията. Не се познавахме лично до този момент, но сме завършили легендарната Френска Гимназия в Стара Загора и се подразбираше, че ще намерим общ език. Така и стана, а освен общ език намерихме в негово лице и един особено лиричен, с неизчерпаем запас от случайни и неслучайни факти за града и света, екскурзовод. В остатъка от деня се впуснахме в интензивна разходка из най-централните и комерсиални, но забележителни улици и площади. Вървяхме главозамаяни от размерите и размаха на архитектурата и естетиката, които ни заобикаляха, накъдето и да се обърнем. За почивка седнахме в Cafe de Flor, едно от най-старите и най-парижки кафенета, любимо място на писатели, философи и известни личности. Французите знаят как да поглезят сетивата. Следобедният чай ни беше сервиран на сребърен поднос, в сребърни кани с гореща вода, заобиколени от набор чаши, салфетки, лъжички, бучки захар и като цяло всичко, което превръща пиенето на чай от обикновена хидратация в бохемски ритуал.
Така е и с любовта. Любовта си е любов, както и да ти я поднасят. И да не е в изискана чаша, пак ще я изпиеш до дъно. Но поднесат ли ти я красиво, с внимание към детайла и всевъзможни екстри – ще я пиеш дълго, бавно, на малки глътки и опиянен от наслада. Сякаш за пръв път я опитваш и си забравил вкуса на всяка друга любов, която се е докосвала до устните ти…
… Един от дните се качихме се на базиликата Sacré-Cœur, с гледка към покривите на града и пред нас се откри безкрайно море от тебеширено бяло. Не бях забелязала, че Париж е толкова бял. Интересно как съм го пропуснала, разхождайки се из него… Така е и с любовта. Често вървим заедно, заслепени от щастие и мислим, че знаем наизуст всеки детайл от усмивката на другия. Но любовта, както един голям град, има много различни квартали. Всеки квартал, колкото и интересен да ти се струва сам по себе си, е само част от пейзажа. И да ти се иска да се изгубиш тотално само в един, някой ден, някоя уличка неизбежно ще те отведе до следващия. Той може да бъде още по-живописен от предишния или изобщо да не ти хареса, но с времето ще разкриеш по малко от всеки. След дълга разходка, ще стигнеш до хълма, от който виждаш целия град и ако любовта ти е истинска, ще се влюбиш още по-силно (в Париж), въпреки мръсните улици, нахалните търговци и прекалено многото туристи…
… Стигнахме разбира се и до Tour Eiffel. Чакахме три часа да се качим до върха и междувременно се стъмни. Безбройните прожектори по масивната постройка я заляха със светлина от топла, златна мед. Докато стояхме под осветените тоновете желязо, се замислих за лудостта. Идеята за създаването на кулата е да бъде облик на световно изложение по случай стогодишния юбилей от френската революция и по първоначалния договор да се демонтира 20 години след изложението. Осъждана от творческата интелигенция на Франция по онова време, че не отговаря на архитектурния стил на града, кулата се превръща в тотален хит и символ на Париж и до днес. Въпреки, че днес не мога да си представя образа на града без този величествен монумент, тогава най-вероятно бих била един от хората, които отказват да прегърнат идеята за 10 100 тона желязо, извисяващи се на 324 метра по средата на прекрасния ми Париж. Така е и с любовта. Екстравагантна лудост, неразбрана от околните. Ражда се непреднамерено и се превръща в грандиозен проект, които поглъща и променя живота ти, такъв какъвто си го познавал досега. Промяната влиза под кожата ти и става част от теб и ти вече не можеш да видиш света по друг начин, освен през очите на любовта…
… Последната културна спирка в обиколката ни беше Musée du Louvre. На този етап трябва да си призная, че се оставих да бъда завладяна от туристическата нотка в мене. Чувствах се притисната между стените на тази всъщност огромна сграда, изгубена, въпреки множеството табели и удавена от човешкия поток, който като подводно течение ме понасяше противно на волята ми в произволна посока. Не успях да запазя спокойствие и да се насладя на изкуството и безграничната красота. Напрежението ме караше да бързам ненужно и разпиляваше мислите ми, без да мога да се съсредоточа върху някоя конкретна творба. Залата, в която е изложена небезизвестната Мона Лиза, представляваше точно олицетворение на всичко, което ме караше да изляза през следващия възможен изход. Триста, машинално бутащи се едно в друго човешки същества, готови да прегазят всекиго, ако това ще ги приближи с 2 сантиметра повече до картина, която не разбират, гледайки я с празни очи през екрана на телефона си…
И с любовта е така. Дори да сме заобиколени от нея, ако вътрешният ни свят не е хармоничен и балансиран, не можем да отворим очите си, за да я видим. Често биваме погълнати от мнението на хората, от несигурността си, от излишни сравнения и съмнения. Светът е толкова голям и в днешно време толкова малък. Позволяваме на хора и проблеми (които без телефони с интернeт и социални мрежи, нямаше да фигурират в живота и мислите ни) да ни обсебят и да замъглят представата ни за самите нас. В този водовъртеж единственото, което можем да направим е да останем сами и да изключим звука и картината на околния свят. Трябва време да намерим отново себе си, любовта към себе си, преди да бъдем готови да приемем чуждата.
Последният ден завърши като розова приказка. Буквално. Една детска мечта се превърна в реалност – Disneyland! За ден бяхме отново деца. Без проблеми и грижи, с усмивки, които карат лицето да те заболи. Смяхме се през сълзи, докато останем без въздух. Викахме от страх и адреналин на скоростните влакчета и атракции. Тичахме напред-назад от нетърпение да успеем да се качим на всичко. Ядохме сладолед, докато ни прилошее и ахвахме от вълнение всеки път, когато видехме любимите си герои от детството да оживяват пред очите ни.
И с любовта е така. Ако до сега не сте имали такава любов, потърсете си я, защото е най-сладката от всички. Уви, най-много боли от нея, особено за порасналите деца. Докато си малък падаш от ниско, изтупваш се и тичаш към следващата катерушка. Като голям падаш тежко, малко те е срам, но най-вече те е страх да се качиш пак. Въпреки белега обаче и двамата трябва да признаем, че любовта си заслужава риска. Дори ако само за малко те накара да се чувстваш отново като дете.
Жени Рашева
УЛЯНА Кьосева
Терзание
И все зоват ме някакви неразгадани ветрове
и някакви неприземени сънища ме викат.
Студени, влажни, чужди градове –
как топлината да ви върна със молитва?
И все ме мамят някакви добри очи,
но не във този град, разведен с добротата,
а някъде далеч, при изворни води,
които носят чистота в сърцата.
И все жадувам да си ида у дома
във себе си навътре да погледна.
И да открия само тук, че виждам синева,
че само тука свети моята звезда-вечерница.
И все повтарям някакви добри слова,
с които ме изпратиха щастливи мама, тате,
за да намеря тука истината, мъдростта,
а този град ме шибна с низостта си.
И все ще се завръщам с благослов
във моя град, при извора на добротата,
на обичта при святото разпятие,
а тука ще живея със враждата…
Есенни плажове
Лятото мина, дойде есента,
със скучни, дъждливи пейзажи.
Взех във дланта раковина и тя –
върна ми топлите плажове.
Ето – морето в почуда искри,
от златна пътека прорязано.
Залезът тихо и нежно шепти
нещо на пустите плажове.
Гледай морето, как чудно блести
от буйна жарава запалено.
Тихо сънят те обгръща и ти
сливаш се с топлите плажове.
Ти си тръгна
Ти си тръгна. Заплакаха чайките.
И морето от болка се сви.
Ти си тръгна. И мигом угасна
красотата на тез летни дни.
Ти си тръгна. И отнесе със себе си
любовта ни, а моите дни
станаха сиви като залязващи
призори ранни звезди.
,,Той си тръгна“-прошепна ми пясъка.
И отнесе и мойта душа.
Потъмня и на слънцето блясъка
и в сърцето навек опустя.
Испания – сурова и нежна – пътепис
На 3 часа път със самолет от София. Дълго пътуване, незнайно точно в детайли закъде. Заради приказките на от детството в книгата на Уошингтън Ървинг „Къщата с призраците”. Заради един Замък.
Убедена съм, вече толкова месеци след завръщането си през септември, че където и да иде човек в Испания, нито ще сгреши, нито ще остане разочарован. Освен, ако очаква лекокрили и повърхностни впечатления и само ликуваща жизненост от разни забавления. Не, Испания е дълбочина. Тя е сурова мъдрост. В известен смисъл-грубовата, ъгловата и насечена /не е кипра и кокона като Италия/.
Испания им мъжка енергия. Срещата с нея, за първи път, причинява неочаквано с дълбочината и страстта си вълнение. Още от прозорчето на самолета. Летиш над сурова земя с насадени безброй маслини – да, и в сърцето на всяка пустош може да порасне живот, щом човек е поискал това…
Влизаш от минало в съвременност и обратно с лекота, без да е нужно да сменяш честотите на сърцето си. То добива някакъв особен кураж на тази вековна земя. Черпи от силата и.
Да видиш Испания за първи път през очите на Андалусия е верният избор. Защото Андалусия е старата душа на Испания, нейната първоистория и романтика, сливането на древни култури, връзката със Северна Африка, духът на Ориента, изключителното съчетание на религии…
…Севиля е град за обичане, град да се изгубиш в него, да скиташ из малките улички. Да търсиш къщите на героите от оперите, които имат сюжет и „свръзки” тук, да топиш из въздуха залци с ароматите на готвено…Изневиделица да те напръскат с парфюм с мирис на портокал продавачи на парфюми, излезли пред магазина, за да рекламират стоката.
О, ако само се излежаваш на плажа и пропуснеш жегата на белия град Кордоба! Ако пропуснеш суровата му красота, жаждата, която утоляваш с очи и с уста в двора с невероятните шадравани на местния древен владетел. Съчетанието на религии в „Мескита”та – джамия и катедрала една в друга. Старият Еврейски квартал в съседство. Тесни улични, в които се криеш от слънцето. Златните векове на разцвет на науката и културата в Кордоба били IX—X. Учените наричали града ”украшение на света”. В Кордоба имало 70 библиотеки, а библиотеката на халифа Ал Хакам II имала 400 000 тома, включително много редки ръкописи. Пример за съжителство на религии, за омесване, за преливане…да, в Кордоба усещаш, виждаш, докосваш лицата на Испания. Чуваш стари гласове…Вървиш по легенди. Вдишваш древност, издишаш настояще. Бъдещето е някъде отвъд, то е усещане за нещо хубаво на хоризонта…
… Да, в Андалусия има неизбродими хоризонти. Отвъд е Северна Африка и Мароко. По средата – Гибралтар. Една скала между два континента. Гранична територия, нито на Испания, нито на Африка. Една миниатюрна Англия в градче като в приказките. Имаш усещането, че всеки момент в пристанището ще акостира кораб с пиратско знаме. Че ще разтоварват тежки сандъци със злато. Че от кръчмата ще излезе древен пиян моряк с превръзка на окото, прегърнал бутилка ром. Че от английската червена телефонна кабина ще се зазвъни „международно”. И такива ми ти работи в тази гранична зона. Обитавана свободно от маймунки, които знаят цената си на туристическа атракция и не падат под нея. С огромна пещера с приказна акустика и светлини, в която правят страхотни представления. С огромен фар с красива гледка. С летище с край в океана. Градче, което ти се струва, че може да извадиш и да скриеш в кутийка.
И това е Испания, да и това е …Испания е почти субконтинент, тя е огромна за размерите на останалите европейски държави. Разноезична, разединена и единна. Едно цяло и много части. Мисля си, че вероятно обединяващото се нарича „страст”. Има много страст в тази държава, тя е пламенна, а също така и дълбока.
Едва ли само завоевателният дух на арабите от Северна Африка ги е довел по тези места. Енергията им също ги е намагнетизирала. Така са създали шедьовърът Алхамбра. Замък на върха. Със система, която отвежда тонове вода на всяка минута, за да се напояват шадраваните и огромните площи на замъка. Разходката из него трая часове. Изумително е как човешката ръка възстановява пищните градини. Те са най-голямата красота на замъка. Шедьовър на градинарското изкуство. Поезия от растителност, създадена за вдъхновение и отмора. Човек върви и си представя стаите в целия им разкош – с милионите възглавнички, огледала, полилеи, дивани и софи, благовония…Сега в стаите е празно, но пък е рай за въображението. Гледките от прозорците са опияняващи…
… Алхамбра е поезия от камък и природа. Запазен е в превъзходен вид – за слава на създателите и и на човешката ръка, която я пази толкова години…
…Има още една „поема”, която за малко да не прочета, защото не беше включена в екскурзията. Ронда! Градче на високото. Има автобуси от Фуенхирола до там и обратно. Приказка в камъка. Кафенето на Хемингуей. Най-разкошната сангрия /сладко вино с плодове/. Мост над огромна височина. Ако погледнеш отдолу, градчето сякаш лети във въздуха…
… В Ронда е една от най-старите арени за бикоборство. С музей, в който виждаш, че бикоборството не е убийство, а ритуал, литургия. Сложно съставен спектакъл, в който човекът и животното се обичат, все пак, въпреки всичко…Когато излезеш на арената, сякаш усещаш това. Въпреки ритуалната природа на бикоборството, то е силно ограничено в наши дни и в Ронда се случва само през септември…
… За испанците може би най-обичани сред историческите личности са крал Фердинанд Арагонски и кралица Изабела I Кастилска – обединителите на държавата. Те са положени в катедралата в Гранада, Андалусия. Андалусия, макар да звучи с име на жена, има мъжка енергия. Срещата с Андалусия остава дълго време в сърцето. Като среща с красив, дълбок, тайнствен, омагьосващ сеньор с посребрени слепоочия. Не ти достига, искаш още да разбереш. Никога няма да разбереш много неща. Винаги ще имаш пространство да си ги доизмислиш. Всякога ще го усещаш дълбоко в себе си. Защото да, така е с всяка …страст!
Уляна Кьосева
ХРИСТО РАШЕВ
ЛЮБОВ
,, Любовта няма ,,постоянен адрес“. Тя е като птица. Идва и отлита. И мисълта за Нея остава да живее в тебе, докато си жив…“
Защо умира любовта
и гаснат траурно цветята,
и идва хладна пустота,
в която лута се душата?
Защо е крехка като птичка
и толкова ранима тя?
След нея вече си самичък,
след нея празен е света.
Къде отива онзи трепет,
от който гледаш вдъхновен,
в очите на любимо ,,цвете“
притихнал, плах, усамотен?
Къде са мислите, които
живяха в теб и нощ, и ден,
и те държаха запокитен,
в оковите на нежен плен?
Къде е блясъкът в очите?
Къде са танцът и смехът?
Къде е шепотът на дните,
в които спираше дъхът?
Защо умира любовта
и гаснат траурно цветята?
И как е пусто на света –
без тебе и без синевата!
,, Любовта е птица, птица от жарава… И когато литне – огънят остава,
да гори сърцето с пламък син и див, и не намалява – докато си жив…“
Тайна
Гората крие своя вечна тайна,
безмълвен, ням свидетел на мига,
от всекидневната борба безкрайна,
между живота и смъртта…
Дълбоки нокти, писък в тишината,
безмилостно връхлитащи криле –
обагрена във кръв криви следата
по стръмни, заснежени брегове.
Жестока хватка, клюн и остри нокти,
и тупащо до пръсване сърце…
Борба тъй дълга и тъй страшно кратка,
сред бели и безбрежни снегове.
Величествена, горда хищна птица,
в сумрака на отлитащия ден,
забива нокти като тъмна жрица
във своя улов – вече вкаменен.
…
Оглозган скелет…и мълчи гората,
в очакване воалът на нощта
да скрие пак следите от борбата,
между живота и смъртта…
На Лов
,,За лова са написани купища мистични безсмислици, но той вероятно е по-древен от всяка религия“
Ърнест Хемингуей
Аз съм ловец – на безбрежния вятър,
на красотата родила дъгата.
Аз съм ловец – на човешки души,
които изгубени, в мрака се мятат.
Аз съм ловец – на духа на морето,
на красотата покрила небето,
на дълбините отвъд океана,
аз съм ловец – на дъха на Балкана.
Аз съм ловец – на мига в тишината,
говореща нежно на снега в планината.
Аз съм ловец – на човешки души,
които без път в тъмнината се мятат.
Аз съм ловец – на вълшебните думи,
стопили дебелия лед помежду ни.
Аз съм ловец – на вълшебната песен,
въртяща Земята във танца Небесен.
Аз съм ловец – на горещото слово,
сложило в жертва сърцето готово.
Аз съм ловец – на човешки души,
които безпаметно в мрака се мятат.
Аз съм ловец – на пътеки безкрайни,
пазещи ревностно своите тайни.
Аз съм ловец – на човешки души,
които от страх в тъмнината се мятат.
Аз съм ловец на човешки души…
В ТЪРСЕНЕ НА ЩАСТИЕТО
,, Има красота, над която годините нямат власт – красотата на сърцето“
Източна мъдрост
Животът понякога ни среща с невероятни хора и събития, провокиращи у нас различни въпроси, например: Какво е щастие?
Джон Хантър, един от легендарните професионални ловци на Африка, влизал в схватки с лъвове-човекоядци, с разярени слонове и биволи, с леопарди, преследващи човека като плячка, авторът на ловно-приключенския бестселър ,,Саваните на Кения“, беше написал няколко думи за американски милионер, дошъл при него на лов в африканския буш. Дошъл със собствен хеликоптер, който на всеки два дни му доставял отново специална храна и напитки . Американецът бил наследник на огромно богатство. Но бил най-нещастният човек на Земята, по думите на големия ловец, който той изобщо някога бил срещал.
,,Плачеше като дете, не знаеше какво да прави със себе си и с парите си. Беше дошъл в саваните на лов, за да избяга от собствения си свят, в който можеше да има абсолютно всичко, което пожелае.“
Интересно…Лично за мене това беше безкрайно интересно…
…
Имах слизания до града и в едно от тях, не мога да го забравя и едва ли ще го забравя някога, срещнах Драго.
Бях спрял да пия бира и оглеждах с искрено любопитство хората около себе си, когато тоя се появи незнайно откъде, но появата му сякаш хвърли светлина наоколо.
Имаше невероятна усмивка, открита и чиста. Нещо невероятно светло и чисто излъчваше целият му образ. Беше с шапка, накривена на главата, под която напираше буйна коса, със старо и износено, но симпатично сако, което много му отиваше и със синя тениска, с която го виждах после още няколко пъти .
Имах чувството, че виждам пред себе си най-щастливия човек на земята. Такава радост излъчваше лицето му, такава светлина искреше от очите му. Държеше бира в едната си ръка и се усмихваше на света около себе си и на хората, които го закачаха, минавайки край него.
По едно време се изтъпанчи, по всяка вероятност, тарторът на компанията им. Не знам как да го кажа, но си личеше, че думата му се чува. Че се слуша в устата това, което говори.
-Здравей, Драго! Как си?
И Драго започна да обяснява подробно какво прави и с какво се занимава, сякаш пред него стоеше работодателят му, който го е хванал в крачка далеч от работното му място.
Преди появата на ,,силната“ личност до Драго се беше появил един, явно от тяхната група, който не привличаше погледа с нещо особено. Драго беше поискал да го почерпи.
-Абе, мани, аз сега…Не ми се пие…
Мънкаше нещо и Драго се отказа. Но тарторът го върна отново към същия човек:
– Ти що не си му купил бира на него?
– Не иска – с почти оправдателен тон издума Драго и се усмихваше с невероятното си обаяние.
– Няма не иска, човек не се пита иска ли бира или не иска! Купуваш и край! Толкоз! Ти купи сега, пък да видим дали не иска! Я поръчай за него веднага две бири, да видим дали не иска!
И Драго на секундата извади парите за две бири.
– А така! Дай едната тука! – и тарторът хвана с ръка шишето.
– А наздраве!
И неискащият също поиска.
А Драго им се усмихваше, сякаш с него се беше случило най-хубавото нещо на света.
Като си спомня за него и сега нещо в душата ми свети, нещо се радва.
Изпиха бирата нашите приятели и тарторът изля остатъка на земята.
– А така, Драго! Видя ли, че иска! Сега аз заминавам, че имам нещо да върша.
Ще тръгваме заедно с него.
И той погледна към ,,скромната“ личност.
– А ти сега, и като се връщаме, и изобщо днес, като ни видиш, продължаваш да черпиш! Докато свършиш парите. После почваме ние.
И тарторът пое нагоре с другия, а Драго им вдигна шишето за довиждане и им се усмихваше така, сякаш тарторът му беше казал – ,,Ей сега се връщам и ти нося един милион“
Съмнявам се, че ако му го беше казал и това беше истина, усмивката на Драго щеше да бъде по-хубава, по-светла и по-чиста. Дори напротив. Просто Драго си беше такъв. Драго си беше Драго. Той се усмихваше и се радваше на това, което има, на това, което виждаха очите му, на света около себе си, на всичко наоколо.
Приличаше ми на светец. Усмивката му и тази светлина в очите, това излъчване на лицето му не можеха да означават нищо друго, освен невероятна чистота на душата, която носеше този човек.
Сигурно съм го гледал прекалено захласнато, а аз по друг начин въобще и не можех, защото той се обърна към мене:
– Абе, братле, тебе от къде те познавам?
Усмихнах се на свой ред на вниманието, което ми се оказваше. Бутилката ми беше почти празна.
– Братле, ще пиеш още едно! – ухили ми се Драго и ми подаде бутилката, поръчана за мене.
Дойде по-близо и аз едва се сдържах да не прихна от смях. Усмихваше се и се чудеше сега пък мене откъде ме познава. Нямаше никаква вероятност отнякъде да ме познава, но аз добре знаех какво го беше накарало да обърне погледа си към мене.
Пихме после по още едно и от мене. И нашият хубавец почна да ми се оправдава, че би взел и по още една, но имал вече само два лева, а ги дължал на някого. Сутринта му дали заплатата – 80 лв. Бирата беше по два лева. До обяд му бяха останали пари за една бира.
– Аз ще мърдам, братле! Ще се видим пак. Знаеш ли, мене тука всеки ме познава! Като питаш за Джаича, край! Питай който искаш!
Въобще не се съмнявах. Бях видял как гледа на хората и на света около себе си.
…
За мене щеше да си остане един от най-щастливите хора, които съм срещал. Беше беден, по всичко личеше, че беше много, много беден. Но това не пречеше на лицето му да свети някаква невероятна вяра, някаква светлина, нещо, което те поразяваше с чистотата и силата на излъчването си.
Христо Рашев