Петя Петрова за ролята си в операта „Италианката в Алжир” – „Работата се превръща в игра”

На 9 март 2019 г. на сцената на Държавна опера – Стара Загора ще имате наистина удоволствие за всички сетива да гледате Петя Петрова в главната роля на Изабела в „Италианката в Алжир“. Тази опера се поставя за първи път в Стара Загора, а тази роля Петя чака отдавна в кариерата си.

Петя Петрова е родена в София. Завършва Музикалната академия в класа на доц. Иванка Нинова. Продължава да специализира при Александрина Милчева и Баясгалан Дашням. Дебютира на сцената на Софийска опера в ролята на Розина в операта „Севилският бръснар“ от Росини. Носител е на първите награди на международните конкурси „Борис Христов“ в София,“Силвия Гести“ в Люксембург, „Франсиско Виняс“ в Барселона, „Таланти и майстори“ в Добрич. Тя е единственият досега победител на вечерта и финалист, представящ България на конкурса „Певец на света“ в Кардиф. Продължава вокалното си развитие с певци като Рокуел Блейк, Монсерат Кабайе, Долора Зажик и Елизабет Норберг – Шулц.

Репертоарът й включва роли от белкантовите композитори Росини, Белини, Доницети.  Особено място заемат ролите „травести“ като Керубино от „Сватбата на Фигаро“ на Моцарт, Сесто от „Юлиус Цезар“ от Хендел и Никлаус от „Хофманови разкази“ на Офенбах, Хензел от „Хензел и Гретел“ от Хумпердинк. Изпълнява и роли като Мадалена от Риголето и Мег Пейдж от “ Фалстаф“ на Верди и Сузуки от „Мадам Бътерфлай“ на Пучини .

Солист е на театрите в Хамбург, Мюнхен и Берлин, Виена, Мадрид, Барселона, Севиля, Билбао, Коруня, Сантяго де Чили и Ковънт Гардън в Лондон. Пее под диригентството на Маурицио Бенини, Алберто Дзедда, Фридрих Хайдер, Бруно Кампанела, Фредерик Шаслен и др. Записва заедно с Едита Груберова, Курт Мол и Адриан Пиечонка интегрално издание на песните на Щраус за „Найтингейл“ и операта „Странното недоразумение“ от Росини за „Наксос“.  Ангажиментите и  в България включват роли в „Пепеляшка“,  „Евгений Онегин“  в Софийска опера и записи за БНР.

Солист е на Държавна опера-Стара Загора. На сцената е била Розина в „Севилският бръснар“, Мадалена в „Риголето“ от Дж.Верди, Фенена в „Набуко“ редом с Мария Гулегина на Стадион „Берое“, участва в „Кабаре в Операта“ и в много концерти.

Разговаряме за участието и в предстоящия премиерен спектакъл на „Италианката в Алжир“ и работата й с режисьора Урсула Хорнер.

Петя, това първото ти участие в операта „Италианката в Алжир” ли е?

Да, първи път е, дебют. Макар че очаквам това да се случи от много дълго време. Интересното в тази роля е,че в сравнение с Розина в „Севилския бръснар” и Анджелина в „Пепеляшка” тя е доста по-ниска гласово. Певиците, които пеят Изабела в „Италинката в Алжир” и хората, които разбират – препоръчват тази роля да се прави по-късно, не в млада възраст, освен ако гласът не е много тежък, голям, широк и зрял. Така че тази роля идва при мен в правилния момент и да, трябваше да почакам. Освен това в сравнение с тези две девойки в оперите, които споменах, Изабела е по-зряла жена. Тя познава от всички страни отношенията с другия пол, познава игрите с него, знае какво да прави, какви предимства да извлече, как да се пази… Така че Изабела е много по-зрял и пълен характер, многостранен, не „плосък” като Анжелина (ангел) в „Пепеляшка”, която е само добра.

Казваш „зряла” за Изабела, обаче не е ли доста безсразсъдна тя да тръгне към коренно различна страна и то да търси любимия си?

В тази опера има един интересен момент. В Италия по онова време съществуват така наречените „чичисбео” (итал. cicisbeo, мн. ч. cicisbei), което е някакво явление само в Латинските страни. За да се омъжи една жена (много бракове са сключвани по сметка) – всички са били наясно, че не е задължително да има любов, по-скоро задължително е да няма любов. Омъжената жена не е можела да споделя всички социални дейности със съпруга си, макар че самата тя е имала много богат социален живот, особено ако е била богата и е можела да си го позволи. Но жената не е можела да се движи сама, напр. да отиде на театър или опера или на някакви обществени срещи. И винаги е трябвало да бъде придружена от някой – някакъв мъж или някакъв кавалер. Точно тази длъжност се е наричала „чичисбео”. Те са били винаги зад жената, която придружават и са и шепнели в ухото. Така че „чичисбео” означава звукът, който се издава като шепнеш  – ономатопео, няма конкретен превод тази дума. Това с придружителя е ставало със съгласието на съпрузите. Имало е един определен, конкретен човек, не всеки път с различни.

В операта „Италианката в Алжир” този придружител, компаньон и приятел  на Изабела е Тадео, той я съпровожда в нейното пътешествие да търси Линдоро. Макар че Изабела не е женена. Интересното е, аз си мисля че… ето тя – има възможност в Италия да се среща с много мъже, свободна е, но е придружавана от този Тадео, когото тя не обича, но допуска до себе си… В Алжир  среща бея Мустафа, който ги заплашва и те отиват в един сарай… Та Изобела казва „Мен от мъжете не ме е страх”. Това значи за мен, че тя има всякакви възможности  и връзки, опит с мъже, но на всичкото отгоре е решила, че обича точно Линдоро и е тръгнала да го търси. Въобще Изабела е решителна, организирана и приключенски настроена, сигурна в себе си – в това, което иска и в това, което може, в своите умения, не се страхува от различни ситуации, не се страхува да тръгне и да пътува в неизвестното…

Как е покрит музикално характерът на Изабела и на жените в „Италианката в Алжир”? Според теб Росини разбира ли жените?

Разбирал е жените той, да. А певиците-още повече! Той е бил женен за певица. На всеки, който е участвал в поне една опера на Росини прави впечатление това , че има някаква определена схема , по която са писани музикалните произведения по онова време. Разбира се, не всеки който е писал по тази схема, получава такива невероятни резултати като Росини, Моцарт, Хендел, Вивалди.

Има големи прилики, които се откриват – със „Севилският бръснар” – къде се намират дуетите, къде се намира  терцета, къде се намира квинтета. Има някаква схема, по която се развива музикалното „скеле”, върху което Росини прави операта. Също по това време не само Росини, но и други композитори „взаимстват” от …себе си. От най-различни предишни свои неща. Така например арията на Пепеляшка е наполовина еднаква с арията на тенора от „Севилският бръснар”  в последните действия, която много рядко се изпълнява, защото е много трудна. И е писана първо за тенора, след това е пригодена за Пепеляшка. Интересното е, че Росини, както Белини и Доницети правят конкретна опера за конкретна Примадона . В Случая със „Севилският бръснар” е била за тенора – който е бил „примо уомо” /първи мъж/ – Мануел Гарсия , един от най-известните певци на всички времена  и те слагат една много голяма ария накрая, за финал на операта.  Което е изключително трудно. Един вид хем предизвикателство, хем подарък за главното действащо лице. Защото вече хората са  чули всичко през цялата опера  и накрая като един завършек, като „черешка на тортата” – още нещо – отгоре!

Росини е знаел какво прави, макар че е бил много млад, когато е писал операта и тя е писана за много кратко време. Самата Италианка има 3 арии, в които се разкриват нейните черти. В първата ария тя пее за „Неочакваните обрати на съдбата”. Втората ария е за любовта – „Какво бих направила за човека, когото обичам”, а третата ария… заради нея операта по времето на Росини е била доста време неизпълнявана и забранена от цензурата, защото в нея се подбуждат към въстание робите италианци в Алжир. Арията се казва „Мисли за Родината” – мисли за геройствата на италианците, покажи  какво значи един истински италианец ! И тогава, когато Бонапарт е бил в Италия, във времето на Гарибалди – тази опера е звучала много революционно.  Така звучи речитативът на Изабела към любимия й Линдоро – „Бъди смел, самоотвержен, нека една жена да ти покаже, какво значи да си истински италианец и да имаш патриотична гордост. Защо трябва аз да организирам италианците и да ги водя към въстание, за да се освободят от робството си в Алжир, а вие, мъжете – какво правите?”

Допада ли ти като за първи път да участват точно в тази постановка, с тази сценична версия, с този режисьор – с Урсула Хорнер?

Да! Много е хубаво това, прави ми впечатление, че в Стара Загора репертоарният план се прави според „материала” , който има в театъра – според възможностите на солистите – и като гласове, и като техника, и като натюрел.  За голям мой късмет намирам, че в  този театър се реши да се прави тази постановка и още повече с тази режисьорка! Тя има подход към работата като към игра. Това, което гледах на репетицията… Всичко изглежда много хубаво , много разработено – от една страна за очите , от друга – за емоциите на зрителя, от трета страна – да разбере той, какво точно се случва на сцената . А за нас, артистите, е така направено, че не просто да има ефектни движения, а да има истинска игра на сцената. Ние не се правим, че играем. В един момент бяхме въвлечени в една игра, която е не само от ситуацията, защото тази опера е комедия на ситуациите и на нравите – но е игра между нас самите като колеги и като хора и то на няколко плана. Така че и за нас участието в тази постановка задоволява много от нашите мечти и желания като певци, като актьори и като хора. Работата се превръща в игра.

Като ми говориш, си мисля, че тази роля е била написана за теб…

Е, не е… Но е много хубаво, че е била написана. Не само тази, но и много други, за да можем ние, артистите, да ги преживяваме. Някои са ни дали възможност, която пребъдва във времето, във вековете и все още – чрез ролите да изживяваваме неща, които  един човек няма как да преживее в своя живот и в ежедневието.

Като препрочитах либретото на операта си мислех, как е неизчерпаем арсеналът на една жена, с който си служи, за да постигне целите си…

При Изабела този арсенал наистина е много богат. Сблъсъкът и с непознатото я кара да импровизира. Тя наблюдава много добре „противника” Мустафа. Той самият „поддава”, обяснява и казва, какво иска. Така че Изабела следва принципа на добрия продавач „Разбери какво иска клиента и му го дай”. И така Мустафа попада в собствените си мрежи. За него важи приказката„Внимавай, какво си пожелаваш, защото ще ти се случи”. Изабела още в началото казва, че не вижда в ситуацията страшни неща. Че трябва съвсем леко, с намигване и с усмивка да се справят. Че няма да е борба „тежък стил”, а борба „свободен стил”.

„Италианката в Алжир” се поставя за първи път на сцената на Старозагорска опера в 1994 г. и години съществува. С какво е актуална тази опера днес? Какво е посланието и към съвременниците?

Действието в тази постановка исторически е пренесено в 1920 г. Имаме една италианска кола „Бугати” на сцената, костюмите са от този период. Мислех си много за посланието…Главното е в сблъсъка между две коренно различни култури, между християнския свят и мюсюлманския, което и в момента се случва в света и в България като част от света и е много актуално. Затова, че /и в операта е показано/, че хората имат добро желание за среща и опознаване на различните от тях, на непознатите, но не са подготвени за това. Нито Мустафа е подготвен за срещата си с една Италианка, макар че той я въжделее. Той казва – искам точно италианка, защото разбрах, че те са много интересни жени. Но той не знае, какво ще получи ! Нито Италианката знае, какво ще намери, отивайки в Алжир. Тя се хвърля емоционално след любовта си и любовта я прави толкова смела – да не забелязва истинските трудности, които среща по пътя. И се сблъсква с всички тези бежанци, както сега ние в Европа – какво очакват те да намерят тук?!  Какво  ние си представяме за тях ? Нашият обоснован или необоснован страх , какво ще донесат в Европа? Всичко това е показано в тази опера, но чрез комичното. И с един хепиенд! Мустафа накрая казва „Това новото и непознатото не е за мен, по-добре да си остана в предишния си живот”.

Какво пожелаваш сама на себе си преди премиерата?

Пожелавам си да мога да усетя всички страни във всяка една ситуация на сцената. Да съм тук и сега във всеки един момент в различните срещи на Изабела – веднъж с Тадео, веднъж с Мустафа, веднъж с Линдоро… Да имам хубаво настроение и сигурност за успешен край, който има Изабела  през цялото време!

Интервю на Уляна Кьосева