Честит рожден ден, проф. Минко Балкански !!!!
Проф. Минко Балкански на 97 години:“Истинското щастие е да дадеш. Няма по-голямо щастие на земята от това“
„Човек е роден да бъде щастлив. А щастието идва, когато даваш“.
„Какво можеш да направиш за добруването на един народ, какво друго освен образованието“.
“Най-важното нещо във възпитанието е алтруизъм. Това значи да се интересуваш за другия, да го разбереш, да се обърнеш към него…Това става с обич“.
„Ако хората имат мечти, трябва непременно да ги осъществят. Невъзможно нещо няма.“
И на 97 години продължава да помага на български деца да сбъдват мечтите си.
Припомняме ви интервюто с професора от 2019 г.
Проф. Минко Минев Балкански е учен физик, професор в университета „Мария и Пиер Кюри“ в Париж. Роден е на 24 юли 1927 г. в старозагорското село Оряховица. Още в началното училище малкият Минко се отличава с ученолюбие и интерес към различни учебни предмети. В гимназията взема по 2 класа за година и едва на 15 години става студент в Софийски университет. Но мечтите му надхвърлят националните граници. Като малък е запленен от съдбата на Луи Пастьор и неговата цел е университетът на великия френски учен – елитният Екол нормал сюпериор в Париж. Успява да замине за столицата на Франция, но не е приет в университета, тъй като там имат право да учат само французи. По-късно завършва Националното висше училище по химия в Бордо. Става доктор на науките на 27 години, а година по-късно и най-младият в света професор по физика.
Проф. Балкански е представял свои изследвания в 34 университета в Европа и Америка. Започва работа в Екол нормал /École normale supérieure, ENS/ като изследовател в лабораторията по физика. Работи по-късно и в Масачузетския технически университет, преди да стане професор в университета „Мария и Пиер Кюри“ в Париж, където оглавява лабораторията по физика на твърдото тяло. Чел е лекции в Япония и Китай. Резултат от дългогодишната научна дейност на проф. Балкански са публикуваните 30 книги и над 2000 страници други научни публикации. Той е почетен професор на Университета „Пиер и Мари Кюри“ в Париж, многократно е гост-професор в Калифорнийския университет, с дълго научно сътрудничество с Индия (където участва в създаването на Висш институт за научни изследвания), член е на Индийската академия на науките (и награден от президента Раджив Ганди с най-високата степен на Наградата за заслуги към Индия), с непрекъснато научно сътрудничество с Полша и командор със Звезда на Ордена за заслуги към Полша), с дълголетно научно сътрудничество с Китай и много други страни, доктор хонорис кауза е на Софийски университет. След 1993 г. проф. Минко Балкански се заема с активна дейност в помощ на науката и образованието в България.
С цел да подпомага културния живот в родния си край проф. Минко Балкански създава Фондация „Миню Балкански“, именувана в памет на баща му. Базата на фондацията е в с. Оряховица, където бившите магазини и къщи на семейството са преустроени в приемен дом, битова зала, библиотека (с френска литература над 6000 тома), изба, учебна зала по информатика, фитнес зала и музей. Освен това фондацията откупува и реставрира няколко къщи, където е възстановена традиционната битова подредба. В този етнографски комплекс, който е от особен интерес за чуждестранните гости, се провеждат редовно курсове по информатика, срещи, семинари и занимания по френски. Фондацията организира ежегоден конкурс по математика и физика за талантливи български ученици.
Проф. Балкански създава Национален институт за образование в с. Оряховица, открит през 2006 г. Той се помещава в реставрираните сгради на училището в селото, дарено на Фондацията от Община Стара Загора. Институтът провежда курсове за обучение на преподаватели в областта на информационните технологии, както и по други научни области.
Почетен гражданин е на Стара Загора. Доктор хонорис кауза е на Софийски университет и на Тракийски университет Стара Загора.
На 18 юни 2019 г. гост на поредицата от общоградски срещи „Красивите лица на Стара Загора“, организирана от dolap.bg, беше проф. Балкански. Предлагаме ви със съкращение част от разговора.
Уважаеми професоре, как едно селско дете, успява на 15 години да завърши с отличен средно образование, на 16 – да стане студент по химия в Софийски университет, а на 17 – почти без пари, да замине за Франция, за да учи точни науки?
Като дете ходех по нивата да правя експлозиви, щях да запаля къщата…Родителите ми бяха заети с работа. Баща ми прецени, че не може да се занимава с мене и на 6- годишна възраст ме пратиха в Нова Загора при една дама, която не познавах. Тя ме записа в училище. Така училището ми стана и семейство и общество.
По онова време четях каквото ми падне в ръцете. Прочетох една много дебела книга за Луи Пастьор. Той е голям френски химик. Сега всички големи болници и медицински научни учреждения носят неговото име. В книгата прочетох, че като млад, този човек отишъл в Париж, явил се на конкурс и влязъл в училище „Екол нормал сюпериор“. От там тръгнал и станал голям учен. Казах си:“Защо да не стана като него?! Той ми е интересен човек!“ Тогава трябва да съм бил на 10-ина години.
Какво е Екол нормал сюпериор и Екол политекник? Обществото на Френската революция създава две заведения, където да се подготвят хора, които да служат на нацията. Едното е академия за наука и култура и другото – да управлява държавата . Мечтата на всеки френски родител е детето му да влезе в едно от тези две училища. Защото, когато успее да влезе в Екол нормал, на 18 години той вече е държавен чиновник , стажът му за пенсия започва от там и той никога не остава без работа. А е и на разположение на нацията. В Екол политекник например са обучават за служби, от които „най-неприятната“ е да си президент на републиката. Но всички завършили стават министри и са на разположение на Републиката. Ако някой иска да си направи частен бизнес или да излезе от служба на Републиката, трябва да си изплати годините във висшето училище, което е огромна сума.
Знаете ли за Чудото? Чудото е, че имаме редица млади българи, които влязоха и в едното и в другото училище. До създаването на нашата фондация, не е имало българин, който да е издържал конкурса и да е влязъл в тези академии. Ние създадохме конкурс по математика и физика и всяка година двамата първенци на конкурса, влизат в един от двата университета. В момента 8 /осем/ млади българи във Франция са професори на високи позиции. Когато Йордан Табаков влезе за първи път в Екол политекник, българското знаме се вдигна пред сградата.
Ние написахме нова страница в културната история на България. От тогава насам, всяка година по двама умни и работливи българи влизат в тези учебни заведения.
Искам да подчертая, че аз никога нищо не съм направил сам. Даже може да се каже, че нищо не съм направил. Защото казвам на хората:“Хайде да направим това!“ И те го правят. А най-много е направила Община Стара Загора. Всички кметове – от проф. Цанко Яблански до сегашния Живко Тодоров, са истинските политици на България. Защото те виждат бъдещето 50 години напред. Те се интересуват от образованието.
Още от първия ден, когато купих къщата на баща ми в село Оряховица и открихме така наречения културен център, кметът проф.Яблански асфалтира улицата, защото моите гости да могат да се доберат до вкъщи. И тъй започнахме. Каквото сме направили, е благодарение на Община Стара Загора. Има много хубави места по света, където мога да ходя и да живея. Но идвам тук с голям ангажимент, защото създадохме един уникален център. И навсякъде, където отида заявявам, че Стара Загора е втората столица на България на образованието. Защото, когато ми казват, че само в София се подготвят ученици за международните олимпиади по математика, заявявам, че това не е вярно! Имаме Регионален център в село Оряховица, където вземаме децата в събота сутринта и ги връщаме на родителите в неделя вечерта. Те са при чудесни условия, на пълен пансион, преподават им най-големите математици на България. Това общуване за два дни, 8 часа занятия, вечерите, които прекарват заедно, е голяма ценност за младите хора. Това е уникално.
Професор Балкански, нека да се върнем назад в годините и да споделите как заминахте за Франция?
Тези неща не се разказват, защото на времето не бяха легални…Представете си как е възможно през 1946 г. едно хлапе само да тръгне за Франция. Имах един братовчед Георги, който решил, че аз трябва да се уча в чужбина. Когато му споделих, че искам да замина за Франция, не беше учуден. По същото време друга наша братовчедка – Стоянка, се омъжи за голям комунист и голям началник. Моето семейство не искаше да ги види и да ги чуе. Георги, обаче, предложи да отидем на гости на Стоянка, за да покажем на младото семейство колко много му се радваме и ги обичаме. Накупихме армаганите, отидохме двамата на гости и една нощ, към 3 часа, Георги ми носи паспорта и ми казва :“Ето, заминавай за Франция!“
На границата ме питат:“Ти дипломат ли си? – Не!- отвръщам. Какви са твоите родители? – Никакви! „Къде заминаваш? – Да следвам! „Кой те кара? – Аз искам!“
Минаха един, два, три влака и накрая ме пуснаха, защото имам всички документи.
Имах в джоба си 10 долара. Пристигнах във Франция и веднага се озовавам в Екол нормал сюпериор, където със съжаление разбрах, че нищо не може да се направи, за да стана там студент.
Баща ми имал навремето приятел зъболекар, който следвал във Франция, където имал любовница. Дошъл си в България, да си уреди документите и да се върне при любимата. Тогава, обаче „Желязната завеса“ пада и човекът не могъл да излезе. Даде ми едно писмо до тази жена, която е в Бордо. Отивам при нея. Погледна ме и ме прие за градинар. Баща й бил писател и разполагаше в шатото с голяма библиотека. Майка й беше артистка. В гимназията учих малко френски и можех що-годе да се разбирам. Живеех в една таванска стаичка и получавах храна. Нищо повече. Освен работата в градината, бях и разносвач на продукти от фирмата им. Първия път, когато занесох чувалчето с гипс на посочения адрес, ми дадоха една паричка. Изгори ми дланта, като на просек…После така стана, че тези спечелени парички от бакшиши, ми позволяваха да отида на театър, на опера…
Как станахте студент, а на 28 години професор?
Българите са много работливи. На цял свят разправях, че най-работливият народ в света е българският. Но като се върнах в България си казах:“Боже, 53 години съм лъгал!“
Жена ми се произнася за мене:“Той само работи, друго за него не зная“! Това е цялата история. Животът е труд! Явих се на един конкурс. Като знам сега каква подготовка е нужна, чудя се на акъла си и на самоувереността си тогава. Пристигнах през м. февруари, а през май се явих на национален конкурс за прием в големите училища. Исках са ползвам речник, за да разбера условията на четирите огромни задачи. Как да е се справих на писмения изпит и ме допуснаха до устен. Попаднах на преподавател, който ми зададе въпрос за електрическа индукция. Имаше една дълга дъска, която разделих на колони и я изпълних с картините и с уравненията. Учителят ми каза:“Момче, мина времето на нямото кино. Хайде сега обясни какво си написал!“ Отговарям:“Всичко е на дъската, аз не зная френски език и не мога да обясня подробности“. Приеха ме в училището в Бордо, което ми отвори пътя да вървя напред.
В Бордо идваха професори от Париж. Един от тях ми предложи да направя докторска работа при него. За някои това би било голям престиж, но аз отказах. Винаги съм бил много самостоятелен. Може би досаден за някои. Заминах за Париж и започнах да чукам на вратите на големите професори като заявявам:“Искам това и това да правя!“ Намери се един, който ми каза:“Долу има една стая, настани се там и направи докторската си работа“. Когато накрая му занесох труда си, за да го приеме, стана голям проблем. Всеки професор иска докторската работа да е хвала лично за него. А в моя труд нямаше нищо от него и за него. Все пак на 27 години станах доктор на науките.
Случи се така, че веднага след това, ме поканиха в Берлин в най-големия научен институт. Тук направих успешно проучване, което се оказа много интересно и го представих на международна конференция. Тогава целият екип от Екол нормал ме атакува, какво правя в Берлин и ми предложиха работа в лабораторията по физика. Това е мястото, от където са излезли най-много носители на Нобелова награда, в това число и последните четирима.
Обичам да общувам с хората и особено с колегите. Като млад, събирах всички физици, които се занимаваха с физика на твърдото тяло. Десетина от тях бяха мои близки приятели. Едно изключително общество. Работата на един научен работник е не да се затвори сам. Той сам нищо не може да измисли. Слуша другите какво правят и като разговарят, като разискват, му хрумва нещо и тръгва по този път.
И да знаете чудото: Чудото е, че през м. февруари 2019 г. директорът на Екол нормал ме кани на тържество. Откриват нова катедра и приемат екип, в който е Янко Тодоров от Плевен- един от нашите лауреати, възпитаник на същото това училище. Радостното е, че неговите интереси са продължение на моите, на това, което правех като млад. Това е моята гордост. Тези деца, които заведох в Париж и които наистина стават големи учени е голяма радост.
Професоре, колко млади българи са се реализирали успешно под Вашето крило?
120 лауреати сме приели. Тази година имаме един забележителен математик. За подготвяне за конкурса ,трябва да си ученик в най-елитно училище. Изпитите са много и много сериозни. Имам двама сина, които не бяха съвсем загубени, но нито единият, нито другият можа да влезе в това училище. Но сега всяка година, като се обадя на училищния директор и му представя едно-две досиета на българи, той ги слага в купчинката на записаните. Дори не ги обсъждаме. Да имаш такава отворена врата за българските деца е уникално. Никой не може да влезе в това училище, освен с комисии, изпити…Това се дължи не на мен, а на младите българи. Когато Младен Димитров дойде, представих го на директора:“Ето го момчето с два златни медала от международни олимпиади по математика“. Веднага го приеха. И през двете години Младен беше на първо място. Сега е пълен професор и има екипи в три страни. Уникален математик.
Къде и в какви екипи сте работили, освен 40 години като преподавател в университета „Мари и Пиер Кюри“?
Където и да отида, оставям нещо от себе си, а не само чета лекции и участвам в научни конференции и конгреси. В Индия основахме Френско-български институт. В Япония създадохме дружество. В Китай – също. На световната карта сме отбелязали всички места, където мои ученици сега са професори. Няма кът по света, където да няма мои възпитаници.
През м. май, когато семестрите в университета завършваха в Париж, летях направо за университета в Калифорния, където бях професор 26 години.
Вие, уважаеми професоре сте световно признат учен, но в продължение на 53 години сте бил невъзвращенец в България. Кога и как направихте първата стъпка към родината?
Има хитри хора в България, които знаят слабостите на академичното общество. Аз бях лишен от българско гражданство. Имах смъртна присъда. Всичкото зло, което комунистите могат да направят на един човек, беше ми направено. Така че аз бях отписал завинаги България от сърцето си.
Но един колега, проф. Иван Лалов, който е много мъдър българин, през 1993 г. беше декан на Физическия факултет на Софийски университет. Той измислил да получа титлата Доктор хонорис кауза, а академичният съвет е гласувал единодушно.
В лабораторията ми в Париж, където работех, идва посланикът на България Симеон Ангелов. Той ми донесе български паспорт, билет за София и предложението да се завърна в България след 53 години. Категорично отказах. Той ми съобщи, че последният французин, който е получил това високо отличие е Франсоа Митеран, президентът на Франция. Това още повече ме ядоса, защото на времето казах на Митеран, че не бива да ходи при Тодор Живков. Един френски президент не трябва да посещава комунистическа страна. Но той дойде и искаше и аз да го придружа. Симеон Ангелов беше умен човек и извади последния си коз:“Знаеш ли, че последният физик, който е получил тази награда е Люи дьо Брой“? Дьо Брой за мене е голям физик … И ме превзеха.
Идвам в България, чета лекция в Академията и в университета, никакъв интерес. Поисках да се срещна с деца, които учат френски език. Заведоха ме в едно училище. Децата ме питаха за образованието и възпитанието, какви са приемните изпити. Обясних за конкурс „Женераль“, за който кандидатстват най-знаещите и можещите. Предложих на аудиторията да играем на този конкурс и спонтанно го обявих. Първият, който се яви, беше Младен Димитров. Трябваше да се погрижа за него, да го издържаме, да се чувства добре във Франция. Отново казвам, че никога нищо не правя сам. Събрах приятелите Дими Паница, Боян Христофоров, семейството на жена ми, приятели и създадохме дружество „Институт за наука и култура в България“. Създадохме едно френско общество, което се интересува от България. То се самоиздържа. Има членски внос. Всяка година, тази беше на 8 юни, се събираме и отчитаме какво сме свършили. А студентите ни, които вече са завършили във Франция и се намират на високи позиции, правят големи дарения. Така новите студенти идват на наша издръжка.
Във Франция има развита голяма индустрия „Сен Гобен“ за производство на стъкла. Има фабрики по цял свят. Едно момче- Светослав Чакъров – влезе в Екол политекник, но забравих да поискам стипендия за него. Говорих с директора на лабораторията на Сен Гобен, който му даде стипендия и като завърши с отличен, стана директор на всички фабрики за стъкло извън Франция.
Как и защо създадохте Фондация „Миню Балкански“?
В България думата фондация е мръсна дума. Хората мислят, че това е организация за пране на пари и за мошеничества. Фондацията е система, чрез която се правят дарения, за да може да направи добри дела. Фондацията си поставя цели и тя трябва да получи средства, за да ги осъществи и то само в полза роду. Аз съм пенсионер и имам достатъчна пенсия, за да живея добре. Но нямам възможност да издържам това, което Фондация „Миню Балкански“ прави за учениците и учителите на България. За съжаление в нашата страна няма разбиране. Наистина направихме много неща, но само благодарение на Община Стара Загора. От първия ден до сега, каквито нужди имаме ни се подава ръка в село Оряховица. Фондацията получава дарения от много места, но не и от българското общество. Досега, през изминалите 26 години, сме получили само едно лично дарение от 1000 лв. от една учителка.
Къде живеете, професоре? (Въпрос от публиката)
Живея в Париж, срещу Айфеловата кула и в село Оряховица имам една къща. Половината месец съм в Париж, другата половина – на село.
Сега, на Вашите близо 92 години, с какво, освен с Фондацията се занимавате? (Въпрос от публиката)
Откраднаха ми цигулката и не можах да си намеря нова, на която да ми е приятно да свиря. И преди 3 години започнах да уча пиано и солфеж. Тази сутрин бях почти три часа на пианото. Снощи също. Имам пиано в село Крива круша, в Оряховица и в Париж. Когато ходя на гости при сина си в Америка има чудесен роял и аз го използвам.
Докъде стигна реализиране на идеята Ви за въвеждане в българските училища на предмета „Морал, етика и гражданско образование“ ?(Въпрос от публиката)
Изглежда че българският народ не може да търпи думите морал, етика и гражданско образование. От 20 години сме си поставили за цел да въведем в училище предмет „Гражданско образование“, за да има в България гражданско общество. Във Франция е прекалено. „Жълтите жилетки“ са пример за това. Но щастие е да живееш в страна, в която ако даден министър каже нещо, общността го репликира: „Не, не е така“! В България това го няма. Имах щастието преди 10 години, когато Йорданка Фандъкова беше министър на просветата, да си поговорим. Тя е учителка и аз съм учител. На нашата среща тя заяви:“Проф. Балкански, през м. октомври тази година ще има в училище „Гражданско образование“. Много се зарадвах, но…Преди две-три седмици бях в София, за да посветим една улица на Дими Паница. Видяхме се отново с Йорданка Фандъкова и ме покани на среща. Ще я „гъделичкам“ отново за гражданското образование. Нямам обяснение защо в България това не се случва. В нашите летни училища по този предмет я се запише едно дете, я не. Това не е въпрос за децата, а за родителите им. Родителите желаят ли техните деца да са възпитани или не? Те желаят да им дадат занаят – да печелят пари. Парите не са мярка за човека. Това е грешна мярка. Мярката за човека е какво можеш и какво правиш.
Събрах от Франция всички учебници по гражданско образование и възпитание, избрахме седем теми, преведохме ги и ги издадохме. Най-хубавият учебник е „Добри обноски“. Имаме на разположение прекрасни 7 учебника по този предмет, които са приети от Министерството на образованието и науката като помагала. От всички училища в България, само едно купи 200 бр. от тях. В България най-важно е възпитанието на родителите, което да предадат на децата си. Образованието е задължително. Ще ходиш на училище и ще се научиш да пишеш и да смяташ. Но възпитанието е не по-малко важно.
Какво ми се случва в България? 25 години пиша на министри, на директори на училища и пр., но отговор не получавам. По повод 25-годишнината на Фондация „Миню Балкански“ съм пратил издадената книга на президента на България, на министрите, на директорите на всички училища. Нито един не ми е отговорил, че я е получил. Бе, човек, пиши: “Получих я!“ Нито ти ща благодарността, ни оценката. Това е въпрос на възпитание. По инерция, пратих книгата и на френския министър на просветата. Да знаете какво писмо ми написа! С какви вълнуващи слова ми благодари, че се стремя да донеса френската култура в България. И очевидно е, че той го е написал!
В България има всички възможности за образование, но няма възпитание. Това може да звучи неприятно, но е истина.
Някъде бяхте казали, че в България има морална недостатъчност. Какво имате предвид?
В България има корупция. Нищо не става в България без корупция. Това е голям срам. Навсякъде по света е така, но е елегантна, скрита, а в България се вижда и с просто око. За съжаление в България живеете под знака на комунистическото мислене. Как може тази страна да не иска да си признае миналото?! Аз питам тези млади и хубави хора, които идват във Франция, знаят ли какво е станало на 1 февруари 1946 г.? Никой не знае! На тази дата главата на България беше отрязана. 1900 видни хора, целият парламент, регенти, всички видни поети, писатели и учени са застреляни и хвърлени в яма, направена от бомба. Това българите крият! Признайте, че това е огромна грешка! От там нататък ще строите бъдещето на страната..!
Как запазихте след повече от половин век, българския език? (Въпрос от публиката)
Първата ми реч в България беше ужасна, но лека полека си възвърнах майчиния език. Във Франция няма с кого да разговарям на български. Никъде в света българите не се събират. Във всеки град има еврейски квартал, арменски, китайски…В Париж живеят хиляди българи. Виждаме ги, само когато президентът на републиката идва. В посолството ни ще се смачкат хората.
Ако трябва да вземем пример в образованието, коя държава препоръчвате?
Френската система ми харесва, защото на всяко ниво се отбелязва кой е първи, кой втори. Има стремеж към по-добро, по- хубаво, повече. В българското образование няма грешка. Системата е хубава, учителите са на ниво. Грешката е, че родителите не се грижат децата им да уважават учителите. Учениците влизат и излизат когато си искат, говорят, не внимават. В училище „Люи льо Гран“, където водя младите българи, при първото отсъствие, веднага директорът разговаря с мене по телефона. При второ отсъствие – ме вика незабавно при него, за да обсъдим ситуацията. При трето отсъствие – вън от училище!
Казват нямало учители в България, не е вярно! Има чудесни учители, които работят на бензиностанциите. Зная много млади хора, които имат съответната диплома и са започнали учителската професия, но са я изоставили поради нетърпимото поведение на учениците. И родителите си позволяват да искат обяснение на учителите. Те се месят в работата на училището, вместо да си свършат задълженията вкъщи. Няма никаква дисциплина и няма почит към учителя. Това е голяма грешка!
Когато българските учители стачкуваха, взех самолета и пристигнах в България, за да ги подкрепя. Моята първа дума беше – Къде са родителите?! Те мислят, че като си дал детето си в училище, учителят е длъжен да им свърши работата. Щом няма уважение към учителя- няма образование. Една страна без образование няма бъдеще Образованието е единственият фактор за развитието на едно общество. Направи ми най-хубавата и най-модерна фабрика. Ако в нея не работят знаещи и можещи инженери и техници, нищо не е.
Разкажете за семейството си. Някой продължава ли пътя Ви на учен?
Имам двама сина и пет внуци. Вече съм дядо на професор в университет Колумбия в Ню Йорк. Синовете ми като мене са работохолици, т.е. знаят само да се трудят. Единият ми син Александър Балкански направи тъй, че да имате образ в телефоните си. Това е негова заслуга. Той направи алгоритъма за компресия и декомпресия на картината. Това е голямо постижение. Със Стив Джоб живеят и работят заедно. Този алгоритъм той качи на платка и създаде индустрия. За две години при него работеха 1200 най-големи специалисти по информатика. Другият ми син Ив Балкански и жена му бяха преподаватели в Харвард. Но като им се родиха деца, се върнаха във Франция. Синът ми е директор на Института „Паскал“, която е голяма научна организация. Съпругата му е професор по изкуствен интелект. Техният син на 27 години е професорът в Ню Йорк. Малкият е втора година студент в Харвард. Сестра им е сценограф.
Другите двама внуци са много разглезени, защото баща им е голям човек, но все пак Орелия две години идваше в Оряховица да преподава в училището по английски език. Малкият е още малък и се занимава с коли и мотори. Чудя се тези „неспособни“ деца, как влизат в Харвард?
На 24 юли 2019 г. ще навършите 92 г. Моля разкрийте тайната на Вашата идеална форма във всяко отношение?
В избата на моята къща в Париж направих фитнес зала. Имаме треньор и три пъти седмично, заедно със съпругата ми Нели, по един час, щеш – не щеш – спортуваме. И спортуваш, докато направиш всички необходими упражнения. И никога не отсъствам. Треньорът разпорежда: Ще се движиш толкова време, ще обикаляш тази градина и аз изпълнявам. Много послушен съм, особено за физическите упражнения. Това е много важно. Относно храната – много рядко ям месо. Изключение правя, когато съм в компания. Най-сладко ми е да хапна един хубав домат с малко сирене и самардала. Зеленчуците са произведени в моята градина от български градинар.
Посъветвайте ни как да вървим успешно по Вашия път.
Работете! Работете! Работете!
На срещата проф. Минко Балкански получи Грамота от името на областния управител на област Стара Загора Гергана Микова, Поздравителен адрес от Съюза на учените в България от Стара Загора от председателя доц.д-р Васил Хаджиилиев, подаръци и благопожелания от зам.кмета на Община Стара Загора Иванка Сотирова, от името на ОУ „Кирил Христов“, от Dolap.bg и др.
Росица Ранчева
