Да си спомним с респект и благодарност за Маестро Димитър Димитров (11 юли 1929 – 4 февруари 1999г.)

Димитър Димитров, макар и родом от Кюстендил, неразривно свързва името си със Старозагорската опера. Не случайно и днес за събитие от времето между 60-те и 90-те години на миналия век накратко, с носталгична обич, се споменава като „по времето на Митко Димитров”. Този човек не просто работи в Старозагорския оперен театър, той го превръща в олтар, на който принася цялото си съществование! Разширява кръгозора и завишава критериите на поколения изпълнители и почитатели, влияе дори върху композиторското творчество. Когато завършва Консерваторията и идва в Стара Загора, Димитър Димитров сварва институцията в състояние на „завареното сираче”. През 1958 г., на Вторият национален преглед на оперните ни театри, съвсем открито вече се правят такива коментари за отношението на т.нар. „народна власт” и грижите ѝ към Старозагорската опера. Такова е отношението на висшестоящите, такова е и самочувствието на оперните деятели. Със системен и упорит труд Димитър Димитров издига нивото и престижа на театъра, прави го достоен и уважаван домакин на Фестивала на оперното и балетното изкуство, в рамките на който дори се провеждат следващите национални прегледи (V, VI, VII и VIII) на оперно-изпълнителското изкуство в България.

След междуособиците сред ръководствата и настъпилата вследствие диригентска криза, която рефлектира върху целия състав, в Старозагорска опера постъпват двама стажант диригенти – Светозар Христов и Димитър Димитров. Командированият от София и назначен за главен диригент по това време Руслан Райчев и оркестъра подкрепят Димитър Димитров.

Младият диригент е имал, разбира се, и неудачи, и сътресения, срещал е и неразбиране, и отпор. Имал е и подкрепаи от Георги Стоянов, и от Николай Николов, директор и същевременно цигулар в оркестъра, и от част от екипите. Не е за подценяване спартанското възпитание, получено от вуйчото – Георги Стоянов, също цигулар и на два пъти ръководител на трупата – веднъж през 1933, избран от общото събрание и после, макар и безпартиен, в периода 1956-1958 – по време на най-голямата криза в театъра.

Още ученик, Димитър Димитров свири като цигулар в оркестъра, израсъл е в този театър, познава го. Трудолюбив, взискателен, поемащ всякаква работа, която трябва да се свърши, той никога не разделя нещата – „това ми е работа, това – не”. Работи с цялото си сърце и душа, без много приказки и с ясното съзнание, че „Който иска, намира начин, който не – причини и извинения”. Работи, отдавайки най-доброто, на което е способен, без да изменя на своите максими: „Не сме се събрали да се обичаме, а да работим заедно” и „Един предвожда. Другите са полезни, ако помагат, ако вървят в същата посока.”.

Древните латини имат пословица: „Армия от елени предвождана от лъв е повече от армия лъвове, предвождана от елен.” Димитър Димитров не толерира изживяващите се като лъвове. През целия си живот събира даровити музиканти и гласовити певци, работи с тях – постоянно и упорито и е съвсем наясно, че най-надарените ще предпочетат впоследствие други, по-престижни сцени. Примерите са много.

Роден в Костендил, Димитър Димитров десетинагодишен е отделен от семейството си и е даден на своя вуйчо Георги Стоянов. Раснещ в аскетичната обстановка на ергенския му дом и възпитанието на този строг човек, Димитър Димитров от малък е приучван към премереност на чувството и неговия израз. Стегнатост и яснота на фразата характеризират и ръководителя, и музиканта Димитров през целия му творчески път, а емоциите – те избликват единствено в музикалната интерпретация!

Димитър Димитров е диригент от 1958 до 1998 г. с кратко прекъсване в началото на 90-те години, директор и главен диригент в периода 1965-1970, 1970-1876 – главен диригент, 1979-1982 – главен художествен ръководител, 1982-1984 – директор и главен художествен ръководител. Познавайки отблизо и в детайли целия театър с всичките му особености, предимства и слабости, познавайки отлично и местните вкусове и нрави, вслушвайки се внимателно в градивните критики, давайки си „сметка, че не можеш да си сигурен в добрия изход на една работа, ако зависиш от много други”, той обикновено е в центъра на събитията – от избора на ново заглавие и автор, през разпределението на ролите, подготовката на съставите, техническата обезпеченост на постановката, та до печатните и рекламните материали на театъра. Вещината на този подготвен музикант, качествата му на отличен организатор и административните му умения го превръщат в неформален лидер. Той не е излиятелен и многословен. Спретнатият външен вид отговаря абсолютно и на словесния израз, независимо от личните му чувства и пристрастия.

Първото самостоятелно избрано и работено заглавие на младия Димитър Димитров е заявка за нарушаване на инерцията: „Стършел” на съветския композитор Антонио Спадавекия по романа на Етел Войнич. „Стършел” прави най-силно впечатление на Третия национален преглед на оперните театри в София. Изборът на Димитър Димитров се оказва успешен: „творба, достатъчно певческа, за да не се отдалечава от дългогодишните предпочитания и вкусове на състави и публика, леко „напред” като музикален език и същевременно разчетена за голям солистичен екип, за да е гарантирано преодоляването на някои интерпретаторски шаблони, стъпката да е колективна.” – според дългогодишния наблюдател на дейността на оперния театър в България Розалия Бикс.

Руската музика присъства трайно в афиша на театъра и можем да бъдем напълно убедени, че това не е само заради директивите, спускани „отгоре”. Димитър Димитров поставя опери на Чайковски, Римски-Корсаков, Мусоргски, Прокофиев, а Антонио Спадавекия, Дмитрий Кабалевски и Андрей Петров са почетни гости на премиерите си в България.

Евгений Онегин” трайно присъства на сцената и е най-играното руско заглавие въобще в Стара Загора. Не можем да не споменем княз Гремин на Георги Енев, Ленски на Миньо Минев, Онегин на Борислав Дойчев, Татяна на Рене Йорданова и дебюта на Анна Томова Синтова в същата роля през 1965 г., дебюта на Стефка Минева в ролята на Олга през 1973… Много успешен образ създава и някогашният Мосю Трике, Асен Попов, характерен, с точен актьорски и вокален щрих, чийто внук Ивайло Йовчев, претвори образа на Ленски в последната постановка на „Евгений Онегин” в края на 2023 г.

Първото българско произведение в репертоарния портфейл на Димитър Димитров е балетът „Орфей и Родопа” от Цветан Цветанов и е абсолютна (световна) премиера на творбата. „Своето кредо за национален оперен театър на основата на национална оперна класика и новосъздавано творчество Димитър Димитров на практика осъществява в степен оптимална за възгледите му и за условията, в които работи Старозагорската опера.” –пише Розалия Бикс в монографията, която му посвещава.

Достатъчно е да споменем „Юла” с Радичка Богданова като сестра Агнеса, Юла – Лиляна Цанкова и Непознатия – Денчо Белев и „Добрият човек от Сечуан” с режисьор Леон Даниел – и двете в абсолютни (световни) премиери. С цитат от Бертолт Брехт започва и отзивът в сп. „Българска музика”: „Защото от свещените книги се знаеше, че малките промени могат да доведат до големи изменения”… А „Добрият човек” изгражда и надгражда качества и у солисти, и у хор, и у оркестър. Критикът Венелин Кръстев говори за „изисканото” им присъствие на сцената и отбелязва, че „най-малката българска оперна трупа проявява амбиции, които я извеждат между най-смелите и най-инициативните” – и то не в местния вестник, а на страниците на официоза „Народна култура”.

Смела стъпка на Димитър Димитров е и „Момчил”, с която се открива новата оперна сграда през 1971 г.

Янините девет братя” в старозагорското изпълнение звучи мелодично и най-сетне сбъдва предсказанието на Пол Дюка, при когото е учил Любомир Пипков, че това произведение ще бъде шедьовър. Постижения, при това единодушно отбелязани и от критика, и от публика, са образите на Циганката в изпълнение на Стефка Минева, Яна на Мария Клинчева, Ангел на Васил Недев и най-вече Грозника на Никола Кутин.

През 1977 г. за първи път опера от Големинов напуска столицата – „Ивайло”. Цяла глава от монографията на Розалия Бикс е посветена на отношенията между диригента и композитора и най-вече на вижданията и разсъжденията на Димитър Димитров за „Ивайло”. Прелиствайки страниците, „човек би помислил, че „Ивайло” е конструкция, не музика” – казва сам Димитър Димитров, докато коментират особеностите на творбата и неговото интерпретаторско виждане. Достойнствата на „Ивайло” задължават – според Димитър Димитров – той да бъде неизменно (постоянно) в репертоара на българските оперни театри.

По повод 1300 годишнината на България, Димитър Димитров заедно с колегите си Петър Русков и Георги Петров поставят операта в побратимения Куйбишев, а куйбишевци включват заглавието при гастрола си на московска сцена.

В годината, когато ФОБИ чества своята 15-годишнина, театърът домакин представя „…абсолютната премиера на „Тракийски идоли”, която Марин Големинов пише специално за старозагорската трупа в тясно сътрудничество с диригента Димитър Димитров и предвид наличните изпълнителски сили” – със съвсем основателна гордост отбелязва драматургът Румяна Апостолова.

С постановката на „Хан Крум Ювиги – казва Димитър Димитров – колективът още веднъж доказва твърдото си професионално убеждение, че национална оперна школа се създава с национални произведения.” Фразата е цитирана и от критиците в рецензиите за постановката, в които четем: „… под впечатлението на тази детайлно прецизирана оркестрова и певческа звучност, изискваща от всеки изпълнител максимална професионална концентрация и пълнокръвно артистично присъствие, се поражда усещането, че операта „Хан Крум Ювиги” започва истинския си сценичен живот едва ли не именно на старозагорска сцена” – Румяна Каракостова в „Българска музика”, 1984 г.

Хан Крум Ювиги” е последното мащабно българско произведение, реализирано от Маестрото. Но сътрудничеството му с Александър Йосифов е продължително и ползотворно. Първата им съвместна работа „Чудните приключения на Тошко Африкански” композиторът нарича „нашия общ Тошко”. Ред детски заглавия получават своята реализация на старозагорска сцена, а Александър Йосифов, години по-късно, когато Димитър Димитров вече не е сред живите, с благодарност потвърждава, че с негова помощ е успял да си изясни „някои проблеми с певческите гласове, работните им регистри, функциите им в общия драматургичен строеж и пр.” – свидетелство на Розалия Бикс.

Според собствените му пресмятания, Димитър Димитров е дирижирал над 1200 представления. Реализирал само в Старозагорската опера 57 премиери на 44 творби, от които 3 балетни, 4 – световни, 6 – премиери за България, 7 – за първи път извън столицата. Всъщност дирижираните заглавия са доста повече. Сред тях са „Цар и дърводелец”, „Лакме”, „Отвличане от сарая”, „Трубадур”, „Палячи”, „Кармен”, „Севилският бръснар”, „Стабат Матер” от Росини и от Перголези, „Графиня Марица”, „Хубавата Елена”, а списъкът на творбите, включени в симфоничните концерти, е още по-дълъг. Разнообразието на школи и стилове не е самоцелно, то е дирено и внимателно обмислено, търсено е равновесието между тях, овладяването на различни изразни средства, поддържането интереса на публиката.

И въпреки че традиционната старозагорска публика не е особено пристрастена към Моцарт, Димитър Димитров го „приема като насъщен, абсолютно необходим, своеобразен регулатор на представите за опера у нас, възпитател на вкус у изпълнители и почитатели.” – Розалия Бикс, с. 103. Премиерата на „Сватбата на Фигаро” (1966) застъпва последните представления на „Отвличане от сарая”, за „Вълшебната флейта” са поканени режисьора Вацлав Вйежник и художниците Йозеф Шалек и Надежда Ханакова. В афиша на театъра се появяват „Мнимата градинарка”, „Така правят всички”, „Дон Жуан”.

Търсещ винаги възможно най-доброто за своя театър, за Вагнер и „Летящият холандец” (премиера 14.4.1983 г.). са поканени постановчици от Германия, тогава ГДР – режисьора Детлев Роге, художника Лутц Крайзел, и драматурга проф. Екарт Крьоплин, чиято роля осезателно се долавя. Старозагорският „Холандец” впечатлява със своята стройност и логична мотивировка, несъвпадаща в ред случаи с познати досегашни тълкувания.

Димитър Димитров не се уморява да работи със своите солисти, а не са единични случаите, когато солисти от други театри идват тук, за да подготвят с него ролите си. Галя Йончева например напр. подготвя в Старозагорска опера своята Чо-чо сан. За Старозагорци Димитър Димитров изгражда еталони на Пучиниевите герои – със своите, формирани от него самия певци, и с гастроли от ранга на Райна Кабаиванска като Тоска, Анна Томова-Синтов като Мадам Бътерфлай и Пенка Маринова в същата роля, Стоян Попов и Никола Смочевски като Скарпия и пр.” – Розалия Бикс.

Ярко индивидуален, зрял и точен е и прочитът на „Турандот” – необикновено чувствен в любовните епизоди, остро характеристичен в жанровите сцени, смразяващо хладен – в миговете на жестокост и на фанатизъм в ритуалите. Тази „Турандот” (1990) е първа в биографията на Пламен Карталов. С непроменена естетиката тя става първи боен кон на Националната опера при триумфалното й турне в Япония. – пише Розалия Бикс.

Димитър Димитров осезателно променя и представите за Верди – най-изпълнявания оперен композитор в Старозагорска опера с повече от 50 премиери на 15 негови произведения и над 1500 представления или това е около 18 % от общата продукция за 90-годишната история на театъра1. 13 са вердиевите премиери на Димитър Димитров и няма как да не бъдат споменати „Симоне Боканегра” и Фиеско на Георги Енев, роля, в която гостува и световноизвестният Николай Гяуров; „Силата на съдбата” с режисьор Здравко Митков – постановка надхвърлила регионалната значимост; „Аида” (1988), респектираща със стилистичната си достоверност; „Набуко” (1982), чиито хорови епизоди неизменно вдигат публиката на крака и е окачествена като най-силния певчески спектакъл на старозагорци. Хорът на евреите се превръща във „визитна картичка” на театъра. Това е изпълнение, което се различава от кое да е друго и което – уви! – е единствено в спомените ни и в публикации от 80-те години, но до момента не е открит оцелял запис.

Фестивалът – едно от венчилата на Димитър Димитров. Фестивалът, замислен, планиран, превърнат в традиция, в емблема на града и на Старозагорската опера. Фестивалът, който поставя най-старата извънстолична оперна трупа във фокуса на общественото внимание и от нещо второкачествено, провинциално, издига престижа и авторитета ѝ. Фестивалът, е стимул не само за старозагорската трупа като домакин, а за оперно-изпълнителското изкуство у нас. Фестивалът и неговото златно време дължим пак на Маестро Димитров, макар той обикновено да седи в сянка. Но появата му на пулта е достатъчна – тя дава усещане за сигурност, че халтура няма да има, ще се прави добър спектакъл. Димитър Димитров създава и поддържа традиции. Веднъж обмислил начинанието, той държи да се спазват отликите му при всяко негово повтаряне – от художествената стойност на явленията до сигнала, флага и фестивалния огън.“

И накрая: мнозина, които са работили с Маестро Димитров, били са негови колеги, приятели, познавали са го лично, биха добавили още и още… Двете книги на Розалия Бикс, посветени на Димитър Димитров и Фестивала, също мнозина са чели. Стотици рецензии в печата фокусират вниманието върху задълбочената и прецизна работа на диригента и с певците, и с оркестъра; върху постиженията или неудачите на конкретна постановка. Целият този огромен масив информация, анализите, не са достатъчни, за да се намери отговорът на въпроса:

Колко любов, каква воля и какво себеотрицание е притежавал Димитър Димитров?”!

1 Статистическата извадка е за представленията на Старозагорската опера от създаването ѝ през 1925 до 2015 г.

Д-р Ема ЖУНИЧ