Проф. д-р Цанко Яблански описа живота и дейността си в мемоарна книга
На пръв поглед генетиката и дипломацията нямат нищо общо. В случая те се преплитат в интересния обществен живот на световноизвестния учен по генетика и развъждане на животните и политик от висок ранг проф. д-р Цанко Яблански. Той е един от радетелите и главните действащи лица за създаването преди 25 години на Тракийски университет-Стара Загора. Той е и сред учредителите на първия ротариански клуб в Стара Загора, както и на дискусионния клуб „Форум“.
През 1995 г. е избран за кмет на община Стара Загора с широката подкрепа на Обединените демократични сили. По време на правителството на СДС е назначен за посланик на Република България в Държавата Израел (2000–2003). С подкрепата на общността на българските евреи се реализира активно сътрудничество между двете страни. След завръщането си от Израел, зареден с нови идеи в областта на науката, професорът продължава активно своята изследователска дейност в Тракийския университет. По негова инициатива е създаден Интегриран център за научни изследвания. Спечелен и реализиран е голям екологичен изследователски проект по Норвежката програма за сътрудничество.
За своята активна научно-изследователска дейност проф. Яблански е отличен с голям брой престижни национални и международни награди.
Преди дни издателство „Сиела“ издаде мемоарната му книга „Наука, политика и дипломация“, която е повод за това любопитно интервю.
Професор Яблански, може ли 75 житейски години да се съберат в повече от 650 страници на мемоарната Ви книга“ Наука, политика и дипломация“?
Беше ми много трудно да ги събера. Имам десетки книги, учебници и статии по специалността ми като професор. Реших да напиша спомените си, за да изпитам удовлетворение, че представям честно и искрено живота си пред хората.
Започнах да пиша и това ми доставяше голямо удоволствие. Разбира се, не само си припомнях много неща, но и фактологически ги проверявах.
От друга страна родителите и близките ми, особено след 9 септември 1944 г. са преживели много обиди и тегоби. На съвременен език баща ми е бил голям бизнесмен в производство на шапки, като е владял Балканския полуостров.
Първите страници на книгата разказват как съм се родил точно на 9 септември 1944 г. в град Бяла Слатина. Къщата ни е била една от най-големите и красиви на площада. Майка ми е била на прозореца, от който вижда, че някакъв въоръжен мъж, стъпва на стол на площада и десетина други около него и започва да държи речи, да се заканва и т.н. Притеснена от случващото се, майка ме ражда доста дни предварително.
В началото на книгата съм проследил живота на цялото ни семейство, моите юношески и младежки години, казармата, в която прекарах 2 години…Мечтаех да кандидатствам архитектура или геология, но не ми разрешиха да следвам, защото съм от семейство, което е враг на народа, защото баща ми е имал фабрика. След казармата, татко ме посъветва да кандидатствам по-обикновени специалности в Стопанския или Лесотехническия институти. Явих се на приемни изпити по биология, химия, рисуване и математика. Приеха ме във Висшия селскостопански институт и бях удовлетворен от следването. Отдадох се и на моите музикални интереси. От ученик свирех на тромпет и веднага предложих да направим оркестър. Събрахме се тромпет, саксофон, три китари и барабани и един вокалист. Започнахме да свирим по забави, на фестивали в Студентския дом. Специално за днешните млади хора описах какво се случваше с всички вишисти: разпределят те да работиш задължително 3 години, където ВУЗ-а и партията решат. С Лили, която ми стана съпруга и бяхме рамо до рамо повече от 50 години, бяхме вече приятели. За да бъдем заедно, на края на следването ни решихме да се оженим. Разпределиха ни в монтанското село Медковец. Роди ни се и първото дете.
През лятото на втората ни година по разпределение, бяхме на почивка във Варна и случайно се срещнахме с нашия любим преподавател доц. Ненов. Той ми съобщи, че ме издирват от института, за да ме поканят да участвам в конкурса за аспирант. Подготвих се и се явих на конкурса, който се състоеше от изпит по специалността, по руски и френски език. Имаше трима кандидати. Бях с най-висока оценка по специалността -5.50. Взех и руския без проблеми, но френския преборих с чиста случайност, за която ще научат читателите на книгата ми.
Спечелих конкурса и станах асистент. После Висшият институт по зоотехника и ветеринарна медицина (ВИЗВМ) се прехвърли в Стара Загора, където станах асистент в катедрата по животновъдство и се занимавах с генетика.
Три са основните раздели в книгата Ви, на които сте отделили особено голямо внимание: наука, политика и дипломация. Какво сте написали в главата „Наука“?
Отдадох се на науката още от аспирантските си години. Интересът ми беше насочен към генетиката. Интересувах се какво става по света в тази област. Избрах си малко известната, но модерна за времето си тема „Генни маркери“. С изключение на хуманната медицина, другаде за генни маркери не се говореше. Направих първите публикации в наши научни списания, но които се разпространяват по света. Веднага получих предложение от няколко страни в Европа и САЩ, да им изпратя публикацията. Така започнах да добивам популярност на учен.
Не след дълго време Белгийското министерство на науката и образованието обяви конкурс за специализация на млад специалист с единствено условие да владее западен език. Ръководството на нашия институт застана зад мене и ме препоръча. Бяхме 8 кандидати от цялата страна, повечето от научни институти. Спечелих конкурса, подготвих документите и предстоеше заминаването ми. Но, след като Държавна сигурност проверява потеклото ми, спря специализацията ми. Как така, син на бивш индустриалец с национализирани имоти, ще представя България в Европа..? При това съден, осъден като враг на народа и излежаващ 3 -годишна присъда в затвора. Благодарение на това, че се застъпиха много хора от нашия университет, начело с партийния секретар проф. Карабалиев, заминах за Белгия.
Екипът веднага ме посрещна. Вкараха ме в лаборатории, каквито не бях виждал и на сън. 8 месеца останах в университета в град Генд. Работа – денонощно и всичко, което се постигне се публикува в най-авторитетните списания. Така направих 3-4 публикации, заедно с професора ми, който ми беше научен ръководител. Създадох много ползотворни контакти. Когато се върнах в Стара Загора, в сградата на ВУЗ-а която беше в днешната Математическа гимназия, с помощта на белгийците, направих модерна научно-изследователска лаборатория. Насочих изследванията си на генните маркери при свинете, защото те са много подходящи за наука, раждат много животни. Освен това, използваме ги много за месо. Заедно с белгийците намерихме генен маркер, който показва съответният индивид носи ли наследствен ген за високо качество на месото. Ако не носи, не го пускаме за разплод.
С какво Вие, професор Яблански, сте известен на световния научен подиум?
С генните маркери при вида свине. До тогава в България, такъв подход никой не използваше. Това ми донесе не само престиж, но и възможност по-бързо да изкача научните степени. След първата кандидатска дисертация, направих и защитих докторска дисертация. Тъй като още не бях навършил 30 години, поканиха ме да участвам в международни научни конференции за сметка на организаторите. Най-напред посетих Канада, после Мичигам, Гьотинген – тогава в Западна Германия…Имах доклади, за които залите се препълваха да ме слушат. В света по такива генни маркери работеха още 4-5 учени. И аз представях България. В Америка много често ме питаха къде се намира моята страна…
В книгата съм описал преживяванията си. Първият ми полет с Бойнг, плащането на 2 долара, от всичките 10, които можех да изнеса от България, за да слушам за първи път в живота си джазова музика на стерео слушалки и още, и още перипетии в онези много трудни за наука и контакти години.
За генните маркери имам издадени 3 книги и над 50 публикации. Една от книгите, заедно с колегите от Белгия е на английски език.
През всичките ми години в Тракийски университет съм работил в катедра „Генетика и развъждане на животните“ и съм преподавал на студентите по двете дисциплини. Радвах се на пълни аудитории. Бил съм научен ръководител и на 5 докторанти, които защитиха дисертации.
Какво е общото между генетиката и политиката?Как попаднахте в голямата политика?
След промените през 1989 г. бях поканен от Съюза на демократичните сили да участвам в техните прояви. До тогава никога не съм бил партиен член, а семейството ми е пострадало от комунизма. Освен това родителите ми винаги са ме възпитавали да не мразя, да не съм отмъстителен, да обичам хората и винаги да бъда в тяхна услуга. Реших да подкрепя СДС. Те пък гледаха да имат повече образовани и интелигентни хора. С времето започнах да ставам все по-популярен. В началото на 1995 г. лидерката Василка Добрева ми съобщи, че Централата предлага да се кандидатирам за кмет на Община Стара Загора. През есента на същата година, след балотаж с кандидата на БСП, спечелих изборите и до 1999 г. бях кмет на Стара Загора.
С какво ще запомнете кметския си мандат?
Написал съм с благодарност, признателност и респект много спомени с покойния вече митрополит Панкратий. Беше забележителна личност и голям човек. Описал съм посрещането в града на цар Симеон и царица Маргарита. То беше стълпотворение от хора, възгласи, цветя, истинска радост и вълнения. Предоставихме му, като на всички величия, да говори пред препълнения площад с народ от балкона на общината…
Като кмет се стараех да ръководя по възможно най-демократичния и интелигентен начин, да има пълна свобода на словото, през онези много тежки и гладни години, да направим възможно най-много неща, които са потребни на гражданите ни. Правителството на Иван Костов също се задъхваше. СДС спечели изборите в 7-8 градове и кметовете си контактувахме. Често ни събираше в столицата Стефан Софиянски. Въпреки, че не беше от СДС, кметът на Русе г-н Калчев беше роден демократ, Христо Кирчев – на Варна, на Пловдив…Освен това Американската агенция за международно развитие се стремеше да помага на България в развитието й на пазарна икономика. Те ни изпратиха -„сините“ кметове, на посещение в САЩ, да се запознаем с опита на американските колеги. После ходихме на посещение във Великобритания. Създадох контакти с американците и побратимихме Стара Загора с град Дъръм. Побратимихме се и с град в Северна Ирландия, но после се забравихме.
Но общините нямахме пари, просто няма и нищо не може да се направи. Владеенето от мене на английски език много ми помогна в работата. Сприятелих се с президента на Американската агенция за международно развитие, може би затова, че разговаряхме без преводач. Попита ме в частен разговор, каква помощ да му окаже. Помолих го да газифицираме града. Той се съгласи веднага и определи 1 млн долара финансово обезпечаване на проекта. Тогава 1 долар струваше към 3000 лв. Поканих американската посланичка в Стара Загора да открием една детска градина. Тя също даде дума газификацията на града да стане бързо. Разкопахме всички улици. Много от хората започнаха да мрънкат, но газифицирахме града за 3-4 месеца. Много и добри и лоши спомени имам с реализиране на това за мене най- голямото ни постижение, които ще прочетете в книгата. Но за един случай ще спомена сега: Иван Костов забрани определената от американците фирма на Сашо Дончев да изпълни проекта, въпреки че бяха спазени всички изисквания. Пари има, градът е разкопан, но „Командирът“, както го наричааха, не дава. Отивам при Иван Недев – отявлен комунист, но и дългогодишен опитен общинар, да искам от него акъл. Той се усмихна и веднага отсече:“Лесна работа! Ако искаш нещо да стане бавно, а ти през това време да си завършиш газификацията, направи временна комисия. Докато се сформира, докато започне да работи, докато излезе с решение, ти ще газифицираш не един, а два града!“ И така стана!
Пак ще спомена дядо Панкратий, Бог да го прости! Идва при мене в кабинета, стои скромно и малко притеснено и ми казва:“Господин кмете, до училището за бавноразвиващи се деца, което се намира до Катедралния храм „Св. Димитър“ са закарани газопроводни тръби. Не може ли още 20 метра по-на изток, за да влязат и в църквата!“ Така газифицирахме първата църква в България.
Направихме площада пред Общината и пешеходната улица по бул „Цар Симеон Велики“ . Бяха големи протести да се спре движението на МПС-та. Архитект Веселин Беров ми даваше хубави съвети. Той ми казваше:“Професоре, ако ще правиш нещо, прави го така, че да трае поне 25-30 години!“ . Той ми препоръча да се смени и канализацията в тази отсечка, за да не се разкопава после да ремонти. Извиках шефа на ВиК ,за да се разберем да се сменят тръбите. Категорично отказа, защото не било записано в годишния план, а предприятието е държавно. От ресорното министерство също отказаха финансиране. И аз реших на своя глава да сменя тръбите. Извиках инж. Рашев и той каза, разкопавайте, където трябва – ще ги оправим, където трябва-ще ги сменим. Един ден ме вика на кръстовището пред „Верея“ да слезем под земята 3-4 м.
Заведе ме до едно ръждясало петно и с една химикалка го натисна. Отвори се дупка и започна да блика вода. Получих 3 наказания за ремонти и ги платих по 300 лв. всяко – че съм сменил тръбите, че ремонтирах Синдикалния дом, който беше в окаяно състояние, а театърът нямаше къде да си играе представленията, защото сградата беше в ремонт…
За да съберем пари от гражданите, поканихме желаещите да си платят плочки с имената им, които поставихме по бул. „Митрополит Методий“. С гордост си спомням, че по мое време изляхме основите за изграждане на сградата на Регионален исторически музей. Завършихме основния ремонт на Стария театър. Направихме първото голямо общоградско честване на 5 октомври – Деня на Стара Загора. Започнахме реставрацията на Античния форум „Августа Траяна. Направихме сцена и първият голям концерт там. И още десетки други по-големи и по-малки придобивки за нашия град, които съм описал подробно. Разбира се, всичко това съм постигнал с работа в екип и с неоценимата помощ на редица видни старозагорци, на първо място митрополит Панкратий и д-р Богдана Димитрова, която по мое време беше председател на Общинския съвет. Съвместната ни работа показа, как в името на Стара Загора двама души от противоположни политически партии, могат да работят успешно. Актьорът Христофор Недков ми е много добър приятел. Маестро Димитър Димитров беше уникален човек. Много близък и прекрасен човек, учен и композитор беше проф. Петър Жеков. С благодарност и респект се отнасям към проф. Иван Божков, който направи твърде много не само за просперитет на Тракийски университет, но и на Стара Загора и още много, много личности, за които съм писал в книгата и на които изказвам искрена благодарност.
Как известен генетик като Вас стана дипломат?
Дипломатическата ми дейност беше върхът на удоволствието ми. Никога не съм си мислил, че ще стана дипломат, но съм се възхищавал от дипломатите. Определял съм ги като най-умни, интелигентни и представителни хора.
Мислех да кандидатствам и втори мандат за кмет на Стара Загора. Христо Бисеров, в качеството си на началник на изборния щаб, идваше при мене с предложения да правим скрита приватизация. На този ще дадем това, на онзи онова. С него беше и тогавашният областен управител Радомир Енев, който като мой студент изпитваше известно неудобство. Обясних, че извършваме приватизация по всички правила. Бисеров обаче заяви, че няма правила и каквото той разпореди това трябва да стане. Например НарМаг ще се приватизира в полза на едикой си. Аз се противопоставих и така си набрах врагове. А най-големият ми враг се оказа Бисеров, който можа да обработи и премиера Иван Костов, защото и той участваше в тези игри. Всеки гледаше да се облагодетелства. И застанаха срещу мене. Вторият мандат щях да взема от раз. В книгата съм писал нещо, свързано с д-р Евгений Желев, Бог да го прости. Като шеф на МБАЛ „Д-р Стоян Киркович“ сме работили с него много добре. Беше умен и коректен мъж. По едно време болницата беше пред фалит и заедно сме правили и невъзможното, за да я спасим. Когато започна предизборната кампания, той дойде при мене и ми каза:“Професор Яблански, чува се, че искат да Ви издигнат за втори мандат за кмет на Стара Загора. Заявявам Ви, че ако Вие се кандидатирате, аз няма да се кандидатирам! Аз съм реалист, лоялен съм и зная, че няма да мога да Ви победя!“
И така Христо Бисеров започна да раздава заповеди и предложиха за кмет арх. Иван Иванов. Но това е друга тема.
Мъдрият ни народ казва, че когато една врата се затваря, отварят се поне други още 3.
Извика ме в столицата Надежда Михайлова, която по това време беше външен министър и ми предложи да стана посланик на Република България в държавата Израел. Получих подкрепа и от президента Петър Стоянов. Заминах за Израел и станах посланик.
Всеизвестен факт е, че съм много амбициозен човек и бях решил да правя едва ли не чудеса. Но посланическата работа има изисквания, такт, дипломация. В книгата съм описал най-важните неща, които се случиха за четири години. Според мене бях успешен дипломат, защото притежавам чувството за куртоазия. В дипломацията не може някой да ти се разсърди и ти на него, да повишиш тон, да бъдеш неуважителен. Завиждаха ми дипломати от много големи страни, защото успях да се сприятеля с американския посланик, с австралийския посланик, с френския посланик… Играех редовно тенис с гръцкия, турския, датския и ирландския посланици… Българските евреи ме обичаха искрено, а и аз тях.
Кои свои качества отчитате като най-добри?
На първо място -коректността. Освен това, аз съм болезнено амбициозен човек и съм последователен в действията си, за да постигна нещо. Винаги съм полагал усилия, всичко което направя, да бъде направено много добре, а не да отбия номер. Аз съм си избирал нещата в моя живот. Стремежът ми винаги е бил да оставя нещо добро след себе си, което да служи на общността.
Професор Яблански, коя според Вас е най-ярката оставена следа?
Ако трябва да бъда откровен и честен, това са децата ми! Аз съм ги възпитал и се гордея с тях. Синът ми е лекар от най-висока класа. Той ходи да обучава специалисти в Западна Европа, а в България е най-добрият специалист- ортопед. Дъщеря ми се реализира успешно в сферата на хуманните науки. Гордея се и се радвам и на тримата си внуци. 51 години рамо до рамо беше и съпругата ми, която не само ме подкрепяше във всяко отношение, но беше и моето вдъхновения.
На Вашите 75 години, разбрахте ли каква е мисията Ви в този живот?
Мисията ми е да създавам нещо, което да служи на обществото! Звучи малко клиширано, но е истина. Никога не съм преследвал маргинални цели. Тази книга също съм написал с цел да се припомнят истини – добри или лоши. Мисля, че книгата трябва да я четат младите хора. Да видят как един човек, преодолявайки перипетии от детството си, може да се развие и да стигне до върхове. И в трите направления, за които съм писал – наука, политика и дипломация съм професионалист. Какво искам повече? Въпреки че не спирам! Имам намерение да напиша роман! Това ми е приятно сега да права!
Кога ще представите книгата си в Стара Загора?
Вероятно през месец септември тази година на Лапидариума в Регионалния исторически музей!
Росица Ранчева