Николай Лилиев – пленник на истината и красотата

Универсалният дух на поета

Посвещава се на 135 г. от рождението и 60 г. от кончината на Николай Лилиев (26 май 1885- 6 октомври 1960 )

Обстоятелството, че през 1985 г. 100-годишнината от рождението на Николай Лилиев премина под световния патронаж на ЮНЕСКО, говори най-красноречиво за международното му признание.

Серафичен поет, блестящ преводач, възвишен естет, театрален и езиков законодател – Лилиев е уникално явление в новата българска култура. След Пенчо Славейков и Яворов, той е един от хората, приобщили още в началото на ХХ век литературните и сценични завоевания на родното изкуство към модерните европейски образци. В този съдбовен процес Лилиев не бе само посредник, но и активен съзидател. За разлика от по-младия си съвременник Гео Милев, своята естетическа мисия той осъществяваше не така вулканично и буреносно, а някак тихо, почти незабележимо.., но не по-малко същностно и значимо. Лилиев насочваше пътя на интелектуалното съзряване на все още патриархалната ни нация с удивителен творчески стоицизъм, с патриотична добронамереност и нравствено благородство. Подпомагаше европейските преображения на българския художествен гений с цялата мощ на недостъпно извисения си дух.

Усвоил още в родната Стара Загора и /по-сетне/ в Свищовската елитна търговска гимназия основните европейски езици, по време на следването си в Швейцария и Франция /1904-1906 и 1909-1912 г. /, а и пребивавайки от 1921 до 1924 г. във Виена и Мюнхен, Николай Лилиев чете страстно в оригинал творби на Шарл Бодлер, Пол Верлен, Артюр Рембо, Стефан Маларме, Емил Верхарн, Морис Метерлинк, Херман Хасе, Хуго фон Хофманстал, Райнер Мария Рилке, Рихард Демел, Георг Тракл, Стефан Георге, Оскар Уайлд, Валерий Брюсов, Александър Блок. Много от тези автори той превежда още тогава, а проявява подчертан интерес и към „класиците“ Леконт де Лил, Юго, Гьоте, Ленау, Хайне, Пушкин…

Огромните интелектуални натрупвания не представляват бреме за аналитичния и всеобхватен ум на поета Николай Лилиев. Те просто хармонират на неговите природни дарби, усъвършенстват ги естетически. В това отношение Лилиев е подпомогнат твърде много от вродената си приобщеност към света на фантазията. Той не е чужд на абстракцията, дори на мистиката, макар че съзнателно отбягва всяко отклонение от общите, от естествените неща. Интелектуализмът в неговото изкуство никога не задушава поезията, както става в някои от религиозните теми на полския поет-символист Ян Каспрович например. В своите здрави литературни и езикови схващания Лилиев винаги се стреми към външната обоснованост и съвършена яснота. Чувството за ирационалност и алогичност при него щастливо е заменено от лирична простота и рационализъм. И все пак да не забравяме, че когато твори, Лилиев мечтае:

Когато нощем всред безкрая

извие звездният керван,

обичам смътно да гадая

и да бленувам своя блян.

/“Когато нощем…“/

Лилиев твори в пълно съзнание, но в широко отворените му очи се отразяват и ярката слънчева светлина, и мистериите на нощта. Лъчезарните образи на деня често пъти прииждат от тежките дъждовни облаци на безкрайните Лилиеви вечери. Явно крайният реализъм е неприемлив за Лилиев, защото подобна крайност изключва фантазията, обезсмисля поезията. Обобщени като възглед, тези изводи са блестящо защитени от цялото творчество на поета. Във времето, когато стилът на индивидуализиране среща твърде широко приложение в българската литература, а преди това и в европейската като цяло, Лилиев издига идеала за интуитивно и синтетично изкуство. Непреднамерено, но с чувството на съдбовна предопределеност – посредством всеки свой стих- той доказва, че изкуството трябва да се осъществява чрез най-висши и благородни символи, които обаче не бива да се смесват с „бедната алегория“. Ето кое дава основание на Николай Лилиев да навлезе в необятните и загадъчни простори на „новото изкуство“ не като подражател, а с оправдано лично и национално самочувствие, обогатявайки структурно и съдържателно не само българския, но и късния европейски символизъм.

Подобно на своите европейски учители-модернисти и Лилиев издига в култ свещения знак на символа. Но той разкъсва завесата пред „божеството“, за да съзре страдалния лик на своя народ. Особено около Първата световна война символизмът се превръща в негово спасение и изкупление:“Във тоя век на хищно изтребление/ о, господи, нима съм аз за там?“ /“Във тоя век…“/. Покрусата след националната катастрофа и ужасът от социалната безперспективност са едни от причините за последователната поява на Лилиевите поетични цикли „Война“, „Венци“, „Станси“, „Зад стената“, поемата „Ахасфер“, и книгите му „Птици в нощта“/1918 г./ и „Лунни петна“ /1922 г./ След произведенията, писани през периода 1905-1912 г. в Лозана, Париж и София и отпечатани в различни наши периодични издания, двете стихосбирки утвърждават почти сензационно името на създателя си като един от даровитите български лирици.

Лилиевата поезия е красиво трагично изваяна. Над нея витаят меланхолични стонове. От недрата й извира дълбока лична и национална тъга. Поетовата душа е смирена, белязана е с жеста на исихаското самоотричане. При Лилиев „Аз“ е символ на смирението, но личността на поета никога не застава в поза – не вещае резигнация, а естествено пресътворява идеята за вътрешния поглед, за дълбокото и тайно преосмисляне на човешката природа. Лилиевата душа е своеобразен нравствен филтър! Тя е болезнено чувствителна и гибелно раздвоена, но не бледнее, не чезне напълно. Напротив, на нея не са чужди и любовните трепети, преливащи на места във вакхически, в хедонистични страсти. Душата на Лилиев е ефирно нежна, но и невероятно сложна: отчаяна, но несъкрушена, измъчвана, но непреклонна- драматично жадуваща светлина, чистота, братство:

Аз виждам брат у всеки непознат,

и сред тълпата, що гърми край мене,

мечтите неродени се възеха.

/“Градът“/

Да, тъкмо тук, в стихотворението /оприличавано на поема/ „Градът“, ние можем да посочим едно от класическите доказателства за изповядваната от Лилиев нова, свободна, надлична, универсална Любов…

Енциклопедичното съзнание на Николай Лилиев е било винаги подчинено на целомъдреното съзерцание, а идейно-художествената му реализация наподобява огледално отражение на външния свят в сетивата и възприятията на твореца. Затова стиховете на Лилиев съкровено донасят отгласите от нестихващата вътрешна борба на неговото ранимо сърце:

Години моята душа трепти,

като водите на заключен ручей.

„“Години моята душа трепти“/

Поетът се прекланя езически пред хармонията. Той е очарован и фатално пленен от законите на Истината и Красотата. Символизмът при него не е просто идейно-естетически метод, привнесен механично от западните и руските образци. Той е своеобразна модификация на реализма на нашата поетична традиция. Но реализъм от по-висш художествен разред, реализъм водещ до едно сложно и загадъчно движение на духа, до енигматичната поезия на образите, на мислите, на чувствата…И на вдъхновението, което преобразява действителността и представите ни за нея, пренася ни в друг свят – светът на възвишените, девствените страсти. Следователно символизмът у Лилиев е органическа потребност! Той е вид социално-психологическа компенсация – европейски духовен мост, но и спасителен български бряг, в който се мият вълните на неговото южно, тракийско и същевременно общочовешко въображение:

Тихият пролетен дъжд

звънна над моята стряха,

с тихия пролетен дъжд

колко надежди изгряха!

/“Тихият пролетен дъжд“/

Лилиев живее в хармонично единение със законите на битието, усмихва се дружелюбно и разбиращо на неизброимите му проявления, „проповядва“ отказ от всякаква агресия. По свой път той е преоткрил истината на Рилке, че човек не стига по-далече от сянката на въпросите. Затова именно поетът насочва вниманието си към изначалното, към първичното, към зачатието, в което е скрит смисълът на бъдещето съществуване. Могъществото на сътворението Лилиев чувства и отгатва интуитивно в неразкритите сили на девствения свят:

Пред мен морето в забрава ще тъне,

сред тая безбрежна, безтрепетна шир,

прохладна вълна сама ще разгърне

спасяващо рухо на саван и мир.

/“Приижда вълната на моята скръб“/

По природа мълчалив, самотен и изключително вглъбен в духовните си видения, Лилиев е естествено предразположен към символистичната художествена мисъл, внушенията му безпрепятствено се сливат с нейния подтекстов изказ. Целият огрян от някаква магическа „лунна доброта“, той е част от естеството. Лилиев е освободен от всякаква суетност. И затова лесно се потапя в нирвана на тайното слово, в което белият цвят – сиянието на лилията, носи не толкова успокоение, колкото странно призрачно напрежение. Изящно и свенливо прикривано, това психологическо състояние е породено от предчувствието за неосъществимия блян:

И наший земен блян

безследно ще угасне сред вълните.

/“И наший блян…“/

Както и другите свои събратя по перо- българските поети Димитър Бояджиев, Димчо Дебелянов, Димитър Подвързачов, Людмил Стоянов, Теодор Траянов, Гео Милев, – и Лилиев живее разтърсван от националните драми, притискан безмилостно от сянката на зреещи глобални събития. Следователно, трагичните конфликти на Лилиевата поезия възникват и се развиват върху обективно-реалистична основа. Тяхното начало обаче е скрито в някакво първично, спонтанно, неовладяно желание, което е трудно да се осъзнае. То поражда страдание, тъй като е насочено към действителността, а самото не може да излезе от нейните граници. Не случайно тогава в „Ахасфер“ /чрез драматичния страдалчески образ на скитащия евреин/ Лилиев е изявил идеята за собствения си безутешен дух; а в „Родина“, макар и намерил себе си, той все още е онзи мистичен поклонник, бродещ в изначалното и предвечно битие на собствената си българска същност…У Лилиев явно драмата се основава не толкова на безпокойството в чисто вътрешни рамки, колкото на една външна борба – недекларирана, несподелена, но съществуваща. Именно тази борба е запалила смутеното духовно съдържание на поета. Нейният унищожителен огън се подклажда от сляпата сила на агресивната действителност и отчаяното състояние на индивида, който остава притиснат от жестоката съдба, тъкмо когато вярва, че „вече е победил света в себе си“.

Социологизуваме ли тези разсъждения, ние неминуемо ще стигнем до извода, че душевно Лилиев е скъсал с поствъзрожденския български буржоазно-еснафски свят. Още в годините на своята младост, отрекъл бе следосвобожденския му патриотарски манталитет. Но, попаднал в идейния вакуум на печалното си съвремие, той трябваше да оцелее, длъжен бе да търси спасителен брод. И поетът го намира чрез универсализма на своя интелект! Съзря го с пророческата способност на таланта си, просмуквал непосредствено в продължение на цели две десетилетия /1905-1924г/ естетическата чувствена атмосфера и философската мисловна енергия на Западна Европа.

За да добием реална представа за същността, за източниците на Лилиевия символизъм, освен естетическия модел на френските и немските поети и образците на модерното руско поетическо мислене, ние не бива да пренебрегваме и собственото емоционално – разсъдъчно убеждение на Лилиев за болезнената мъка в човешките желания, за невъзможността те да бъдат осъществени сред „спящите мечти“. И този философски модел Николай Лилиев носи през целия си живот не като естетически атрибут, а като неотделими от същността му идейни доспехи, изповядвайки го в стиховете си като дълбока морална религия.

Глобалните общочовешки съвременни етични идеи, чиито философски прототипи са завещани още през средата на ХІХ столетие от самотния франкфуртски мислител Артур Шопенхайур, Лилиев закономерно претопява в своята поетика, за да ги открием в стихотворения като „Градът“, „Безнадеждни са моите думи“, „Ти чуваш моята горестна молба“, „В далечни изгубени степи“, „Лежа в безлюдните пустини“, „Ридаят скръбни ветрове“…Властта им тегне и в ранните Лилиеви стихосбирки „Птици в нощта“ /1918,1920г/ и „Лунни петна“ /1922г./, но и в късния поетов сборник „Стихотворения“ /1932г./. Техните реминисценции обсаждат съзнанието на читателя дори в съкровения Лилиев цикъл „При морето“/1934 г./

Но същественото е, че претворени в поезията на Лилиев, субективно-стоическите, а и универсалните измерения на наличните тук европейски естетически пластове добиват една съвършена българска художествена, дори национално-драматургична реализация – изящна и одухотворена, неимоверно искрена, при това затрогващо лична, пластична, но и непоклатима. Лилиев е бил винаги абсолютно убеден в това, което пише. Той никога не е изговарял думи, в които не вярва! И това е може би най-важният аспект в неговия благороден индивидуализъм. Поетът е мъдро съсредоточен над поривите на душата си. Той лесно долавя, дори предугажда нейните вълнения, които съзнателно затваря в стихове. Концентрирана и преобразена по този начин, творческата му енергия е призвана да реши определени задачи: Да разкрие страданието и възторзите на самотния, но горд и силен дух! Да докаже, че преодоляването на всички временни, суетни или демонични увлечения е най-великата житейска победа, чрез която – подобно на митичния странствуващ евреин Ахасфер /от едноименната Лилиева поема/, личността постига хармонията на своята висша съвест:

Вървя смирен, вървя самин,

в душата лъха утрин свежа,

и там просторът странно син

разстила свойта светла мрежа.

/“Вървя смирен, вървя самин“/

Светло и лъчезарно е присъствието на Николай Лилиев и в българския театър. Приносът му в развитието на нашето сценично изкуство е също тъй безценен дар, може би равностоен по своето културно-историческо значение на завещаното от него в поезията. Тридесетгодишната работа на Лилиев като драматург на Народния театър в София „Иван Вазов“ /1924-1926 и 1934-1960 г./ е оставила незаличима диря не само в репертоарната политика на този най-голям храм на българското художествено слово , но и в съзнанието на няколко поколения негови всеотдайни жреци. Достатъчно е да си припомним възторжените слова конкретно в спомените на народната актриса Ирина Тасева /съвременница и в известен смисъл духовна ученичка на Лилиев/, за да почувстваме художествената мощ и неотразимото човешко обаяние, излъчвани от Лилиев през всичките тия театрални години. А стотиците преводни пиеси от френски, немски, английски и руски език, в които е невъзможно да се улови границата между авторството и редакцията на преводача, свидетелствуват за едно денонощно бдение над словото, над шеметните бездни на човешката мисъл, долетяла от различни епохи и народи.

В кабинета на драматурга са си давали среща пословичната добросъвестност и жертвеното пресътворяване на оригиналния текст, вещото посредничество и личното творческо горене. Така можем да си обясним факта, че веднага след появата на Лилиев в Народния театър през средата на 20-те години на ХХ век, там се осъществява истинско естетическо и духовно преображение.

Николай Лилиев полага основите на една дълга поредица от разнообразни сценични реализации, които той следва с методическа точност и художествена прецизност. Да се върнем към заглавията на някои от пиесите, играни по това време в негови преводи:“Много голям за себе си“ -1924 г./Жан Сарман/, „Непознатият танцувач“ -1924г.//Тристан Бернар/, „Щурецът на огнището“-1926 г./Дикенс/, „Тебеширеният кръг“ – 1925 г. /Клабунт/, „Цар Фьодор Иванович“ – 1927 г. /Алексей Толстой/, „Малкият Йеолф“ -1928 г./Хенрих Ибсен/, „Електра“- 1930 г. /Хуго фон Хофманстал/, “Играта на любовта и смъртта“- 1931 г. /Ромен Ролан/.

Показателно е, че тези, пък и всички други, преведени от Николай Лилиев пиеси, носят белега на органична стиловост, издават отлична професионална подготовка и ерудираност – и в подбора, и в драматургичното пресъздаване. Доказват обновлението в националната ни театрална традиция, дошло благодарение и на Лилиевото присъствие в нея, която вече смело стъпва на европейската сцена. Загатват и за предстоящите преводни шедьоври на късния Лилиев:“Сид“ от Пиер Корней /1940 г./, „Ернани „ от Виктор Юго /1921 г. и 1943 г./; за уникалните му преводни гастроли на величавите Шекспирови трагедии „Ромео и Жулиета“ и „Крал Лир“, чиято премиера в София се е състояла през 1959 г. – всъщност една година преди смъртта на преводача им Николай Лилиев.

В преводните си драматургични творби /също и в поетичните, сред които, както изяснихме, се открояват имената и на творци като Готфрид Келер, Херман Хасе, Хайниих Хайне, Николаус Ленау, Рихард Демел, Емил Верхарн, Марсел Визьор, Леконт де Лил, Хуго фон Хофманстал, Райнер Мария Рилке, Стефан Георге, Йохан Гьоте, Александър Пушкин и т.н. / , Лилиев постига забележителни резултати. Той възпроизвежда не само автентичната им поетична метрика, но запазва и тяхната естествена и първоначална графична форма. Сродил се с динамиката на авторовата мисъл, без оглед на разликата във времето, поетът-преводач Николай Лилиев откроява и естетически изтъква нейната пълна нюансировка. Подобно завоевание в преводната ни литература до тогава едва ли е познато…

Но извънредно богатото преводно наследство на Лилиев е образец и за изконен стремеж към истината, за строг научен подход. Та нали от 1945 г. Лилиев е академик в Института за литература при БАН! Детайлният анализ на художествената и формалната структура конкретно на пиесите обаче, съчетан с наблюдаваното откривателско търсене и педантичния преводачески подбор на изразните средства на българската им езикова версия, произтичат безспорно от съзнателния Лилиев стремеж да се проникне в духа на пресъздаваната епоха, лирично да се потопи в авторовия идейно-образен свят . Затова при Лилиев е особено трудно да се разграничават преводача и поета. Те са две проявления от една и съща духовна страст – идейно и философски се допълват, а естетически винаги се сливат! И това е класическото доказателство за възвишения художествен и нравствен критерий, който ни респектира от всеки творчески акт на Николай Лилиев.

Неоспорима истина е-пише в спомените си неговият по-млад приятел и съгражданин, художникът Димитър Караджов, – че в творчеството на Николай Лилиев чистотата на българския език достига своите граници. За първи път у нас той съвсем съзнателно използва съвета на френския поет Стефан Маларме, според който „инициативата“ за изграждането на стиха трябва „да се предостави на думите…“ Идеите, чувствата- това е чудото, казваше Лилиев, но то трябва да се изрази по някакъв начин, а ние разполагаме само с думи – и друго няма…“ Затова навярно той ги избираше така грижливо, затова обръщаше особено внимание на алитерациите и проверяваше гласно спояващата връзка на съседните думи така, както се проверяват с ръка звуците на пианото.“

Констатацията на Димитър Караджов – глобална за естетиката на Лилиев, е блестяща като извод. Защото в действителност, усилията на Лилиев да изведе словото от традиционно унаследените му окови бяха подпомогнати от един тънък усет към красотата на родната реч и от великолепното познаване на нейните тайни извори. Академичната подготовка на поета оплоди неговия вдъхновен , буквално езиковедски труд. С нея бихме могли да обясним и фанатичното му преклонение пред чистотата на всяка духовно и езиково облагородена българска фраза. Но тук не бива да подценяваме и могъщата творческа интуиция, и всестранното естетическо възпитание на Лилиев. Вдъхновен от скрития смисъл на думата, вглъбен в нейния шифър, търсещ като математик сакралния код на диалектиката й, Николай Лилиев бе в състояние да освободи от езиковата форма вековно съхранявана енергия. Символът при него не бе само изразно средство, необходимо за художествения акт, но и психологическо оръжие, което изостря внушението, прави го по-действено и реално. Особеното дарование на Лилиев се състои именно в това, че в неистовата си работа над езика, той откри и доказа и невидимата му утилитарна, спасителна функция. В неговото творчество словото е материя, но и дух. То е субективен ключ, с който се отварят дверите на подсъзнателното – онова необятно пространство, което всеки подозира у себе си, но много малко познава…

Николай Лилиев! Неговата серафична личност и сребристите селения на поезията му го поставят на един от върховете на европейския символизъм. Лилиев е един от малцината български поети, който в своя същностен индивидуален култ към духа, постигна божествено сливане с хуманния универсализъм на собствените си високи идеи.

Иван МАТЕВ