Негово високопреосвещенство старозагорският митрополит Киприан пред dolap.bg: ”Щом имам приятели в Христа, значи всичко имам“

В навечерието на празника на празниците Възкресение Христово, на 18 април 2019 г. Негово високопреосвещенство старозагорският митрополит Киприан  се срещна с младите хора на престолния си град. Форумът е от поредицата срещи под надслов „Красивите лица на Стара Загора“ и се посвещава от 140-годишнината от възстановяването на Града герой. Организатор е електронната медия dolap.bg със съдействието на Община Стара Загора и Международен младежки център.

Ваше високопреосвещенство, когато се готвих за настоящата среща, прочетох много интервюта и Ваши изказвания. И мисля, че въпреки че сте едва на 43 години, животът и делата Ви са сюжет за роман или многосериен филм. И Ви моля да започнем от началото на пътя Ви.

По документи, т.е. в Акта ми  за раждане, съм роден в град Казанлък на 8 март 1976 г. Но де факто съм роден в Широка лъка. Там моите биологични родители са ме оставили в детски дом, заедно със сестра ми близначка и по-големия ми брат Пламен. Тримата израстваме в дома в село Скобелево, Хасковско. От там, когато съм на 9 години, майка ми ме осиновява. Затова по документи се водя, че съм роден в Казанлък. Всъщност това е моят град, защото там е майка ми. Независимо кой те е родил, важно е кой те е отгледал, кой ти дава смисъл в живота, кой те е вдъхновявал, кой винаги е бил до леглото ти, когато си бил болен, кой винаги е бил до теб – и в радост и в тревога. Тази жена позволи и даде благословението си, въпреки майчината жал, да поема по тежкия път на монашеството, което беше мой личен  избор. Когато майка ме осинови, отидохме да живеем в блока на ул. „Сан Стефано“ № 13. Много деца играехме на пътя. Църквата беше близо до нас. Една жена, която също живееше в блока, беше клисар в църквата. Като разбра, че съм музикален, ме заведе при отец Петко, който служеше  там. Така на 12-годишна възраст започна моят живот в храма, докато на 19 години завърших средното си образование. Бях на 20 години, когато поех пътя на монашеството.

Имах прекрасно детство между детските игри и църковното пеене, между типика (богослужебни книги) и богослуженията, след това и с инструмента, с който трябваше да завърша музикалното си образование.

Какъв инструмент?

Пиано и втори инструмент – една огромна туба. Всички пианисти задължително трябваше да учим духов инструмент.

Така покрай блока, покрай църквата и училището израснах в Казанлък. Голяма роля в живота ми изигра и Хоровата школа с незаменимата диригентка  Петя Павлович. Тя имаше огромен музикален и интелектуален авторитет. Тя беше сред първите в страната, която изгради  хорова школа – от  детски до смесен хор. В школата участвахме всички деца, т.е. влизахме в  първи клас и като завършвахме – пеехме в големия смесен хор. Преминахме всяка стълбичка – детски хор, хор на момчетата, юношеския мъжки хор, имаше и хор на девойките, докато се стигне до хор „Петко Стайнов“. Щастлив съм и съм благодарен на Бога, че имах възможност да изживея тези прекрасни мигове на радост. Често ме питат, ако трябва да започна всичко отначало, дали ще изживея живота си по същия начин, и отговарям: “Да, и още по-добре“!

Кой Ви откри за църквата?

Отец Петко Мотев. Той ме откри и ми помогна. И тъй като аз израснах само с майка, отец Петко беше като мой баща, когото много обичам и уважавам. Независимо от това, че към него питая толкова любов, той винаги се държеше с мене по най-строгия начин, както подобава на един баща. Той ми помагаше да преодолеем всички трудности, които изпитвахме с майка ми, която работеше в „Арсенал”. Времето тогава беше трудно…Отец Петко беше човекът, който ме подкрепи и който ми отвори вратите на църквата. След него другият ми отец беше блажено починалият митрополит Панкратий, който стана мой духовен старец.  Благодаря на Бога и винаги ще принасям молитвена благодарност за това, че наследих неговата катедра. Бог е премислител в тези неща. И като дете ме откри, помагаше ми много. Заедно с отец Димитър, който беше иподякон на дядо Панкратий, двамата му бяхме иподякони, отец Тодор, който беше негов дякон, отец Йордан Карагеоргиев, който също много помагаше на дядо Панкратий, особено  в културно-просветното дело и в богослужебното изпълнение. След това приех монашество и бях назначен за ефимерий в Казанлъшкия манастир „Въведение Богородично“. Приех служението си от отец Йордан Карагеоргиев, с когото дълго време можехме да си общуваме, да си говорим. Той също ми помогна в монашеското наставничество, защото имаше огромен опит.  Дядо Панкратий ме въведе в монашеството, в служението  и в отговорността, че православието е начин на живот.

Вчера, при раздаването на наградите на Районния съд, разговаряхме със съдийка, която ми каза, че адвентистите  са толкова дейни, постоянно привличат деца с игри, подаръци и т.н.

Тогава й споделих, че адвентистите, протестантите, „Слово на живот”, „Свидетелите на Йехова” – сектите привличат хората, за да могат да бъдат техни поддръжници. А православната църква учи, че православието е начин на живот.

Начин на живота е тогава, когато едно дете стане от сън, да знае да се прекръсти, да си оправи леглото, да извърши ежедневните си задължения, да каже „Добро утро!” на родителите си, да се прекръсти и да отиде на училище. По този начин да живее, за да се изгражда като личност. Много трудно се изгражда личността, ако човек няма пример, който да го води. Грижата на духовния пастир е не да привлича на всяка цена. Той трябва да покаже, че по този начин трябва да се живее. Затова православието съществува над 2000 години. И винаги ще съществува, докато дойде краят на света. Ние сме приемници на светите апостоли, т.е. на учителите на църквата. И нашият живот е показ на всеки православен християнин, как да живее той и по какъв начин.

Имаше моменти, когато и на нас децата, ни беше забранявано да ходим на църква. Това не се отнасяше за мене, защото бях толкова палав, че много бързо прескачах оградите на църквата и никога не можеха да ме хванат. Спомням си като дете, веднъж отец Петко беше отворил южната врата на олтара на храма. Не бях подстриган за иподякон, но реших да видя какво е вътре. Отецът ме откри и ме попита, какво правя вътре. Отговорих му:“Беше ми любопитно да видя какво има в олтара“…После станах иподякон. Но отец Петко ме научи как да живея православно. И че не на всяка цена всичко трябва да се случва. И че трябва да преценим, колко сили имаме да поемем, за да можем да бъдем най-правилните и най-верните учители. Защото притискането да правиш едно и също нещо извън свободната човешка воля, винаги води до нередни неща, които обществото няма как да възприеме. И детето се чувства в изолация. Православието те отваря към света, дава ти смисъл на живот и правила какво трябва да продължиш в семейната традиция. На всяко дете първите години се изграждат в семейството.

Ваше високо преосвещенство, чест Ви прави, че не пропускате случай и възможност да говорите с благоговение за Вашия духовен наставник дядо Панкратий. Кой е най-важният урок, който Ви е дал този изключителен архиерей?

Че православието е начин на живот и ние трябва да го предадем на народа си. Че църквата е съкровищница на мъдрост, но архиереят олицетворява неговото  православно паство. Какъвто е архиереят такива ще са и духовниците. Каквито са духовниците такова ще бъде и православното паство. Дядо Панкратий беше човекът, който беше пример със своя опит, жизненост и невероятни духовни и физически сили. Не зная откъде черпеше сили: кога спеше, кога пътуваше, кога се прибираше, кога пишеше посланията си и като член на Светия синод и като външен министър на православната ни църква – тоъ отговаряше особено за преговорите, които бяха изключително тежки. Същевременно сутрин го виждах с благата му  усмивка. Никога не можеше човек да го види сърдит. Виждах го сърдит само когато някой засегне свещеник. Той казваше, че всеки свещеник е негово чедо. Не може комшията да наказва синовете му.

Кое, според Вас, е най-голямото Ви постижение като архиерей на Старозагорската епархия за изминалите малко над 2 години?

Това е все едно да ме питате, коя ръка искам да отрежа – лявата или дясната. И двете ръце обичам, защото еднакво добре ми вършат работа и с двете благославям. Така че, не бих могъл да кажа кое е най-голямото постижение. Това, което правим, правим заедно със служителите на Митрополията и свещениците. Нищо не съм извършил сам. Ако не са  моите помощници, сам архиерей нищо не може да направи. Нито бих могъл да ръководя открития Културно-просветен отдел, нито пък да застана до диригентския пулт на Старозагорската опера, ако не е директорът Огнян Драганов. Бог е този, който ще промисли, кое е най-голямото и най-малкото. Това не е най-важно. Важното е, че вървим напред с общи усилия. За тези две години  и половина се радвам, че виждам млади хора в храма. Радвам се, че има хора които приемат свето причастие, че има хора, които искат да общуват с владиката, че влизат хора в Митрополитския дом и в двора на Митрополията. Радвам се, че имаме свещеници и отделите към Митрополията. Радвам се, че имам приятели в Христа. Щом имам приятели в Христа, значи всичко имам.

Дядо владика, според Вас на какво се дължи агресията, злобата и завистта, които повсеместно ни владеят?

Това е сложен въпрос, който има много страни. Ако монетата има две страни, планетата ни има много континенти и кръг, в който се въртим около една ос. И това е възпитанието.

Възпитанието в семейството е първото основно нещо. Ако то липсва, няма как след седем годишна възраст да кажеш, от тук насетне ще го гледа и обучава друг човек. Т.е. нужна е грижовност от всички в семейството: В първите месеци след раждането, бабата помага за детето. Като стане на годинка – майката поема възпитанието в свои ръце. Тя започва да осъзнава задълженията си към рожбата си.

От Стария Завет се знае какво е наказанието на Адам и Ева за грехопадението и грехът, който извършиха: Ева ще ражда с мъки, а Адам ще изкарва с пот на челото прехраната за семейството си. До 1944 г. имаше тази симбиоза между семейство, държава и църква. След това се реши жената да стане труженичка, наравно с мъжа. Естествено, че няма кой да гледа детето и го дават в детската ясла. Кой го възпитава- някоя леличка, която познаваш само от входа и след това, когато си прибираш детето. Естествено, че детето попива абсолютно всичко – от доброто до възможно най-голямото човешко падение. Когато липсва семейната атмосфера и семейната любов, когато липсва майчината ласка и бащиния авторитет, тогава децата се превръщат в агресори, защото не са научени как да почитат родителите си. Кой е виновен, че детето е тръгнало по грешен път? Много често обвиняват Бог за всичко. Бог допуска всичко и то толкова, колкото човек може да преодолее. Т.е. изпитания всички получаваме. Но изпитанията са преодолими, когато имаш богатата възможност да влезеш в храма и да потърсиш съвет от свещеника. Защото свещеникът е служител на Бога. Той олицетворява Господ Иисус Христос по време на богослуженията- с неговата милост, търпение, вдъхновение, със словото Божие.

Ако по-голямата част от обществото ни влизаше в храма и комуните общуваха с православните църкви, както го има извън България, а у нас – на две-три места, много по-лесно всичко би се преодоляло. Сам човек нищо не може да направи. Защото Господ Иисус Христос казва на своите ученици:“Без мене нищо не можете да свършите“. Т.е. агресията се корени вътре в семейството. На 7-8 годишна възраст няма как някой да възпитава детето ти, ако то до тогава не е възпитано.

Каква е рецептата Ви за положителна  промяна?

Единственото, което може да се направи е, когато човек има нужда, да потърси Бога в църквата. И никой сам не може да се справи. И няма лек за агресията. Тя винаги ще съществува. Защото тези, които убиха Господ Иисус Христос като го разпнаха на кръст, не бяха ли агресори? Защо?  Защото проповядваше идването на царството божие. Понтий Пилат веднъж го оправда, бичува го, но на следващия път агресията беше завладяла народа. Даже бяха съгласни да пуснат Варава- най-големият разбойник, а да накажат най-праведния от всички. Защото това трябваше да се случи. Така е казано в Светото писание.

И ето сега, по същия начин: семейството трябва да получи благодатното си служение като любов, огнище, което може да разгаря православната истина и доброта. Църквата е готова да помогне на много семейства. Нашите сърца са отворени и винаги ще помогнем. Ние сме апостоли христови и носим своите задължения, които Господ ни е вменил.

Не се става лесно свещеник. Много хора казват пренебрежително – Дядо Поп! Но мисията на свещеника е корено различна. Тя не е само да венчава, да кръщава и да опява. Мисията му е да учи, да помага на хората. Много често чуваме, че църквата е затворена в себе си, не помага на хората. По-скоро трябва да направим така , че народът да потърси свещениците. Хората би следвало да имат нужда от църквата и църквата от тях, като православни християни.

Коя от десетте Божи заповеди най-често нарушаваме?

Това е строго индивидуално, аз не мога да кажа. И второ, който се изповядва, ние нямаме право да казваме тайната на изповедта. Разбира се, че всеки греши. Няма безгрешни хора на тази земя. Въпрос е да осъзнаем грешката си, да помолим Бог да ни прости и да се стараем да не я повтаряме.

В залата присъстват възпитаниците на първия летен православен лагер, който организирахте миналата година в курорта Старозагорски минерални бани. Планирате ли това да се превърне в практика занапред? (Въпрос от присъстващите в залата).

Да, ще провеждаме и занапред такъв православен лагер. Обмисляме да го направим на две смени, като участват и деца от неделните ни училища, заедно с възпитаниците на Дом „Мария Терезия“. На тях им предстои още по-голямата радост да отидат през м. май на Атон, на поклонение в Зографския манастир заедно с отец Йордан Карагеоргиев, който ще ги ръководи. Ще поработят малко там, ще разберат какво е монашеския живот. Има идеи, които ще реализираме.

Защо не се въвежда повсеместно в училище Вероучение? (Въпрос от присъстващите в залата).

Сложен е въпросът с Вероучението. Първо трябва да се спазват европейските директиви, които акцентират не върху православието. Вероятно знаете, че училищата в Италия и Германия  бяха принудени да махнат християнските символи от класните стаи. В правния мир, традиционното вероизповедание означава религия, която съпътства живота на държавата, както е било на времето при Търновската конституция. Нашата традиционност не допуска само ние да имаме вероучение. Ще се появи Висшият мюсюлмански институт, евангелисти, лютерани – 168 са деноминациите. Дори да дойде момент, в който Вероучението да бъде въведено в училищата, ще се окаже, че нямаме преподаватели. Имаме преквалифициране на различни учители, които да поемат часовете, има и преподаватели историци, но от друг етнос. Нека да имаме търпение. Който търпи, ще претърпи всичко. Да се надяваме, че с времето ситуацията ще стане по- благоприятна.

Има идея вероучението в училище да се преподава  в гимназиалния курс. Как ще научиш 18-годишен младеж на „Отче наш“ или да тълкува Свещеното писание.  По-добре е да има Вероучение за родители и деца, отколкото този предмет да влиза в училищата. Има неделни училища, които са по-ползотворни и по-добре удовлетворяват нуждите на православните християни.

Не считате ли, че православието е най- кротко и смирено, в сравнение с другите агресивни религии? (Въпрос от присъстващите в залата)

Не считам, че сме най-кротки, защото има и православни фундаменталисти, но пак казвам, че православието е начин на живот. Не е нужно да издигаме църкви и параклиси, постоянно да се хвалим, че имаме толкова храмове, защото се оказва че за  тях няма свещеници. Помните преди години какъв бум на строителство на църкви беше. Сега повечето са затворени, защото няма кой да ги обслужи. Трябва да има кой да отвори дверите, да има православни християни, които да влязат. Обезлюдяването на селата е много голям проблем.

Но припомням, че Господ Иисус Христос претърпя всичко. На съдебния си процес и дума не рече- нито се оплака, нито се възхвали. И сълза не пророни. По примера на Христос и ние трябва да имаме търпение. Щом имаме търпение, Бог е промислил нещата. Вярата е тази, която крепи всички нас. Не е нужно да бъдем агресивни. Има всякакви методи за това: и с нахлуването по домовете, и в училищата и детските градини…Но пак казвам че е нужно всеки да осъзнае, че има нужда от православието и от Бог да живее в него и той да живее с него.

Според Вас, има ли църквата вина за отдръпване на православните християни от нея по време на прехода  и какво може да се направи да бъдат те върнати в лоното й? (Въпрос от присъстващите в залата)

През 80-те години на миналия век имаше едни бонбони „Карамел Му“. Спомняте ли си? Яли ли сте от тях? Същият проблем  беше във времето на демокрацията. Имаше „Карамел Му”, прекрасни бонбони, които не ядяхме. След това те изчезнаха. Сега се появиха отново и пак има интерес към тях.

Когато дойде времето на прехода, хората не знаеха какво е църква. Те влязоха, защото бяха любопитни. Да видят какво има вътре. Трябваше 30 години да се отсее православното общество, за да се види колко души са православни и колко души изповядват Христос като начин на живот и колко души се самоопределят като православни християни и колко са против православната църква. 5 милиона са се самоопределили като православни християни. От тях 12% се пречистяват 4 пъти в годината, когато са постите.  9% са тези, които влизат само да си запалят свещ, т.е. не стоят на богослужението, което е венецът на православното изпълнение. 76% са тези, които само прекрачват прага, влизат, оглеждат се, прекръстват се набързо  и си излизат. Това е, което преходът направи. Църквата никога не може да се отдръпне от хората. Бог, ако се отдръпне от хората, означава че ще настъпи Второто пришествие, т.е. няма да има живот. А Христос е глава на църквата. Както ние сме членове на църквата. И Той води кораба на спасението. Ако Той се отдръпне, значи край. Ще настъпи второто пришествие.

Дали вярата укрепва семейството или административното служение на архиереите са две различни неща. Всички знаете за нашия патриарх. Всички го видяхте за две години –  три пъти в Стара Загора. Как да не отидеш при него на богослужение. Той идва като духовник, но в същото време е глава на Българската православна църква. Той ръководи Светия Синод, който трябва да се грижи за благопреуспяването на живота в църквата и на миряните. Всеки митрополит в своята епархия, ръководен от епархийския съвет, взема самостоятелни решения за своята епархия. Архиереят е и надзорник, пазител на вярата. И ако някой свещеник се изкриви и тръгне в друга посока, той е длъжен да го върне обратно в правия път.

По време на реформата в църквите бяха старите свещеници по на 70-80 години. Това поколение свещеници си отиде. Изведнъж се появиха млади свещеници. Т.е. нямаме средна възраст свещеници. Имаме много стари и много млади. Или са един-двама – като отец Карагеоргиев – от междината генерация. И понеже са много малко, няма как да обучават младите свещеници. Последните се обучават в движение как да работят с хората. Трябва да изчакаме и този преход да мине, за да може да имаме стара, средна и нова младежка генерация, като секретарят, който като стане свещеник, ще бъде от младата генерация. Ще има опита на по-старшия – отец Димитър и на най-старшия – отец Йордан.

Там е проблемът. Църквата не се е отдръпнала. Напротив. Но тя трябва най-напред да изгради своите кадри, за да може да помогне на хората, които искат да влизат вътре. Затова понякога се допускат пропуски в енорийския живот, но се надяваме с Божия помощ те да бъдат отстранени с опита на старшите свещеници и с моя подкрепа и помощ.

На какво се дължи дефицитът на свещеници? (Въпрос от присъстващите в залата)

За да станеш свещеник, трябва да имаш богословско образование. Малко са свещеническите семейства, а свещеничеството е приемственост. В свещеническите семейства момчетата влизат в семинарията и стават свещеници. Но за съжаление по-голямата част имат дъщери. Сега трябва да се намерят религиозно възпитани момчета, за да се продължи свещеническия род. При нас приемствеността в семействата е основополагаща.

Ако не бяхте избрали пътя към църквата, с какво друго щяхте да се занимавате, каква беше детската Ви мечта? (Въпрос от присъстващите в залата)

Щях да стана оперен певец.  Майка ме готвеше за оперен певец и за диригент. Но жертвах музиката в името на Бога. Защото разбрах, че чрез музиката пак мога да предавам чувствата, пак мога да съм в полза. Защото няма нищо по-възвишено и прекрасно  от музика. И Бог ни я е дал. Ангели са славословели Божието раждане. Човек има право на избор. И аз имах право на избор дали да продължа образованието си в консерваторията или да стана монах. Но аз вече бях решил, че ще се отдам на Бога и на църквата.

Казвам на майка: “Опаковаме всички ноти и заминават на тавана“.

През 1998 г. ме взеха за протосингел във Враца. И дядо Калиник, Бог да го прости, казва: “Отец Киприане, сега ще почнеш да дирижираш хор!“. Реагирах, че не искам повече да виждам ноти и да слушам музика. Погледна ме изкосо и ми рече: “Тогава си вземай чантата и си заминавай!“ Така че, Бог пак ме свърза с музиката. И пак ме върна на пулта. Наистина благодаря на г-н Драганов за огромното удоволствие, което имах да дирижирам „Реквием“ и то още при първото ми пристигане в Стара Загора. Така че отново съм с музиката и мога вече като Митрополит хем да проповядвам православното изпълнение на нашата вяра, хем да помагам на оркестъра и хора Обяснявах им какво съдържа Реквиема, какви молитви са вътре. И те бяха възхитени.

Директорът на Държавна опера – Стара Загора Огнян Драганов: “Искам да Ви благодаря, дядо владика, че Вие ни удостоихте и дойдохте в Операта и  ни заредихте с енергията си, за да изпълним най-напред „Реквием“ на Моцарт на наша сцена и в Казанлък. След това прекрасната вечер на Форума. Нека не забравяме,  на 31 юли 2018 г., датата, на която преди 141 години градът е опожарен до основи, заедно с Вас отбелязахме на Мемориалния комплекс „Бранителите на Стара Загора“ с грандиозния концерт. С Вашата енергия заредихте не само хора и оркестъра на Операта, но цялата атмосфера и десетките хиляди граждани, които присъстваха. Защото музиката и религията са умозрителни .

Ние сме си подали ръцете, вървим направо към следващия ни съвместен ангажимент за нашите съграждани. Аз съм безкрайно щастлив, че имаме за духовен баща такъв човек като Вас, който достига до душите на хората по най-различен начин.

Великият гръцки философ Аристотел, казва, че най-големите трагедии в нашето общество се дължат на азбуката и на парите. Азбуката, защото се преправят знанията на много хора и парите, които правят човек консуматор. Вярвате ли,  че азбуката и парите са лишили църквата от повече хора, които да бъдат в храма и да приемат Христовата вяра като начин на живот?

Старозагорски Митрополит Киприан: Безспорно е така, но е трудно на всеки да си направи самокритика. Разбира се, че и аз като всички хора, допускам множество грешки. Но важно е да намерим начин да поискаме прошка. Тя отваря пътя към цялата ни дейност. Много пъти и пред моите духовници и служители се случва да избухна, и пред хора и оркестъра се случва да избухна. Много е важно да търсим мира и спокойствието. След това трябва да се научим, че не бива да повтаряме допусната грешка. Много благодаря на г-н Драганов, защото с неговата благоразположеност към църквата и Митрополията, направи изключително много. Вдъхновяващото, което прави е високооценимо за Стара Загора и лично за мене като архиерей, който изключително много обича музиката, обича класическата и оперната музика и балета.

Нека имаме сили все напред да се върви, а живот и здраве, от сега мога да дам заявка за дата за Девета симфония на Бетовен (аплодисменти в залата).

Благодаря особено на Община Стара Загора. Изключително благотворни отношения имаме с кмета Живко Тодоров и г-жа Иванка Сотирова и всички останали зам.-кметове. Благодаря за разбирателството и съвместната ни дейност с всички институции и най-вече на миряните от православното ми паство. Защото без тях, празна е нашата мисия. Какво ще прави един владика, ако няма свещеници. Какво ще правят свещениците, ако ги няма миряните. А всички заедно правим тялото Христово на църквата.

Млада жена от публиката: „Искам да благодаря на Дядо Киприан и на организаторите на това прекрасно събитие. Отскоро съм майка. Благодаря най-вече на Господ, че ме направи майка. Относно това, което каза дядо владика, че православната вяра е начин на живот. Моят начин на живот е да ходя на църква, да се моля и се уповавам на Бога. В моя мъничък син виждам реални резултати. Той постоянно ме наблюдава какво правя. Наистина много важно е семейството и длъжността ти да научиш детето си във вяра в Бога. Той е мъничък още и не може да се прекръсти, но прави опит. Когато види, че мама е много напрегната, с ръчичка ми сочи иконата на Иисус Христос. Благодаря на Бог за подаръка му – моя син“.

В навечерието сме  на празника на празниците. Какво трябва да знаем за този най-велик ден? Как да го посрещнем освен с богати трапези, яйца и козунаци?

С пасхална радост! Христос победи смъртта! Адовите врати не можаха  да надделеят и Христос възкръсна. И слава, и благодарение, и поклонение! Всичко това се събира в един празник и в едно слово -Пасха – Възкресението на Господ Иисус Христос.  Това е смисълът на нашия живот. Защото живеейки тук на земята, сам Господ Иисус Христос ни даде пример по какъв начин трябва да живеем, по какъв начин да страдаме и какво ни очаква, ако изпълним тези негови препоръки. Т.е. Неговият живот е наш огледален пример.

Човек живее на земята, за да сътвори добро, за да очаква наследствен бъдещ живот – да влезе в рая. Защото сътворявайки доброто приживе, както наскоро едни ученици се изразиха „ще ни разпишат билета за рая“. Питам ги, кой ще ни разпише билета за рая, а те ми отвръщат Свети Петър. Донякъде имат право, защото Петър означава камък и върху него Христос съгражда църквата. Неслучайно Римският папа бил пръв, тъй като светият апостол Петър е основоположник на църквата в Рим. И затова папата е приемник на Свети апостол Петър.

Възкресението е празникът на празниците. Без Възкресението нашата вяра би била празна. Защото Христос дойде на земята да покаже как да живеем и според пророчествата, ще възкръсне в третия ден. И Той възкръсна на третия ден. И това доказва колко е истинска православната вяра и   колко тя се съдържа в Светата Библия – Книгата на книгите.

Искам да попитам, някой от вас ходил ли е в адвентна църква?  Там да сте чули за Христовото възкресение и Възнесение? Няма и да чуете. Те казват: “Христос е нашият учител! Ние трябва  да живеем като него! Христос е този, който ни дава всичко!“

В православната вяра смисълът на празника на празниците е Възкресението Христово. В годината са два основни празника – Рождество Христово – великата блага вест и Възкресението Христово, които ние- православните християни почитаме изключително много.

Всички знаете залавянето на Господ Иисус Христос, съдебния процес срещу него, окачването Му на кръста, свалянето от кръста, полагането Му в гроба, затварянето на гробните врати, слизането на ангелите, които са отвалили камъка Господни, двамата пазители, които са заспали и остава най-чудното нещо, което човек никога няма и не може да си обясни – Възкресението на Господ Иисус Христос. Ако човек би си го обяснил означава, че той или не е на този свят или нещо друго се е случило с него.

Няма как да видим Бог. Защото, ако го видим, няма да е реално съществуващ тук на земята. Бог ще видим, когато напуснем този свят. Синът Божи ни го показа: живя посред хората, извърши изцеления, даде ни уроците. Господ е любещ баща. Кой баща ще предаде сина си на мъчения, на кръстна смърт. Но за да се изпълни законът Божий, той наистина предаде своя син на страдание и кръстна смърт, за да го възкреси за живот вечен. И всички ние православни християни, които ревностно пазим закона Господен, ще имаме място да седнем отдясно на Отца.

Често, когато човек си отиде от този свят, близките му го преживяват изключително тежко.  Никъде в Свещеното писание не е записано, че Света Богородица е плакала. Учениците ридаеха, но тя не. Тя не плачеше, защото знаеше какво ще се случи. Знаеше и беше го познала още в утробата си с Иисус. Тя се радваше на своя еднороден син, през цялото време беше с него и Го подкрепяше и затова е небесна покровителка на най-святото място на нашите православни християни в Атон.

Ваше високопреосвещенство, откакто сте наш архиерей, тази година имате великата привилегия за втори път да донесете от Йерусалим в България Благодатния огън. Може ли да се опише това велико преживяване – запалването на огъня?

Няма думи, с които да се опише това чудо, то просто може само да се почувства, да се преживее. Прекрасно и уникално е чувството. Обикалянето около Гроба Господен три пъти. Вдъхновяващо е. За православните християни това е нещо незаменимо. Скоро една монахиня ми сподели, че както една майка ражда детето си с болка, а след това изпитва радост, така е и когато многото народ те блъска в църквата, но като падне огънят Господен, настъпва неимоверна радост и всички възкликваме: “Христос Воскресе“! Това е същата радост.

Но падането на огъня не може да се обясни, въпреки че има десетки теории.

Живот и здраве, на 27 април тази година към 23:00 ч. се очаква да пристигнем на площада на Стара Загора. Очакваме стотици миряни да ни посрещнат, заедно с хора на Операта, цялото общинско ръководство и областна администрация. Там всеки ще може да си запали свещ от Благодатния огън. Там ще имам кратко слово и с литийно шествие ще се отправим към катедралния храм „Свети Николай“, където ще се приготвим за богослужението, за да можем в нула часа да възвестим Възкресението на Христа.

Ваше високопреосвещенство, какво е пожеланието Ви за предстоящите светли празници?

Да сте живи, здрави и много благословени! Да сме радостни, че сме членове на една православна апостолска църква и да се гордеем с това, че сме българи, че носим в сърцата си и православието и българския дух. Защото, ако има православие, ще има и България!

Бог да ни дава сили, радост и вдъхновение, за да можем с радостни сърца и усмивки да посрещнем светлото Христово Възкресение. Нека нашите души  тогава възкръснат за нов живот, за мир и вдъхновение !

Росица Ранчева