„Тук малка светлина да си, ще има значение, ще направиш промяната.“

Божидар Рахнев беше описан от самата мен през 2013 г., когато постъпи на работа в оркестъра на Операта на Стара Загора като „най-младият щатен оркестрант у нас” /Ех, тази лудост на медиите и ПР–ите да гонят сензации, първи, най-, единствен, неповторим, недостижим и т.н./. Много ще ми липсва да го виждам по концерти и спектакли, защото от тази есен Божидар е студент по цигулка в Музикалната академия в София. Такова сериозно, отговорно и красиво дете на 19 години /сега, а като дойде в Операта беше на 16/ не познавам друго. Дори когато музикантите от Операта излязоха да подкрепят колегите си от библиотеките заради ниското заплащане /изобщо в сферата на културата/, Божидар без микрофон се изказа пред всички така пламенно, че скупчилите се журналисти предаваха думите му цял ден в ефир. Талантлив и с позиция! Верен приятел! Със съученика си и не по-малко талантлив пианист Андрей Андреев, бяха дуо по различни събития. Висок, красив, и с цигулка в ръка – Майката-природа се е произнесла великодушно за Божидар. Но можеше картината и да остане само дотук. Неоцветена  от мъдростта му /нетипична за тази възраст/, от трудолюбието, от отговорността, от разностранните интереси, от неговата свързаност с тези, с които е в професията и в живота. Божидар е човек, който излъчва свързаност. Много ще се радвам на бъдещите успехи, в които съм сигурна… Лек полет нататък, Божидарче!

/в разговора, както знаете, задаващият въпроси Уляна Кьосева се намесва в скоби и с инициалите У.К/

Как би описал родния си град –  пред чужденци и пред българи?

Интересно е, че ми се е налагало да описвам многократно Стара Загора на чужденци. И те винаги са имали хубаво впечатление от града ни. Стара Загора е с хилядолетна история, с интересни забележителности, особено тук наоколо, край Операта. Един прекрасен град за мен, ще ми липсва в студентските години, които ми предстоят, ще се връщам достатъчно често наоколо да си го наглеждам…/С една дума можеш ли да го опишеш. За мен например „спокоен” е думата казва У.К/. Да и аз бих казал тази дума. Обичам да излизам късно вечер, когато градът е най-спокоен. /Е добре де, не ти ли се иска да е по-щур град? Ти си млад човек, не искаш ли тук да има много купони, шумни събития и прояви? – пита подвеждащо У.К/. Добре, да приемем – аз не съм типичният млад човек, аз съм по тихите неща. Харесва ми да се забутам на Аязмото по някоя пътека по която не съм минавал, да се разхождам някъде и да не знам къде съм.

 Коя история от детството ти е дала криле ?

Не е история… Аз се вдъхновявам от личности – било то мои учители, било знаменитости – музиканти. Не мога да се сетя за конкретна история, но винаги съм се вдъхновявал  например от композитора Джон Уилямс /Филмовата музика?/ Да, филмовата музика. Тя е, която ми дава страхотен ентусиазъм да работя и да правя това, което обичам. Аз много харесвам популярните днес композитори на филмова музика Майкъл Джакино, Ханс Цимер, Хауърд Шор, Джон Уилямс… За тази музика някои хора казват, че тя не е достатъчна, че е написана, за да съпровожда киното. Аз мисля,че е обратното –  слушайки музиката, аз мога да видя филма.  /А ти ли се е искало като малък да станеш като някой известен цигулар? – интересува се У.К/. По-скоро майка ми ме е викала – ела виж  по телевизията дават Васко Василев, дано да станеш като него един ден./И зад теб ли, както май зад всеки музикант, стои една амбициозна майка? – пита У.К/. А, не, не! Мама не ме е притискала по никакъв начин, какъв да стана. А и да ме е карала да свиря като малък – сега съм ѝ благодарен за това. Къде ти да се сетя сам да взема цигулката в ръце!

/Ти не написа ли музика към една презентация в конкурс когато беше по-малък? – сеща се изведнъж да пита У.К/. Да, вече не си спомням 2012 или 2013 беше. С моят съученик Андрей направихме презентация за Балканската война в конкурс, организиран от Инспектората по образование и Историческия музей. Трябваше да се представим като специално училище. Андрей направи видеоклипа, аз написах музиката. Това е успех, с който все още се гордея, още не съм достигнал онова си ниво на писане. Дали беше избухване, от ентусиазма, от адреналина, че трябва да го направя бързо, да стане хубаво, че ще го представяме пред много хора – но тогава бях нахвърлил, бях изсвирил душата си на листовете хартия… Казаха да направя музиката като за 1-2 инструмента, а аз я написах за оркестър. С Петър Петров, моя учител, който винаги ме е напътствал –   редактирахме както трябва да е, според правилата на музиката.

Какви знания и умения от родното школо ти помагат в живота и сега?

Най-важното, което дължа на училището е, че се научих да оценявам музиката, да я изпълнявам и да я виждам по свой собствен начин. За това последното благодаря на моята преподавателка по цигулка Стефка Караиванова, с която три години вече сме и колеги в оркестъра на Операта. Това е усещане, което все още моята глава не може да осмисли. На школото давам и заслуги за това, че ме научи да се занимавам с много други работи, които не са ми били по програма. Аз съм личност, която гледа да се занимава с колкото се може по-различни неща и общо взето винаги се бъркам, където не ми е работата. Постоянно съм висял в канцеларията при директорката и съм се занимавал с какви ли не странични дейности. Сега оценявам, че ми е било полезно. Усвоил съм разни организаторски умения, да знам как да водя събития, бил съм водещ на концерт, бил съм преводач на гостуващи чужденци, техен екскурзовод. Някои се изненадват от това, съм ученик все още, а се справям толкова добре…

Какъв според теб би бил девизът на семейството ти?

Интересен въпрос е, не бях се замислял досега. Може би е „Слушай по-големия, той обикновено е прав”. В случая аз съм най-малкия и това ме поставя в неизгодна позиция. Имало е случаи и аз да съм прав. /А какъв би бил музикалният ви девиз – например някаква музикална тема? В моето семейство би бил  модернистична версия на родопска песен, хехехе. А ти коя тема би използвал, нещо от киното?  –  насочва У.К. / О, да, майка ми вече като чуе музиката от Междузвездни войни или от Джурасик парк и настръхва, толкова пъти съм ги повтарял, исках да ги запомня в главата, да си представя всичките инструменти. Вече й е втръснало направо. Не че не ги обича, обича ги. Доста време не бях слушал темата от Междузвездни войни. „Надух“ я скоро на уредбата в стаята и майка ми моментално излезе. От моето непрекъснато „въртене“, вече няма сили да слуша повече.

Какво би имало нарисувано на семейния ви герб?

Бих казал Ключа Сол или нещо музикално. Покрай мен и баща ми, музиката е станала неразделна част от семейството, независимо дали им се слуша на останалите двама или не! Искат, не искат вече е част и от техния живот. Особено когато се налага да свиря доста дълго. Баща ми е самоук музикант. От него и от майка ми съм наследил музикалността си.

Кое от преживяванията, вкусовете, усещанията, приключенията на детството не бива да се пропуска за нищо на света?

Аз съм от тези деца, които все още тичаха и излизаха навън. И не да ловят покемони, а да се разхождат, да играят на криеница. Тя е от игрите, които много обичах. Никога няма да забравя тези вечери, в които сме излизали лятно време бандата около блока. Става девет и половина, тъмно е, родителите почват да се притесняват. Ние все викахме една съседка, възрастна жена, да стои край нас и да ни пази, защото не ни пускат родителите. И тя все се съгласяваше. Навечеря се тя и слиза долу при нас. Седи до десет и половина-единайсет вечерта да ни варди, докато играем. Целият блок разчиташе на нея. /Тя ще е била много съвременна и издръжлива психически  тази жена? – пита У.К./ Да, страхотна жена беше баба Иванка. Споменът ми е много мил и сега когато излизам навън след  девет вечерта.

Друг спомен, който скоро ме върна в детските години – преди време отиваме с компанията да търсим сладолед в едно магазинче. Отваряме витрината на фризера и… виждаме от онези ледени сокчета от детството, които бяха по 10 стотинки. И представете си картинка – 10 човека, на по 18+ години, награбили една торба с ледени сокчета, онези, най-простите, със сума ти оцветители и Е-та. Само че, когато ги опитахме, се върнахме моментално в „така далечното” за нас детството. Беше много магическо!

Защо е тази странна възраст, наречена „пубертет“? Защо е толкова мъчно преминаването през нея за всички въвлечени?

Аз си падам спокоен човек. Не съм от тези, които се нервят прекалено много. Не че не съм се карал с мама, но в повечето случаи съм гледал да отстъпвам – така, интелигентно!!! Като цяло това е възраст на твърде големи промени. Проблемът идва оттам, че децата го осъзнават това, но искат да пораснат. И родителите го осъзнават, но не искат децата им да порастват. Мъчно им е, придърпват  ги и искат да са им малките дечица… Това се случва като проблеми, това неразбирателство между двете „идеи”. Няма как да няма триене, то води до израстване и при децата и при родителите.

Вярно ли е, че много от младите хора трудно се откопчват от пубертета до пределни години?

Пубертетът изобщо е една интересна възраст. Естествено е, че някои хора няма да искат да я загърбят. Това е възрастта, в която се чувстваш безсмъртен. И правиш най-големите щуротии,  които после помниш цял живот, или пък не искаш да си спомняш изобщо. Бих разбрал хората, които искат да си останат в тази възраст и да могат да си щуреят колкото искат.

Но пък има и една друга тенденция, която аз забелязвам. Младите хора искат все по-бързо да пораснат. Винаги го е имало това желание. Обаче сега е направо болезнено. Гледаш някакви 12-13 годишни деца, а изглеждат възрастни, нагримирани и накичени. При момчетата не стават, нямат шанс да изглеждат по-големи, докато не се издължат на ръст. Общо взето всички се опитват да пораснат преждевременно. Това си е то новото поколение.

/Аз и за друго те питам, не е ли пубертетско един човек на 35 години да казва все „има време” за най-важните неща – семейство, деца? – интересува се У.К./ Да, вярно е, че много отговарят по този начин.  Едно време наистина първо са се женили и после са учили. После е имало кариера и т.н.  Сега всеки гледа първо да се изучи, да направи кариера и затова много хора остават сами. /Добре, това не е ли пубертетстко? – настоява У.К./ Е да, така е /съгласява се дипломатично Б.Р./

Кое е качеството, качествата, които липсват сред младите хора?

Търпение! Всичко трябва да става бързо, това е може би от всички тези технологии – интернет, модерни телефони… Като извадиш телефона и вече си в света. Целият свят е достъпен за теб. Ако нещо трябва да се свърши с търпение, младите не могат или много трудно го правят.

А кои са силните страни на сегашните млади?

Това, че се адаптират бързо. Тази техни умения с техниките и технологиите. То е нещо трудно за по-старото поколение. Едно детенце на 2-3 години може да се оправя с  компютри и телефони. Това е забележително! Както казват хората – бебетата се раждат с техниката в ръце.

По какво, как настройваш вътрешния си компас, за да се ориентираш в живота?

Това,което ме води е интуицията. Да! Не обичам да планирам много напред, въпреки че професията ми го изисква – с месеци напред да имам план за участията си. Като цяло гледам да съм на „къси фарове“, да не гледам в далечината. Колкото е по-далеко нещо, някак си ми тежи отгоре. Странно е, но ме дърпа  назад, а не напред. Предпочитам да се ориентирам по хората, по случки. Не съм си поставил цели за 20 години напред. /Е, а за 5 години напред нямаш ли цели? – уточнява У.К/. Е, за тях имам едни точно планирани години студентство, няма как да го избегна.

По какво, как настройваш вътрешния си компас, за да се ориентираш в творчеството?

По личностите, които аз харесвам  – композитори, изпълнители… Следя ги и е нещо, което много ми помага. Да знам къде искам да съм аз например. И за предишния въпрос важи – хората са казали „Учи се от грешките си”. Но в този забързан живот човек няма време да се учи от грешките си, затова трябва да се учи от грешките на другите. Следи винаги хората – какво правят, къде грешат и гледай да не го повтаряш, си казвам аз!

Какви хора харесваш? Имаш ли си свои лични класации, колекции на хора, типажи…?

Харесвам хора като мен –  спокойни, тихи. Не обичам гюрултията, това е нещо, което мен ме отблъсква. Затова и няма да ме видиш да стъпя в дискотека. Важно е да проведа интелигентен разговор, да се задълбая и да си приказвам цяла нощ с един човек, когото харесвам. Не обичам плитки приятелства. Обичам като си кажем „Здравей-Здрасти” след това да задълбаем до смисъла на живота. Да си говорим с часове, седнали на някоя пейка в някой парк късно вечерта.

Каква би била идеалната работа, от която да живееш, да си доволен, да си независим?

Като цяло за мен е важно работата да е свързана с музиката. То е явно, че музиката е станала основата на моя живот, а и аз нямам голям избор – дали да е или да не е част от мен. Имал съм избор преди години и това, което съм решил, наистина го и желая. Цигулката е инструментът, с който се занимавам и с който ще продължа да се занимавам. Работата с колегите в оркестъра много ми допада – компанията им, усещането че не си сам. Когато си солист, излизаш сам самичък, прожекторът сочи теб, хората отзад са един фон /да не кажа декор понякога направо/. Сам под светлината на прожектора ми е стресиращо , предпочитам да съм част от колектив. От друга страна пък съм човек, който обича да е лидер, да съм начело, да водя. Не да командвам, а да съм част от движението, затова ме блазни идеята за дирижиране, да бъда диригент. /Те колегите още като дойде,  те забелязаха,  че имаш качества за диригент – допълва У.К/. Ами те много хора го забелязват. На приемния изпит сега в Академията ме срещаха хора, които не ме познават, а ме питаха дали съм за диригентския клас, въпреки че бях с цигулката в ръцете…

По какво се различават и по какво си приличат творците от условните Изток и Запад?

Не знам, творците на Запад  ми се струват някак си студени. То сигурно е от самите личности, но ние тук на Изток сме сърцати хора, по-спонтанни, повече разчитаме на емоцията. Като че ли западняците са малко по-затворен тип и тяхната музика е по-строга /Може би трябва да са по-целенасочени, защото пазарът при тях е голям и конкуренцията е голяма – предполага У.К/… Да, може би е така. Ако вземем метафората, че един творец носи светлина. На Запад е светло, докато тук е тъмно. Дори и малка светлина да си, ще има значение, ще направиш промяната. Докато на Запад – малка светлина в светлото?!, на никого няма да си полезен.

Какъв би искал да се видиш след 20 години? Къде? С кого? Какъв?

Аз все още 20 години нямам, та какво ще направя след още толкова… Предполагам, че ще съм по-завършен музикант, въпреки че музикантите се учат цял живот, със стабилно СV, зад гърба си с много творчески постижения.  И предполагам… семеен, това е нещо, което за мен е важно, семейството, така че не мисля, че ще го заменя за кариера. /То и никой на никого не поставя избора между едното и другото в живота. То семейството, любовта се случват. Казват „Аз избрах кариерата”, ама какво си избрал… – пита себе си ли, кого ли!  У.К. по-скоро нещо негодува/ Да, просто не те е ударила гръмотевица. Докато не те е ударила, до тогава избирай колкото си щеш.

Кои думи на родния си език обичаш и защо?

Не се замислям, езикът ни е хубав, на мен ми е труден. Странно, но да работя с английския ми е по-лесно. Ако е парадоксално, значи съм някаква парадоксална личност. Българският е толкова обширен и толкова богат, имам интерес да се задълбоча в него, като роден той ми е до сърцето. /Според мен, ще се замислиш за думите, когато дойде реч като диригент да обясниш на оркестъра смисъла на една творба, как ти я разбираш, какво те кара да си представяш и да преживяваш – уточнява У.К. и Б.Р. се съгласява отново, дипломатично/.

Коя приказка би прочел довечера на детето в себе си?

/Леле, че въпрос, ти още си дете на години…-въздъхва У.К/

Харесвам приказките от средната земя на Толкин.

Коя българска поговорка харесваш и защо?

Една ми е много интересна – „Дай работа на мързеливия, да те научи на акъл”, значи той ще намери най-ефективния начин да я свърши.  Това си е направо правило, което следвам. Не бих казал, че изцяло съм мързелив. Имам и такива дни обаче. /О, аз пък на тези години направо си правя самопризнания – искрена е У.К/. Да, сигурно и аз ще го отричам известно време. Но наистина мързеливият свършва ефективно и бързо поставената работа, за да се върне в удобството на релакса, в който иска да е.

Какво, къде е „земен рай“ за теб /по химна на Републиката/?

За мен земен рай е там, където са ми приятелите. Не съм привързан към място, обичам да съм си в Родината. Пътувал съм и съм се връщал с особено хубаво чувство тук, защото тук са приятелите ми и искам да съм с близките си – те си знаят кои са, старая се да им го показвам.