1-ви октомври – ден на музиката, поезията, възрастните хора и кафето

Оказва се, че 1-ви октомври е един много специален ден от годината. През 1975 г. Международния съвет по музика към ЮНЕСКО във Франция определя първи октомври за Ден на музиката. Днес той се чества в над 120 страни. Това е ден, който трябва да напомни за мястото на музиката в живота на хората и ролята й за духовното ни извисяване. Музиката е универсален и международен език, а според последните проучвания Великобритания и Финландия децата възприемат по-лесно музиката, отколкото човешката реч. Доказано е също, че колкото повече музика слушат децата, толкова повече се усмихват, а класическата музика има уникално въздействие върху емоционалното и интелектуално развитие на бебетата. Може би не случайно за Ден на музиката е избрана тази дата, на която църквата чества паметта на двама изключителни църковни песнописци – св . Йоан Кукузел и св. Роман Сладкопевец. През 1980 г., по повод 700-годишнината от рождението на св. Йоан Кукузел, денят 1 октомври е обявен и за Празник на българските певци и музиканти.
Първи октомври се отбелязва и като Международен ден на възрастните хора. Празникът е учреден с решение на Общото събрание на ООН през 1990 година. Целта е да се повиши вниманието към проблемите на възрастните хора и да се отдаде почит към техния принос за обществото.
Първи октомври е и българският ден на поезията, празник на Академията на Министерство на вътрешните работи, ден на Застрахователя, професионален празник на зенитно-ракетните войски. В Австрия е обявен за Ден на кафето, а в Япония денят е Национален празник на кафето.

По повод Деня на поезията нека си спомним за някои от поетите на Стара Загора

На 22 септември 2019 г. , по време на АРТистично на улицата, една от специалните срещи се състоя в бистрото „Пегас“. Спомени за доброто старо време, когато сградата на бившата клиника на д-р Ханчеви беше Дом „Литературна Стара Загора“, а моргата беше Клубът на писателите „Пегас“.

Спомени за онова време разказа младият поет тогава, сега побелял, но все още с остро перо и очи отворени винаги за красивото и истинското в живота, председателят на Дружеството на писателите Таньо Клисуров. Предлагаме ви ги, уважаеми читателю, макар и със съкращения.

„Аз се върнат от Велико Търново, където завърших Българска филология през 1972 г. и бях приет приятелски, топло, радушно от групата поети тогава, които бяха членове на Дружеството на писателите – най-голямото извън столично писателско дружество по онова време. Шестима бяха старозагорските членове на Съюза на писателите. Тогава трудно се влизаше в Съюза. Някои по-късно го нарекоха Министерство на литературата поради тези причини.

Разбира се, най-паметни бяха срещите ми с големия Иван Мирчев, моят втори университет. Иван Мирчев беше аристократ по дух, но демократ по душа. Аристократ, защото винаги се носеше малко по-различно, изискано и в облеклото и в отношението си към хората. Както в едно свое стихотворение, посветено на него казвам:“С балета, шал и очила от друго време сякаш е фигурата му дошла…“

Обувките му бяха, не като нашите прашасали, а винаги лъснати. Кафяви обувки, кафяво сако от кадифе, бастун, леко кепето му накривено…Беше демократичен, защото веднага разреши да го наричаме свойски бай Иван, а не другарю Мирчев, както беше официалното обръщение.

Бай Иван оказа специално много силно въздействие върху мене. Първо естетическо. Още помня и често цитирам неговото изискване за талантливо стихотворение. Той казваше:“Талантливото стихотворение трябва да отговаря на три критерия:новота, яснота и вълнение“. Мисля, че волю или неволю специално се придържам към тези изисквания в творчеството си .

Бай Иван беше с много висока култура. Говореше френски език. Знаеше наизуст великите френски поети, Рембо, Верлен Готие. Веднъж го срещам по кестеновата алея в Градската градина, тихо си говори нещо на глас, а с бастуна си ритмично почуква. Питам го:

„Бай Иване, как си? Какво правиш?“

„Едно стихотворение от Верлен си припомням. А преди това разговарях с една планета, където мисля скоро да се преселя..!“

Култови са неговите реплики от „Пегас“:“Госпожице Мими, дай ми едно мокро куче!“, което за външните хора беше странно и необичайно. Но всички знаехме, че той така нарича турското кафе. Според него, кафето на заведението понамирисвало на мокро куче. Другият му култов лаф беше:“Абе, ще му се развие развитието!“. Една дама от Шипка често идваше и го притесняваше да прегледа стихотворенията, които през седмицата е съчинила. Бай Иван беше много внимателен. Ни от страни гледаме и се подхилваме, защото знаем какво е нивото на написаното от тази дама. Но бай Иван винаги внимателен и благосклонен, изслушва търпеливо и когато си тръгне, ние се опитваме да иронизираме срещата им …

Обичаше да общува с млади хора и го подчертаваше. „На мене не ми е приятно да общувам с мои връстници, казваше той.- Те вече и не останаха. А младите ме подмладяват отново“.

Беше обичлив дядо към своята внучка Стефанка Мирчева, която днес печели аплодисменти. Тогава беше едва в 3-4 клас. Бай Иван й вземаше храна всеки ден от офицерския стол на пресечката на ул. „Христо Ботев“ и бул. „Митрополит Методий“ с канчето и с бастуна и я чакаше от училище.

Бай Иван имаше запазено място в „Пегаса“ и дори да е претъпкано, никой нямаше право и честта да седне на неговото място в амвона. Под амвона сядаше белетристът Константин Колев, тогава председател на Дружество на писателите и кандидат-член на бюрото на ОК на БКП. Талантлив писател и с политически актив. Бай Иван сядаше в ъгъла под амвона,където по-късно Иван Попчев нарисува и постави портрета му.

Жеко Христов беше чудесен поет, който имаше следния навик: Когато напише ново стихотворение и иска да го сподели, никога не казваше, че той е авторът. Вика ми:“Танка, скоро срещнах това стихотворение от един испански поет, да ти го кажа!“

Ако съм казвал при първите ни срещи по-откровено мнението си, след като го разбрах, трябваше да го хваля, за да не го засегна.

Най-големият приятел на Жеко Христов беше Рашко Стойков който живееше в София, на за всички празници, които през две години се организираха в Стара Загора, така наречените „Есенни литературни дни“, Рашко идваше и със Жеко пиеха – Рашко – кока кола, Жеко – малко коняче в „Пегаса“ или на терасата във „Верея“. Рашко написа прекрасно стихотворение, посветено на Жеко:“Нямам нужда от много приятели/ стигат ми двама-трима/, но такива, на които в сърцата/ рани от моите болки да има …“ Георги Христов, изпя прекрасна песен и никога не пропуска да подчертае, че текстът е от нашия приятел старозагорец Рашко Стойков.

Стойчо Стойчев, с когото бяхме заедно почти всеки ден, за съжаление страдаше от бъбречно заболяване и му се налагаше дълго да отсъства. В Алманах „Хоризонт“ също бяхме колеги с него, отговаряше за поезията. Той е първият читател на ръкописа на моята първа книга. Изключително прецизен творец беше и към своето и към чуждото творчество. Спомням си, че думата „въздържан“ беше подчертал и изказваше съмнение дали ударението правилно е сложено. Погледнахме в речника и се оказа, че е дублетна форма, така че в края на краищата, стихотворението ми се прие. След това той написа много силна поема „Рана“, която постоянно дописваше, за която получи поздравления от много известни имена, включително от Николай Хайтов и от Георги Марковски, рано починал белетрист.

Чудесният поет Янко Димов беше докаран от Хасково специално с черна „Волга“ от ОК на БКП, за да оглави Алманах „Хоризонт“. Той е първият главен редактор на Алманаха. Вторият главен редактор беше Константин Колев, третият – Ганчо Проданов. За съжаление двамата си отидоха и дойде моят ред. На 38 години оглавих Алманаха. Работихме заедно със Стойчо и Петър Тонков. Освен че беше много голям поет, беше и волна, свободна душа, която не се подчиняваше на никакви канони и закони. Понякога изчезваше и го нямаше с месеци. Когато другарите от БКП сметнаха, че е невъзможно той да продължава да е главен редактор, изоставахме от периодиката, защото главният го няма, решиха да го сменят. Точно заседаваше Редколегията и Янко в тоз момент пристигна и заяви:“Отменян заседанието! Аз съм главният редактор..!“

След всяко изчезване се връщаше с чудесен цикъл стихотворения, който публикуваше по-късно. Дори издаде стихосбирка със заглавия :“И винаги ще се завръщам“.

Често от Чирпан в „Пегаса“ в Стара Загора пристигаше Димитър Данаилов, което се превръщаше в събитие. Той беше главен уредник на Къща-музей „Яворов“. Бяхме много близки с него. Той представи първата ми книга в Чирпан. Тук като дойдеше, не му се прибираше в Чирпан. Ако не хване последния влак за града на Яворов, което се случваше най-често, редовно му викахме такси и някои от приятелите го съпровождаше. Беше най-колоритният поет от нашето дружество. Известно е неговото гостоприемство, гостуването на Театър „Таганка“ и Владимир Висоцки в музея на Яворов, където Митата е имал сърдечни изяви с една актриса. Тя му подава ръка, я той я захапва и продължава нагоре по цялата ръка…Такъв беше той любвеобилен.

Почти винаги в „Пегаса“ витаеше бохемски дух, четяха се стихове, разказваха се вицове, отбелязваха се празници“, сподели Таньо Клисуров.

Подготви Росица Ранчева