Световната оперна прима Стефка Минева с най-личното си интервю за баща си Миньо Минев: “40 години татко ми отдаде на Старозагорската опера“

На 5 февруари 2019 г. се навършват 100 години от рождението на Миньо Минев (5.02.1919 – 8.11.1984), дългогодишен солист на Старозагорската опера, певецът, който носеше повече от 40 години теноровия репертоар на музикалната институция. Десетки са създадените и интерпретирани от него роли, някои от които и до ден днешен останали като пример за високо изкуство.

Dolap.bg благодари на Почетния гражданин на Стара Загора маестра Стефка Минева  за споделените спомени за баща й, един от основателите на  Старозагорската опера, оставил трайна диря в музикалния и културния живот на града и България.

Госпожо Минева, откъде тръгва жизненият и творчески път на баща Ви – оперния солист Миньо Минев?

Джинсът ни по линия на баща ми е от два края на България – Мъглиж и Сливен, от известната тогава фамилия търговци Долапчиеви. Татко ми е роден в Сливен. Прадядо ми е бил игумен в Мъглижкия манастир. След служба обичал да сяда под сянката на голямо крушево дърво и разпореждал: “Попадийо, донеси ракийка да ме парне!“

Запомнила съм като малка, че на масата у дома всеки си имаше място. Татко като седне, по подобие на дядо му поп, казваше на майка: “Йовче, донеси ракийка да се почерпим!“

Татко ми израства в Стара Загора. Учи и завършва успешно Търговската гимназия и е бил банков чиновник. Баща му не е давал дума да се издума да бъде певец, но и той не е имал такива намерения. Но, съдбата си знае работата.

Майка ми е пеела в църковния хор при църквата „Света Богородица“. Там се запознават, харесват се и се залюбват. Покрай нея и татко започва да пее. Фактически, майка ми е тази, която му подава ръка. И двамата не са имали музикално образование, но са имали красиви и силни гласове. Диригентът на църковния хор чува баща ми и му казва: “Миньо, пееш много хубаво и трябва да постъпиш в Оперната дружба“. Татко се престрашава и се представя на ръководителите тогава на операта Ничка и Георги Баталови, родителите на голямата диригентка Росица Баталова. Прослушват го и го приемат. Макар и необработен, имал е хубав теноров глас и му поверяват първата роля – Никола от операта „Гергана“ на маестро Георги Атанасов.

Майка ми също беше певица – спинтов сопран. Играла е Тоска от едноименната опера на Пучини, Русалка от Драгомижски… Когато започнах да разбирам, поради заболяване изпълняваше по-малки роли. Няма да я забравя като прекрасна Цилика в „Царицата на чардаша“.

Как продължава творческият път на младия Миньо Минев?

От Оперната дружба изпращат и двамата с майка на специализация в София при двамата най-големи педагози. Тя попада във вокалния клас на Христо Бръмбаров, а татко – при Илия Йосифов. Така получават някаква школовка, без знания по солфеж. Били са добри слухари и като им изсвирят на пианото съответната пария, я запомнят и интерпретират много бързо.  И така започва кариерата му на професионална сцена.  Родителите ми изиграват голяма роля за одържавяването на  Старозагорската опера.

Доста по-късно, през 1955/56 г. баща ми, Руслан Райчев, Никола Николов, Димитър Узунов и  Надя Шаркова бяха изпратени на специализация в Большой театър.

Изключително голяма роля за певческото израстване на Миньо Минев изигра маестро Димитър Димитров. Много са работили заедно, но и много конфликти са имали, защото татко защитаваше младите хора да тръгнат напред. Но винаги са били в особени приятелски отношения. Събираха се често в двора на вуйчото на Димитров, където и той живееше. Играеха табла „до посиняване“.

Диригентът Руслан Райчев също е работил много с баща ми. Често го канеше на гастроли в Софийска опера. Бяха много големи приятели с другия диригент Ромео Райчев и съпругата му Надя Харитонова.

Кои и колко роли изпълни Миньо Минев на сцената на Старозагорска опера?

Изключително много са ролите, които изпълнява през целия си творчески път. Беше лиричен тенор. Изпълняваше Алфред в „Травиата“, Граф Алмавива в „Севилският бръснар“, коронна роля му беше Ленски от „Евгений Онегин“, в „Царска годеница“… С годините си позволи да „слезе“ и на по-драматичен репертоар. Направи успешен Дон Карлос в едноименната опера на Верди, Дон Хозе в „Кармен“, Надир в „Ловци на бисери“, Пинкертон в „Бадам Бътерфлай“, Исмаил в „Набуко“, в „Луд Гидия“… С малки изключения години наред носеше теноровия репертоар на Старозагорската опера.

Много красиво подхождаше към височините. Стигаше до си, си-бемол. Но много меко подхождаше към тях, със светъл тон. Скоро слушах негов запис почти в края на кариерата му във „Фаворитката“. И като го слушам как пее, мисля си колко млади хора могат да му завидят  на тембъра и то  малко преди да излезе в пенсия, която за съжаление не можа да получи. Около него имаше някаква магия. Увличаше партньорите с поглед, със жест, с темперамент и затова представлението беше освен музикално и театрално вълнение и преживяване.

Коя беше любимата му роля?

Две са – Ленски от „Евгений Онегин“ и Алфред от „Травиата“. Татко имаше много хубаво качество. Когато се качеше на сцената, забравяше, че е Миньо Минев в живота. Той „надяваше ръкавицата“ на героя си. Това качество вероятно от него съм придобила. Така и аз обичам да влизам всецяло в образа на героинята си. Освен с гласа си, той правеше театър. И нямаше зрители, които след представление, да излизат равнодушни. По този начин той „запалваше“ и  партньорите си на сцената. Имаше прекрасни колеги. Бяха като голямо семейство и от раз им се получаваха спектаклите. А тогава се правеха много големи постановки – руска и  италианска класика, български заглавия. Всичко се изпълняваше на български език.

Как се готвеше за представленията?

Беше някакъв ужас вкъщи. Когато имаше спектакъл, вкъщи  беше абсолютна тишина. Не се гъква, не се говори, не се вдига шум. За обед винаги татко хапваше по една пържолка. Спомням си голямата готварска печка. Винаги на края й стоеше отвара, пълна с ленено семе и той често, често отпиваше по една глътка. Хубаво било за гласните връзки.

Баща ми беше единственият оперен певец, известен в България, а може би и в света, който пееше със сушена слива в устата, скрита под езика му. Не зная как тази слива не излизаше от устата му като пееше. Винаги си имаше хапченца – някакви витаминчета, които си разделяше на половинки и ги пиеше наведнъж.

Татко ми беше гледан като „писано яйце“ от майка ми и майка му – мама Ани, както я наричахме, баба ми Стефанка, на която съм кръстена. На трапезата, само да погледнеше към нещо – солница, вода, веднага му се поднасяше. Мама Ани казваше, че мъжът, т.е. татко, е глава на семейството и всички трябваше да му угаждаме и да се съобразяваме с него.

Как баща Ви, който няма музикално образование, стигна до много високи творчески постижения?

С много труд, с много пеене и учене отвсякъде от където е възможно. Голяма роля играеха корепетиторите и диригентите. Те много помагаха за изграждането на певеца. Безкрайно благодарна съм на маестро Димитров и на Елена Корабарова, които ме изградиха като певица и като човек. Когато бях поканена в Софийска опера, много от порядките не можех да понасям и оттам нататък да надграждам това, което тук съм получила като основа. Предполагам, че и при баща ми е било така. Освен това, те са се учили и един от друг. Навремето и Стойко Диков е бил вокален педагог, който също е помагал. Те също бяха големи приятели.

Освен в България, Миньо Минев канен ли е на гастроли в чужбина?

В онези соцгодини те нямаха възможност да преминат „желязната завеса“. Ходеха в соц. страните.  Извън тях – пя единствено в Албания. Много често гостуваше в Румъния, Чехословакия, Полша, Унгария, СССР…

Излизали ли сте на сцена заедно – баща и дъщеря?

Да и то не веднъж – в Кармен – аз Кармен, той Дон Хозе, в „Евгений Онегин“ – той  Владимир Ленски, аз – Олга. Татко беше много емоционален и чувствителен. Като ме видеше на сцената и все плачеше. За премиерата на „Евгений Онегин“ маестро Димитър Димитров реши да не рискува и да не го пуска, а да пее Васко Недев. Добре, но в последния момент той се разболява и Миньо Минев трябваше да пее. Помня като днес, на сцената аз съм седнала на пейка в гората, той над мене пее „Я люблю, Вас, я люблю Вас, Ольга…“ но ръката му трепери… А аз в моята младост и самоувереност на 23 години, артистично се обръщам към него и тихичко му казвам: “Спокойно, спокойно…“ Заедно играхме в „Ивайло“ на Марин Големинов, в „Царска годеница“, в „Севилският бръснар“…

Аз толкова не се вълнувах, но татко се вълнуваше много, защото винаги ме следеше. Всяка стъпка, всеки тон ми следеше. И ако нещо не направя, веднага с очи ми показваше, че имам пропуск. За мен беше от полза да играя с него на сцената. Друго е усещането, когато знаеш, че до себе си имаш човек, който може веднага да ти подаде ръка и да ти помогне. Той по принцип обичаше много да помага на младите колеги. Корепетиторката Елена Корабарова ми е споделяла, че татко ми е „водил“ младите си колеги за ръчичка на сцената и им е показвал  какво и как трябва да направят.

Госпожо Минева, кои са уроците, които научихте от баща си  и колегата си Миньо Минев?

 Не е тайна, че татко не даваше дума да се издума, да кандидатствам в Консерваторията за оперна певица. Той знаеше, че това е трудна професия, която изисква много жертви, но съдбата друго беше решила.

Научи ме на хигиена на гласа, на тялото и на духа. И още, че не бива да се отказвам при трудностите. Дори само това, което съм гледала на сцената с него и съм попивала – не е малко. И на труд, труд, труд – много труд. Сега си давам сметка, че е бил прав.

Когато след Консерваторията се върнах в Стара Загора и постъпих в операта, маестро Димитров реши да ми даде ролята на Еболи в „Дон Карлос“. Още като чу, татко отсече: “Стефче, това не е за теб! Трябва да минеш през по-голяма мелачка от партии, за да получиш техника. Тази роля не е лесна!“ Аз обаче с присъщата ми на младостта самоувереност, казах „Не, ще я направя!“. Да, но на генералната репетиция „скъсах“ каденцата в първо действие  и от тогава ми остана травма за години напред.

Как ще бъде отбелязана 100-годишнината от рождението на баща Ви?

От ръководството на операта  зная, че се подготвя тържество за отбелязване на 100-годишнината от рождението на Миньо Минев, който е един от основателите на Старозагорската опера и дългогодишен неин солист. Колегите – тенори са изявили готовност да изпълнят арии от репертоара на юбиляра. Вероятно ще има и думи за неговия жизнен и творчески път. Няма да скрия, че ми е приятно това внимание. От друга страна е добре сегашните артисти да научат за онези, които са проправяли и отстоявали пътя, който и за него, и за мене, и за тях – е Кауза.

Росица Ранчева

Снимки от личния архив на примата Стефка Минева