Млада и мъдра е изложбата на Васил Тодоров

На 11 декември 2018 г. в Художествена галерия Стара Загора беше открита живописната изложба „Васил Тодоров (1893-1977)”, посветена на 125-годишнината от рождението на художника. В експозицията са включени 32 произведения – пейзажи и портрети, обхващащи творчеството му между 1922 и 1975 година.

Пред многобройна публика, в присъствието на дъщерята на Васил Тодоров – Маргарита Тодорова и внучката му Веселина Нейчева, директорът на Галерията, изкуствоведът проф. д-р Марин Добрев маркира етапите в дългогодишния творчески път на юбиляра и посочи особености на изкуството му.

„Още в ранните си творби, Васил Тодоров има какво да каже на зрителя и го прави точно и ясно. Това личи от първата му изложба, която резонно открива в родния си град Казанлък. По време на пребиваването си в полите на Родопите като учител в Асеновград, той открива за себе си ново измерение за пейзажа – просторът, светлината и слънцето, онова което носи в себе си . Не толкова природния мотив, колкото емоцията от това да запомниш нещо от пейзажа“, каза в словото си при официалното откриване на изложбата проф. Добрев.

В продължение на половин век, от 1927 г. до кончината му през 1977 г. животът и творчеството на Тодоров, семейство, приятелства, обществена активност са свързани със Стара Загора. Той самият намира в творчеството си три етапа. Нарича първия -„моят академичен етап“. През втория период е обсебен от училищната дейност и от неговите възпитаници. През третия – проличава отношението му към обекти, които се строят в Стара Загора и Казанлък, както и към красотата, която го заобикаля. Той има конкретно отношение към онова, което се случва, което е характерно за времето, в което живее. Тодоров рисува и остава за поколенията старозагорската улица, такава каквато сега вече не съществува (бул. „Руски“), стар жилищен блок, панорамни изображения от Аязмото, което е било любимо негово място. В Стара Загора прави последователно изложби – една посветена на пейзажа, втора – на натюрморта, трета на портрета. В края на творческия и жизнения си път създава очарователни натюрморти. Неговата емоция търси друго усещане за красотата и вечните неща в живота.

Васил Тодоров организира 14 самостоятелни изложби. Пет десетилетия е неотменна част от културния живот на Стара Загора.

Изложбата е съвместна изява на Художествена галерия Стара Загора, Художествена галерия Казанлък и наследниците на художника. Ще остане открита до средата на м. януари 2019 г. След това ще гостува в родния град на художника – Казанлък.

Специално за dolap.bg спомени за своя именит баща разказа дъщеря му Маргарита Тодорова. Поместваме ги с удоволствие и благодарност, без редакторска намеса:

Моят татко е роден в Казанлък. Те са трима братя. Татко завършва Педагогическото училище в Казанлък. Единият от чичовците ми е адвокат, а другият е учител в Павелбанско село. Всички бяха много мили хора.

От дете баща ми е имал ръка за рисуване и благоговение пред изобразителното изкуство. Вече завършил училище, научава, че в Стара Загора е открита живописна изложба. Тъй като нито е имало превозни средства, нито пари, заедно с още един младеж, тръгват пеш от Казанлък до Стара Загора. Разказвал ни го е, когато бяхме деца, за да осъзнаем колко важно нещо е изкуството. За да събере някой лев да продължи висшето си образование в Художествената академия в София, той започва да рисува реклами на различни дюкяни и фирми. Завършва с отличие академията и се връща в Казанлък, където учителства две години. После го назначават в Станимака, днешния Асеновград, също като учител по рисуване. През това време майка ми завършва Немския колеж в Одрин. Назначават я учителка в Станимака. Там се харесват. Хазайката много е хвалила майка ми. Много ми е мил този спомен. Баща ми отишъл при хазайката да я разпитва: “Кажи ми, госпожа, Тотка умее ли да готви, добра домакиня ли е, прибрано момиче ли е?“ Хазайката започнала да я хвали: “Няма да сбъркаш, казала тя, с много леко поведение е! „ Т.е. не намерила верните думи „с лек характер“, но татко ми разбрал за какво иде реч. На това недоразумение често се смеехме вкъщи. Какъв идеализъм е било навремето. Когато предлага на майка да се оженят, майка ми признава: “От една-две години съм учителка, нямам нищо…“ „Дюшекът и юрганът твои ли са, отвърнал татко, ще ги сложим на земята и щом сме двама, ще успеем“. Така семейството им тръгва от нищо, но винаги сме живели в разбирателство, уважение и взаимна обич.

След една година в Станимака се ражда по-голямата ми сестра Стефка, след което се прибират в Стара Загора. Най-напред живеят при родителите на майка и започват да строят къщата ни на ул. „Железни врата“. Татко става учител по рисуване в Мъжката гимназия, а по-късно в Педагогическия институт. Майка беше учителка по немски език в Търговската гимназия.

Васил Тодоров беше прекрасен баща и съпруг. Не беше много усмихнат човек и… много ревнуваше майка ми. Не зная как беше установен редът в семейството ни, но въпреки че и двамата бяха учители и ние ходехме на училище със сестра ми, всеки обед в 12:30 ч. чувах стъпките му и тогава сядахме на масата да обядваме. Вечерите – по същия начин. Докато не се събере цялото семейство, никой не започваше да се храни. Сега такова нещо няма.

Родителите ни ни учеха на скромност и трудолюбие. „Внимавайте, вие сте учителски деца и трябва да бъдете добър пример за останалите“ – майка често ни напомняше. Аз продължих техния път и бях учителка по български език и литература в Девето основно училище.

Татко другаруваше с всички художници на Стара Загора – Димитър Караджов, Васил Маринов, Стоян Йорданов, Кипро Николов, Руси Карабеберов, с учителя Георги Попов, уважаваше се с поетите Иван Хаджихристов и Иван Мирчев… Събираха се на кафе в сладкарницата под Радио Стара Загора, а сетне вкупом се разхождаха из Аязмото. Милееше за Стара Загора и беше активен общественик. Дълги години беше председател на гилдията на художниците.

Ателието му беше на втория етаж в спалнята им. След години се поразшири стаята и се оформи негов кът. Там с часове рисуваше и не даваше да го безпокоим. Рисуваше бавно и внимателно. Беше спокоен човек. По едно време констатира, че има проблеми с нервите и започна да ходи редовно по балканите. Така стана голям турист. Прихванахме от него и аз също обикалях планините с учениците.

Рисуваше предимно портрети. Няма да забравя периода след 9 септември 1944 г., когато по време на задължителните манифестации всички носехме големи портрети на българските и съветските партийни вождове, на Маркс и Енгелс, Ленин, Сталин, Георги Димитров и т.н. Училищата и предприятията поръчваха портретите и татко по цели денонощия ги рисуваше в много големи размери. Много често модели му бяхме ние – майка, сестра ми, аз. Правеше си автопортрети. В тази изложба има три, правени по различно време.

Много се вълнувам от изложбата, посветена на татко ми. Благодаря безкрайно на проф. Марин Добрев за отношението, за реверанса към живота и делото на Васил Тодоров и на всички любители на живописта, които ще се докоснат до изкуството на моя баща. Благодаря!“

Росица Ранчева