Режисьорът Стефан Спасов пред dolap.bg: ”За богатство човек и с дявола ортак става!”

На 10 декември 2018 г., понеделник, Драматичен театър „Гео Милев“ Стара Загора ще представи последната си за годината премиера „Снаха“ от Георги Караславов. Сценичният вариант и режисурата са на Стефан Спасов. Старозагорската публика го познава и цени от постановките му „Иванов“ и „Полет над кукувиче гнездо“. Сценографията е на Теодора Лазарова, а музикалната среда е подготвена от Евгений Господинов. Ролите  са поверени на Йоанна Темелкова (гост) – Севда, Ивалин Димитров – Юрталана, Мария Енева – Гина, Димитър Митев – Стойко, Светла Тодорова – Миката, Галя Александрова – Казълбашката, Стефан Борисов – Астара, Цветомир Черкезов – Лекар и Георги Ножделов – Димо.

Преди да се вдигне завесата г-н Спасов я открехна малко специално за читателите на dolap.bg.

Господин Спасов, с какво Ви привлече повестта на Георги Караславов „Снаха“. Не визира ли тя едно безвъзвратно отминало време от първата половина на 20 век?

Когато започнах да работя по този текст стана ясно, че изборът на „Снаха“ се е оказал доста далновиден. Щом се отстранят политическите препратки в текста и се остави човешката история, пиесата звучи изключително актуално. Има криминална, доста интересна нишка, която поддържа напрежението през цялото време. Радвам се, че започнахме и стигнахме до решението да се направи „Снаха“, защото тя още по-актуално звучи днес. Днес хората са още по увълчени. Зависимостта им от парите и печалбата е още по-голяма. Взаимоотношенията им стават все по-користни, все по-интересчийски. Истинските, човешките, топлите взаимоотношения нямат място в този свят. Затова и любовта вече е непотребна. Тя трудно издържа на такъв натиск от външния свят. От това постоянно да печелиш, да си постоянно успял, да си позволиш да консумираш някакви неща. Безкористната любов се превръща в още едно средство за  консумация. И това наистина звучи много актуално. Докато работим се опитваме това да ни занимава, както и още нещо: Все пак рано или късно, според мен трябва да се плати някаква цена за такъв начин на живот. Затова, да си сключил договор с дявола. Каква е тази цена и как се плаща, също ни интересува.

Въпреки, че заглавието е „Снаха“, според мен главният герой е Тодор Юрталана. Той ли е двигателят на действието? Дори и снаха му Севда става негова жертва?

Да, той е двигателят, но ако няма провокацията и конфликтът от другата страна, няма как да се развие действието, ако няма такова пречещо обстоятелство като Севда. Иначе, разбира се, че е той. Повечето неща, които се случват чисто сюжетно в текста, той ги предизвиква до финала, когато Севда изиграва своя ход.

Юрталана няма чувство за вина. Може да има чувство за загуба, за разкаяние, за яд, че нещо му се изплъзва. Но той няма съпричастност към болката на другия. Това според мен, е друга много актуална тема днес: абсолютната липса на емпатия. На способността да се поставиш на мястото на другия, да го разбереш, да му съчувстваш и да можеш да съпреживееш болката му. Докато болката не ни засегне лично, нямаме никакви сетива да я усетим у другия. И това пак идва от изключително материалистичното време, в което живеем.

Да се върнем във времето назад. Кога е писана „Снаха“ и за кое време иде реч?

Действието се развива между двете световни войни, т.е. около 30-те години на 20 в. Запазили сме епохата напълно. Без да влизаме в излишен бит и селски подробности, концентрирали сме се върху взаимоотношенията на персонажите, но сме запазили епохата.

Това значи ли, че няма нищо ново под слънцето?

За съжаление е така и е много тъжно, защото това, което днес става под слънцето е по-лошо. Светът става все по-материалистичен. Тези неща, които не се виждат, които като че ли са по-ценни, на тях се обръща все по-малко внимание. Говоря за морални  и християнски ценности, за истински човешки чувства. От тях като че ли все по-малко има нужда. Всичко е икономически прогрес, печалба и алчност. Това е положението.

Севда значи обич. Какво се случва с това младо хубаво момиче, попаднало в дома на Тодор Юрталана? Доколкото си спомням, нейните родители също си правят тънки сметки за облагодетелстване от брака на дъщеря им и сина на Юрталана – Стойко?

Севда на турски значи обич. В дома на Юрталана тя влиза с чисти чувства. Тя искрено и истински е влюбена в Стойко. Тя е олицетворение на идеала на българина за жена: красива, работлива, умна, скромна, чиста – отвън и отвътре. И Елка е такава на Елин Пелин в „Гераците“, и Ния е такава на Димитър Талев. Важно е да се изследва, как момиче като Севда, попаднало в тези условия се променя, какво се случва с нея. Оказва се, че любовта не издържа. Любовта се изморява. Любовта не намира сили да продължи. Затова е много интересен нейният ход накрая, какво би сторила след като мине през цялата тази история. Много се радвам, че за тази роля се срещнахме с Йоанна Темелкова. Тя е прекрасно момиче. Много подходяща е като излъчване, като начин на присъствие на сцената, като начин на мислене. Радвам се, че имаме тази Севда.

Две думи за нея, може ли?

Йоанна Темелкова е актриса в трупата на театър „София“. Преди това, след завършване на НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ е била в Бургас. Много приятно впечатлен съм от нея.

Как се справя Ивалин Димитров с Юрталана?

Мисля, че това е изключително подходяща роля за него. В тази роля има много за правене. Можем да видим Юрталана в много различни ситуации. Ролята е богата. Той не е монолитен герой, а изобретателен злодей. Това е изключително сладко за игра. Драматургията е много благодатна.

На кого е драматургията?

Аз работих по сценичния вариант по повестта на Караславов и по друга драматизация, която е на самия автор.

Кои са другите герои и как се справят, според Вас?

Мисля, че всеки от актьорите има интересна задача. Няма герои шаблони. Няма герои, при които да няма какво да ти е интересно да изиграеш. Образите са богати и пълнокръвни. Има живот в тях, пред избор са поставени в различни ситуации. Оказа се, че когато се „отлюспят“ партиино-политическите наслоения в текста, остават изключително оригинални, дълбоки и интересни човешки истории.

Господин Спасов, защо старозагорци и гости, трябва да присъстват на постановката на „Снаха“?

Най-напред за да съпреживеят една история. Искаме да им разкажем една история. Без да размахваме пръсти дидактично, да осъзнаят, че икономическият просперитет, гоненето на някакъв стандарт, не е условие за щастие, за власт и пари. Забогатяването като цел не е нещо, което може да донесе удовлетворение. За момента – да, но има други неща, които пълнят живота, правят го по-истински.

Има ли някаква вратичка за надежда от промяна на средата, в която живеем?

Мисля, че спасяването е поединично. Отделни хора биха могли да се измъкнат и лека полека „да повлекат крак“, макар да ми се струва изключително трудно. Спасение с общ път, организирано осъзнаване не може да стане, за съжаление. Може да има лични примери, но само толкова. Хората продължават да живеят, да се раждат деца, да се радват на някакви любови и преживявания, да има разочарования и падения… Животът продължава да клокочи.

Тягостно ли е представлението?

В никакъв случай! Сюжетът не бива да се адресира до публиката дидактически. Не бива да й  казваме – много е лошо да се живее, положението е изключително тежко! Няма такова нещо. Театърът не търпи такова взаимоотношение с публиката. Всичко е разказано през драмата на героите, през борбата им, през опита им да си запазят любовта, да преодолеят тази ситуация, през напрежението от криминалната нишка. В никакъв случай не можем да си позволим да доскучаваме на зрителя.

Коя е репликата, която е лайтмотив в тази „Снаха“?

Може би: “На всичко към готов, с дявола ортак ще стана, но пак ще спечеля!“

Росица Ранчева