Академик Балкански пред dolap.bg: ”Мечтая да построя стационарен цирк в София и да открия циркова академия“

Александър Димитров Балкански е роден на 8 август 1942 г. в Плевен. Започва първата си практика в цирка под ръководството на майка си и баща си през 1948 г., когато е само на шест години. В продължение на 57 години е на манежа с уникални акробатични номера. Играл е в 60 цирка в 36 страни. Преди 18 години заедно със синовете си Александър и Николай създават най-големия български Академичен цирк „Балкански“.

Академикът е кавалер на най-високи ордени и медали у нас и по света.

Академик Балкански, на 8 август 2018 г. навършихте 76 години. Изглеждане прекрасно. Как се чувствате?

Здрав съм, но не се чувствам добре. Притеснен съм за съдбата на цирковото изкуство в България, в това число и за Академичен цирк „Балкански“.

Приближаваме се страшно опасно към световната криза в цирка. Тя е от Запада, САЩ, идва в Европа. Страшно намалява посещението в цирка. Това се дължи на факта, че се създават посредствени циркове, които лъжат. Циркът е място, където се показва високо изкуство. Ненапразно големият италиански режисьор и продуцент Федерико Фелини казва: “Циркът е едно изключително трудно зрелищно изкуство. Но то е културата на житейския опит на нацията ни“.

Като се хващам за последните две думи „култура“ и „житейски опит“ в България такива няма вече, за съжаление. Културата е на много ниско ниво. Държавата въобще не обръща внимание на културата и изкуството, които са най-важното нещо, за да съществува една нация. В една нация няма ли култура, всички изкуства страдат. За мен и операта, и балета, и цирка, и киното, и ансамблите страдат. Обърнато е внимание само на театъра. И защо? Защото театралната гилдия е огромна. Там са режисьори, сценаристи, театроведи, сценографи, драматурзи и още хиляди артисти. Тези хора, ако не бъдат задоволени, могат да свалят правителството на една държава. Там са високо образовани, интелигентни и знаещи хора. Щом едни таксижии като се опънат плашат правителството, какво остава за театъра. Театърът има изключително много форми и начини, с които да подведе правителството на една държава.

В предишния социалистически строй, културата и изкуството бяха в програмата на държавата. Цирковото изкуство трябваше да покаже през желязната завеса, на какво е способно, на каква висота е. Днес никой не се интересува от него.

Преди близо 30 години, след промяната ни нападнаха много несгоди. По силата на Указ на Тодор Живков от 1964 г., всеки град се задължи да има циркова площадка, за да могат цирковете да се строят на определено място. В Стара Загора това постоянно място беше зад Пощата. След 10 ноември 1989 г. вместо държавата да опази тези места, министърът на културата тогава Елка Константинова, разби тотално цирковото изкуство. Уволни артисти. Даде началото на смешна приватизация – да се продава циркова материална част за жълти стотинки. По този начин се унищожи българският цирк.

Има сега 7-8 малки циркчета, които аз наричам циркчета за насъщния хляб. Това са хора, които гледат да изкарат някой лев, за да преживеят.

Нашият Академичен цирк „Балкански“ е единственият, който следва линията на българския държавен цирк, да показва под своя купол изкуство. А това нещо първо е много трудно, второ е много скъпо и въобще не е подпомогнато от държавата ни.

Когато се върнах в България след 16 години работа в Германия, мислех че държавата ще ни помогне. Писал съм хиляди писма, но никакво внимание отникъде не получих – Софийска община, Министерство на културата, какви ли не министри… И това много ни отчая. Търсим всякакви възможности не само за приходи, но и да приобщим публиката.

Такъв, много успешен проект се оказа опера в цирка, който реализираме със Старозагорската опера. Това съм виждал преди 40 години в Германия. И, ако този спектакъл с Калуди Калудов, под купола на нашия цирк – с циркови номера, с циркови клоуни, гостува в Германия, гарантирам, че ще обиколим цялата страна.

В Стара Загора спектаклите на „Палячи“ бяха превъзходни. Аз съм изключително приятно изненадан и благодарен на старозагорските любители на оперното изкуство, защото проявиха много висока култура при посещението на този спектакъл. Това показва, че операта е уважавана и на много високо ниво. Сравнявам Стара Загора с Варна и започвам да се питам дали претенциите на варналии са основателни? Май има огромна работа.

Много щастлив съм, че успяхме да реализираме „Палячи“. Имаме идея още две-три опери да направим. Първата ще бъде „Снежанка и 7-те джуджета“. Едно време до 1954 г., джуджетата играеха в цирка и мисля, че джуджетата ще намерят голямо приложение. Искаме да направим и един-два мюзикъла. Това са разговори между мен и директора на операта Огнян Драганов. Казах му, че всичко което е необходимо от нас ще го има.

В момента най-много ме вълнуват двата спектакъла на „Палячи“ с Калуди Калудов, които ще покажем в София през м. ноември т.г. В столицата ще построим големия цирк. Всичко ще бъде подготвено специално за операта. Ще се постараем да дадем още по-голяма тежест и помпозност на този спектакъл.

Да се върнем към корените на българското цирково изкуство, а може би и на Вашата фамилия?

Джозеф Джантини е моят пра-прадядо. Той е създател на нашата циркова фамилия. Произхожда от Флоренция. Т.е. коренът ни е италиански. През 1815 г. в Италия било много трудно да се живее, а като цирков артист едва ли са можели да вържат двата края, защото Италия е била бедна държава тогава. И той решава да замине за Русия. Установяват се в град Самара, защото е бил на пътя на коприната, голям търговски град. Провървяло им е. Забогатели са. Впоследствие неговата внучка Верджиния – моята баба, става изключително голяма артистка. С нея той прави един от големите си спектакли и наименува цирка си на името на баба ми „Верджиния“.

След години баба се омъжва за дядо ми Орландо Малеволти. За съжаление Октомврийската революция ги заварва в Русия. На власт идва така нареченият пролетариат и им конфискуват всичко. Изправят ги до стената на къщата им и искат да ги избият. Дядо ми и баба ми са имали 14 деца, а тя е била бременна с 15-то. Майка ми Лола Орландо Малеволти е била последната – 15-та. Не ги убиват, но ги прогонват от Самара. И те къде с каруци, къде с влак, къде пешком, стигат до Одеса. По пътя умира баба ми и 9 деца. С останалите деца дядо ми успява да се качи на италианска гемия и тръгват за Италия. Първата спирка след Одеса е Варна. Слиза във Варна и в морската градина вижда мъж, който прави някаква скулптура. В него дядо ми познава своя брат Гиго, който е художник към царския дворец. Той го убеждава ги да останат в България. Царицата е италианка и добре се живее в България. Така през 1920 г. се установяват в Пловдив и създават цирк „Рекс“. След това го преименуват на „Европа“. След 9 септември 1944 г. го преименуват на цирк „Република“.

През 1948 г. отново издават Указ на Вълко Червенков и конфискуват цирка на нашата фамилия. Отново, онова което става в Съветския съюз, става и в България. До 1989 г. всички артисти бяха към държавния цирк. След това, като дойде демокрацията в България, с моите синове след дълги разговори и съвещания, решихме и ние да направим цирк. Заклехме се, че ако и този път искат да ни отнемат цирка, ще се лее кръв.

И ето вече 18 години сме на бойното поле. През 2020 г. ще имаме троен юбилей – 200 години циркова фамилия, 100 години българска циркова дейност и 20 години цирк „Балкански“.

Фамилно ли е цирковото изкуство?

По принцип до идването на комунизма в Русия и други държави, циркът е бил притежание на големи циркови фамилии. След това – в Русия, Китай, България и пр. се създават така наречените студия, циркови училища, дори и академии.

Има много артисти, завършили в Москва цирково училище, но за съжаление не можаха да направят кариера в България, защото сриването на българския цирк, накара почти 90% от тях да избягат и да изберат друга страна, в която да живеят.

Преди 5 години, аз направих Фондация „Академик Балкански“ с предмет на дейност, да съберем средства и да направим Международна академия за цирково изкуство, по подобие на италианската академия в град Верона. Оттогава досега успях да преброя над 140 затворени училища в България. Сградите им се разграбват от циганите и се унищожават. Писах писмо до тогавашния министър на образованието Меглена Кунева. Срам ме е да кажа какво писмо отговор ми изпратиха. Тогава й казах, че тя е министър на кочина, а хората, които са край нея са гледачи на прасета. И че нито един не трябва да работи в това министерство. Не исках нищо друго, освен една училищна сграда. Само в София са 5 пустеещи. А извън София и около нея са още 20. Исках да ми дадат безвъзмездно сграда и ние със собствени средства ще я ремонтираме. Нужно ни е голямо място, за да можем да построим 3 купола: в единия да могат да се правят цялостни програми; вторият купол е със специален манеж за коне и децата да изучават и практикуват конния жанр; третият купол да бъде с места за представления. До 5 клас децата учат в това училище, а в 6 клас преминават в цирковата академия. В основното училище ще има учители, които ще ги учат по образователната програма. Други педагози ще преподават основни изисквания в цирковото изкуство. В академията профилираме всеки според заложбите и сериозни учители започват да създават артисти и да изработват циркови номера. На един господин от екипа на Меглена Кунева дадох дума, че в моето училище ще има изключителна дисциплина, изключителна продуктивност и учениците ми ще бъдат много добре образовани. Ще претендирам за училище номер 1 в България.

Господинът подцени не само това, което аз искам, но и което мога. Това е въпрос не само на организация, но и да събереш много сериозни преподаватели и най-вече ти самият да работиш. Да не ставаш чиновник.

След Кунева на прием в Руското посолство се срещнах със следващия министър на просветата. Изслуша ме с внимание и ме помоли да напиша предложението си. За съжаление след два дни го смениха.

Отчаян съм и затова спрях да действам. Но това е моята мечта. Да построим стационарен цирк в София и да направим цирковата академия. В тази академия ще намерят приложение и някои стари циркови артисти, които не само ще преподават, но и ще си помогнат на пенсиите. Защото, една наша артистка, която беше център в програмата на най-голямото цирково шоу в света в Германия, работеше на трапец с изключителен номер, днес живее в село Войняговци, Софийско, в мизерна къща и взема 180 лв. пенсия. Това е убийствено. Сърцето ми плаче…

Дългоочакваната демокрация за цирковия артист и за българското цирково изкуство дойде като убиец и унищожи българския цирк.

Колко са сега артистите във Вашия цирк?

В зависимост са от програмата. Имало е години, когато целият персонал е бил над 120 души. Трябваше с много силна програма и технически персонал да гостуваме в Израел. Понеже кризата ни нагази, намалихме максимално техническия персонал и се стараем програмите да бъдат реализирани с по-малко артисти. Т.е. търсим един дует да прави два-три номера. Артистите струват много скъпо. Плащам хонорари на артистите такива, каквито получават в Западна Европа, с разликата, че тук един билет е 15 лв. Там, в обикновените пътуващи циркове билетът е до 60 евро. Когато идва западен цирк като „Дьо Солей“ или Московският цирк – билетите са от 60 до 180 лева. И най-лошото е, че българите ще се избият там да ходят. Горд съм да заявя, че моите програми винаги са били по-силни и от тези двата цирка. Защото те подцениха България. Българските любители на цирковото изкуство са гледали големи програми с големи артисти, т.е. имат изградени критерии.

Кои са най-атрактивните и най-опасните номера на вашите артисти?

Всички акробатични номера са много атрактивни, защото създават голям и бърз ритъм, от което адреналинът на зрителите се повишава. Екстремни номера като „Колелото на смъртта“, „Живият снаряд“ – оръдието, което изстрелва артиста, „Глобусът на смъртта“, „Висока тел“ – на 10-12 метра правят пирамиди, ето, такива номера привличат публиката. За съжаление в България някой глупак забрани животните в цирка, което е пълна глупост. Дивото животно в природата не ползва ветеринарен лекар, нито има кой да се грижи за неговите медикаменти и обезпаразитяване. Храним ги много добре. На хищниците веднъж седмично им се дава по един голям кокал, за да си чистят зъбите. Специално буково дърво им се носи, с което да си острят ноктите. Най-лошото е това, че когато забраниха животните в България, имаше тук живеещи руснаци, които имаха лъвове и тигри и им ги отнеха. И уж ги изпратиха в чужбина, а наскоро ми показаха една американка с пушка в ръка и тигър – убит от нея виси на ченгел на един крак. И това е нашият цирков тигър. Душата ме заболя.

По принцип нито едно животно, взето от цирк или от зоопарк и изкарано в природата не оцелява. След 5-6 месеца умира. Животното в цирка е крайно необходимо. Като дойдат посетителите на касата и питат какви животни имаме, отговаряме им кучета и котки и едно пони.

Сега развъждам камили. Купих преди 10 години три. Оказа се, че са бременни и трите родиха. Днес имам 14 камили. В базата ми имаме пасище и там си живеят. Искам да ги развъждам, да направя стопански обект и да затворя кръга за развъждане на камили. Камилата е това, което е кравата и телето в България. Камилата 100% се рециклира. Една камила може да дава три пъти вълна през годината. Камилската вълна е много ценна. Нейното мляко е много полезно за децата болни от аутизъм и даун. В Холандия това мляко струва 10 евро литъра. След третата година една камила започва да наддава и до петата си година може да стигне до един тон. Ако има специално хранене, може и да го надвиши. От един тон камила излизат 650-700 кг месо. Скелетът и костите се смилат, пекат се в специални пещи и се приготвя костно брашно, което е много сериозна добавка – калций, към фуража за животните. Кожата й е по-хубава от телешкото шавро. Ако станат 30 моите камили имам право да участват в европейски проект. Много сериозно мислим за друг бизнес. Лично на мене ми се струва, че още малко живот има за цирка в България. А да напусна страната не желая, защото тук съм построил всичко, което ми е необходимо. Имаме огромна 60 дка база с халета, работилници, фабрика имаме. Имаме си големи, хубави и удобни къщи на Витоша. В Созопол имаме 1000 кв. м. вила. Какво ни е нужно повече? Циркът да работи и да бъде посещаван.

В колко държави сте гостували, г-н Балкански?

В 36 държави. Работил съм в около 60 цирка. Със синовете ми владеем говоримо и писмено 5-6 езика. Трябва да се знае, че манежът, сцената не търпят посредствени хора. Самото изкуство ги изхвърля навън.

Започнах работа на 1 април 1950 г. След 15-20 години циркова дейност се бях зарекъл да работя до 1 април 2000 г. Исках да имам половин век циркова дейност. Издържах до 2007 г. Бях 57 години активно на манежа. Всички спечелени пари съм инвестирал в цирка. За 18 години направихме това, което други циркове правят 150 години. Но направихме и нещо, което в друга държава трудно става: Имаме признанието на нейно величество публиката в цирка. Вечерно време като си тръгват хората след представление, всеки от зрителите ме поглежда, кимва ми с глава и ми се усмихва. Това е много голямо богатство.

Имате ли нереализирана мечта?

Да направя стационарния цирк и цирковата академия.

Моята майка почина на 99 години. За 2 месеца не можа да влезе в 100-те. Нейният брат Ренато живя до 105 години. Ако наистина сме дълголетници и аз живея още няколко десетилетия, да се надяваме, че ще дойдат по-добри времена и ще мога да реализирам мечтите си.

През 1949 г., когато се прилага законът на Вълко Червенков за одържавяване на цирковете, събират всички циркове в Стара Загора – от пощата до Алана. Там ставаше панаир, строяха се по 4-5 цирка. Дойде комисия от Министерство на културата и първо описа цирка на Лазар Добрич. След това цирк „Глобус“, старозагорския цирк „Континентал“, още един цирк и накрая – нашия „Европа“. Бях 5-годишно дете, но си спомням много добре. Дойдоха 4-5 човека и казаха, че ще национализират цирка ни и трябва да го опишат. Баща ми каза, че циркът ни е италиански, стана скандал и баща ми, без да му мигне окото, ги наби всичките и ги изхвърли. Веднага пристигна заповед от културното министерство всички циркове да се приберат в София. Прекратява се сезонът и им се забранява да работят. Започнаха да развалят цирковете и да ги товарят на влакови композиции. Докато трае тази процедура, в близката кръчма почерпили баща ми с 2-3 ментички. В това време някой се провикнал, че влакът тръгва, давайте да бягаме, да му се качим. В момента, в който татко се качва на стъпалото, някой го бута, той пада и влакът го нарязва на парчета. Това става на гара Стара Загора. Събират го в една платнена носилка и той казва: “Искам да видя сина си!“ Чичо ми ме заведе при него. Баща ми ме погали и ми каза: “Хайде, сбогом, синко!“ В този момент един железничар пристига и носи за чорапа глезена му с обувката… Направо го убиха.

До 1970 г. редовно ходехме с майка ми на гробището в Стара Загора. През същата година заминахме за САЩ и преди да тръгнем, посетихме гробището. През 1975 г. се връщам и първото нещо е да посетя гроба на татко. Отивам и гледам – издигнати блокове, а гробището го няма. Писах десетки писма до общината, до кого ли не писах, всеки обещава, че ще помогне, но и до ден днешен не мога да открия костите на баща си. Не съм се отказал. Може би, ако Бог е решил, и това ще стане.

Вярващ човек ли сте?

Да! Аз съм католик. В семействата ни не е имало разводи. Фамилията ни беше голяма и всички са многодетни. Даже съветвам малкия ми син, който има три дечица, да направи още две. Децата са богатството на едно семейство.

Вярвам, че ако направи човек добро, Господ ще го види. И затова нашата благотворителна дейност в цирка е много силна. Дядо ми има Кавалерски орден на цар Петър І в Русия. Царят го удостоява с това високо звание заради неговата благотворителност. Пред цирка всеки ден се е варял един голям казан с борш чорба. Точно в 12:30 ч. бедните са пристигали с канчета, за да получат безплатно храна. Дядо ми казваше: “Като съм гладен и раздавам на чуждите се насищам!“ Завещал е на цялата фамилия: “Мислете и за хората, които нямат какво да ядат!“ Откакто сме създали цирка, благотворителността ни е най-важното нещо. Във всеки град болни деца, от домове, сираци и пр. винаги присъстват безплатно в цирка.

За какво е Вашата молитва?

Аз не говоря. Прекръствам се и пращам целувка на Господ. Той знае какво искам. Десетки примери имам, които показват, че Бог ме пази. На 7.07.1977 г. паднах от 11 метра височина и след 27-метров полет, се залепих като марка на парапета в цирка. Повиканата линейка се бави и ме качват в кола, която катастрофира. Прехвърлят ме в друга, която се блъска. Отнасят ме на ръце в Пирогов и макар смазан и начупен – оцелявам, оживявам и след време продължих да играя.

Беше в Турция, в Анталия. Започна страшна буря. Вятърът изтръгваше железните анкери, които държат шапитото за земята, като клечки за зъби. Напразно се опитвахме да ги забием отново. По едно време циркът започна да се накланя, всеки момент ще падне. Целият бях вир вода. Държах някакъв чук. В един момент го хвърлих, обърнах се на изток, прекръстих се и извиках: „Господи, вземи го щом си решил. Твой е”. Броих до три и вятърът спря. Валеше червен дъжд, който боядиса всичко… Беше чудо.

Кои са върховете ви?

Първият ми самостоятелен номер беше акробатика върху тел с дебелина девет милиметра. Започнах да го готвя още като дете. Накрая успешно правих салто през обръч, като се издигах поне на метър и половина над телта. Със съпругата ми Мими дебютирахме на трапец под върха на шапитото. Този номер го сънувах. Така се роди. Трамплинът като цирков реквизит е донесен от моята фамилия в България. Затова бях длъжен да създам акробатична трупа, след като у нас вече имаше тринадесет. В Монте Карло спечелихме „Сребърен клоун”.

Господин Балкански, животът Ви е достоен за многотомно издание. Имате ли намерение да напишете и издадете биографична книга?

В момента пишем книга, която ще бъде готова към края на тази година. След нея ще напиша сам книгата „От талаша до върха, че и по-нагоре“. Ще бъде повече илюстрована, защото днешните хора нямат търпение да четат. В нея ще има няколко глави: „Моето детство“, „Моят живот“, „История на световния цирк“, „История на европейския цирк“, „Моята кариера“. Последната глава ще бъде озаглавена „А имаше някога български цирк“. Ще опиша цирковото изкуство така, както аз го виждам, защото по времето на комунизма имаше указания и директиви от ЦК на БКП, какво и за кого да се пише.

Въпросите постави Росица Ранчева