Над 800 ключодържатели съдържа колекцията на флейтиста Константин Стоянов

Константин Стоянов е роден на 11 април 1945 г. в Бургас. Завършил е Музикално училище в Пловдив – специалност флейта, а по-късно и Музикалната академия в София в класа на проф. Йордан Киндалов. От 1966 г. е оркестрант в Старозагорската опера до пенсионирането си. Той е един от основателите на Музикалното училище в Стара Загора и 17 години преподавател по флейта в него. През 2018 г. се навършват 50 години от началото на събиране на ключодържатели. Половин век по-късно броят им е над 800. Баща е на блестящата преподавателка по пиано в НУМСИ „Христина Морфова“ Милена Александрова.

Господин Стоянов, от кога е колекционерската Ви страст към ключодържатели?

Беше през 1958 година, т.е. точно преди половин век. Като студент в Музикалната академия в София, попаднах в магазин на СБХ (Съюз на българските художници), където имаше щандове за приложно изкуство. Там видят едно изящно чанче – хлопка ключодържател. Хареса ми, купих си го и то стана първият експонат в моята колекция. Когато се завърнах в Стара Загора и се похвалих на приятелите, Геновева Христакиева ми подари втория ключодържател. Третият е медалион на красива млада жена, която нарекох „дамата с камелиите“ по аналогия с Виолета от операта „Травиата“. Така-така, едно след друго започнаха да се събират през годините и стигнаха над 800 броя. Стана ми хоби. Където отида, първата ми работа е да си купя ключодържател. На който приятел или колега заминава на някъде, не се притеснявам да му поръчам да ми купи този малък, често изящен предмет. Всеки съдържа богата информация, която пък ме предизвиква да откривам нови светове и да поддържа любопитството ми.

Как са подредени предметите в таблата, които сте направили?

Не са по тематика, а са наредени така, че да ми харесат по различна форма и дължина. Като си купя някой, но не ме устройва дължината му – удължавам синджирчето. Друго като виси повече – скъсявам верижката. Имам си синджирчета, ключалки, халкички. Спазвам разстоянието между тях – 11 см.

Колко вида са ключодържателите Ви?

Всякакви видове и от цял свят. Повечето от тях аз съм си купувал. Посетил съм 20 държави, а във всяка от тях – поне по два-три града. Ключодържателят с кулите близнаци, които вече бяха съборени, съм си купил от Ню Йорк. Имам от Полша, от Португалия – португалският петел от Лисабон съм си купил, и е много елегантен, от Гърция, Италия, Австрия, Франция, Испания, Русия, Турция, Китай, Белгия, Холандия и Дания и пр.

В колекцията си имам доста ключодържатели с религиозна тематика: Свети Иван Рилски, много видове Света Богородица, кръстове. Сред уникатите е миниатюрна Библия, която се чете с миниатюрната лупичка. Ценен е с образа на папа Йоан Павел ІІ, който съм си купил от Ватикана, катедралата в Лион – Испания.

Има серия с различни функции, освен основното предназначение. Това е пищов, който много силно стреля с капсули. Друг пищов като се натисне на определено място, става и кама. Има такива, които светят, свирят и какво ли още не. Практичните руснаци са направили клещи плюс отвертка. Притежавам няколко десетки запалки и фенерчета, чантички и раници, бикове от Мадрид, дървени чехлички от Холандия. Много ефектната сабя е купена от Стара Загора за… едно левче. Много си харесвам часовника, окачен на патенце и с надпис „любов“.

Моята колежка Лидия, която живее в чужбина, ми подари тематичен ключодържател – изящна флейта. Има и други музикантски – с ключа „сол“, няколко китари, лира…

На отделно табло съм разположил сектор „Бит пазар“ и кич. Имам социалистически пари – начело с „вожда и учителя“ Георги Димитров, но и цяло тесте с долари. Тук съм поставил няколко скелета, като единият от тях държи в ръцете си две бутилки с бренди, различни черепи, притежавам череп на Наполеон, когато е бил малък. Тук съм поставил кец с часовник, има и сандал… Оригинален ключодържател е сърце – прободено със стрела.

Голяма е спортната серия, животинската серия. Групата със зодиите са в две разновидности: едните са метални, другите от кожа. Имам няколко с различни формати сини очи, които са защита срещу уроки. Един от тях е и със „скъпоценни“ камъчета.

Напоследък се правят много добри ключодържатели с българския трибагреник в различни варианти, както и от бележити местности, планини, реки, манастири от България. Цялата работа е да ми хареса експонатът и да е достоен за таблата ми.

Какво удоволствие изпитвате от колекционирането на ключодържатели?

Ключодържателят е преди всичко сувенир, свързан или с мястото, където съм бил, или с приятели и колеги, които са се сетили за мен. Това е ненаписана история и красиви спомени.

Кой ключодържател Ви е най-ценен?

Със снимчици на внучката Дева-Константина.

Не е скъпо хобито Ви, нали?

Не е скъпо, но много ми е скъпо.

Показахте ми няколко екземпляра, за които се произнесохте, че също са Ви много скъпи?

Да, защото са от учениците ми, с които работих доста отдавна. Приключих с преподавателската си дейност с последния клас, в който учи и моята дъщеря Милена.

Как се озовахте в Стара Загора?

След като завърших Музикалното училище в Пловдив, кандидатствах и ме приеха в оркестъра на Старозагорската опера. По същото време ме приеха редовно да следвам в Консерваторията. Тогава ме повика маестро Димитър Димитров, който беше по това време директор и главен художествен ръководител на Старозагорската опера и ми каза: “Сега хубаво ще се разхождаш из софийските улици, но като завършиш, може да нямаме нужда от флейтист. Затова помисли си добре, дали не трябва да преминеш на задочно обучение. Освен това ти давам самостоятелна квартира и ти повишавам заплата от 110 на 130 лв.“ Прехвърлих се задочно. Щастлив съм от работата си. Успях да се осъществя. Работих това, което исках и обичах. Успях много неща да постигна. Направихме с моята съпруга Дева хубаво семейство. Имаме прекрасна дъщеря – Миленка. Тя пък ни дари с още по-прекрасна внучка Дева-Константина. Имам си любимо хоби. Какво повече му трябва на човек!

Вие сте живата история на Държавна опера – Стара Загора.

47 години с радост отдадох на оперната и на симфоничната музика. В началото диригенти бяха Димитър Димитров и Веселин Ненов. Свирил съм и с Ромео Райчев, и с Руслан Райчев, и Марин Големинов е дирижирал „Нестинарката“. С Панчо Владигеров съм работил. Той беше невероятно добър и чист човек… Такива интересни истории ми е разказвал. Михаил Попов беше ученик на Константин Илиев, от срещата с когото ми поникнаха крила. Свирихме симфоничен концерт, който беше дипломна работа на Михаил Попов. Константин Илиев присъства на концерта. В паузата дойде при мен и ми рече: “Момче, ти ли свириш първа флейта? Браво! Продължавай все така! Браво!“ И като те похвали толкова голям музикант ставаш окрилен и със самочувствие. Други диригенти също са оказали влияние за израстването ми. По летните турнета в чужбина съм се срещал с много диригенти, пък и в операта. Навремето имаше много гостуващи диригенти…

За 47 години съм свирил не само в стотици опери, но и в различни постановки, с различни диригенти. Отделно от това са концертите. Според мен при изпълнение на концертните програми ми е по-интересно, защото аз съм солистът. От моята изява зависи какво ще се получи.

В оперния спектакъл свиренето е много по-сложно. Редица музиканти от симфонични оркестри, като дойдат в операта се затрудняват, защото тук на 3, на 5 такта се сменят размери. Може да си изключителен музикант, но трябва да си свирил в оперен оркестър, за да си част от постановката.

Специално флейтата има чудесни задачи. Една „Кармен“ например, все едно е писана за флейта и оркестър. От оперния репертоар най-много ме удовлетворява Пучини. Обожавам „Бохеми“ и „Тоска“, „Мадам Бътерфлай“ и т.н. С удоволствие свиря грандиозния Джузепе Верди.

Кои бяха предпочитаните от Вас диригенти?

Моите“ диригенти са тези, които не се правят на голямата работа. Т.е. аз зная всичко, вие оркестрантите – нямате думата. Пълно е с такива. Предпочитам този, който може така да ме вдъхнови и да ме привлече в магията да правим високо изкуство. Тогава му отдавам всичко, което притежавам. Иначе, като вземе да командори, аз си изсвирвам нотите и толкова. Такъв човек беше маестро Димитров. Той беше човекът, който в детайли познаваше Пучини. Досега не съм свирил с друг, който всяка нота знаеше и си я търсеше, и си я искаше да бъде изсвирена. От време на време като се изнерви сме имали доста пререкания. Аз също бях експанзивен. Като ме обиди, аз също му отговарях и обтягахме отношенията. После, вместо извинение, идваше да ме гали по главата… Като го хванеше емоцията – променяше темпата, но наистина беше голям музикант. Маестро Веселин Ненов също много се стараеше. Каквото е правил на репетиции, си го изискваше и на спектакъла. Руслан Райчев – много интелигентен и голям човек. Ако някой кажеше лоша дума за оркестъра, той веднага го парираше: “Оркестърът е на ниво, аз отговарям за него!“ Харесва ми Красимир Къшев. Много добър музикант е, но не успя да се реализира в операта максимално. Зная го от дете. Свирили сме заедно в различни музикални състави. Преди няколко дни, на концерта на Музикалното училище, който той дирижира, специално го поздравих.

От най-новите диригенти харесвам много Деян Чобанов, който ми е племенник. С майка му сме първи братовчеди. Моята майка и неговата баба са сестри. Той е много добър музикант, много добър пианист и си намери мястото в Пловдивската опера. Повече от Деян обаче харесвам Найден Тодоров. Той работи много емоционално и много бързо.

Какъв инструмент е флейтата?

Според мен, това е чудесен инструмент. Много красиво звучи. Освен това е благодарен. Така е конструиран, че техниката се постига сравнително лесно. 17 години бях преподавател по флейта в Музикалното училище и съм много горд с учениците си: Виниана Хаджиангелова, Мария Митева, Николета, Иван Боруджиев, Мартин, Милен… Светла Фратева се реализира в САЩ, Снежана Чернева – много добра флейтистка, свири в Германия, Елза е в Италия… С изключение на двама-трима, другите са по света.

Кое е най-важно за един флейтист?

Не само за флейтиста, а за музиканта, и това съм вменявал на учениците си, най-важно е да обичат музиката, да се стараят да я разбират. Всичко останало е според физиологичните дадености, упорития труд и постоянство.

Според Вас какво е сегашното състояние на Старозагорската опера и като репертоар, и като художествени постижения?

Репертоарът се търкаля от години. Тук-там нещо ново, което не знаеш дали е добро. Правят се много експерименти в търсене на най-добрите резултати, което е похвално. Но най-много експерименти правеше маестро Димитров. Какви ли не чудеса сме свирили. За „Кола Брюнон“ композиторът Кабалевски беше тук. „Завръщане към началото“ беше много социалистическа опера. Правихме „Добрият човек от Сечуан“ на Пиронков… Всички оперети и детски постановки от „Тошко Африкански“ и „Патиланци“ сме реализирали…

Смело мога да кажа, че през последните две-три години, нашата опера е във възход. И това ме радва.

Кое е любимото Ви произведение?

Недовършената симфония на Шуберт, защото там ме похвали Константин Илиев. Казах вече Пучини. Камерна музика съм свирил. Бях в Биг-бенда на Стара Загора, в „Траяна“ с маестро Кирил Тодоров. Много добър музикант и композитор. Беше концерт майстор на операта. Господ е създал цигулката заради него. На някаква репетиция, някакъв режисьор започна да крещи… Кирил му казва: “Полекичка, моля, ние работим!“ Онзи продължи да се ежи. Кирил стана, взе си цигулката, излезе и повече не се върна в оркестъра.

Тенко Стоянов беше преди мен флейтист в оркестъра и ми даде възможност да навляза в репертоара. „Ето ти нотите, ми каза, свири първа, втора, трета, която искаш флейта. Аз ще ти помагам!“ Докато флейтистът преди него – бай Владо, всички ноти на първа флейта си държеше вкъщи.

Споделяте, че сте удовлетворен и напълно реализиран. Защо?

Много е важно човек като седне да си гледа колекцията да си каже, че всичко в живота му се е подредило както трябва и по ноти. И със семейството ми е така, и светът обиколих чрез операта. Имал съм много предложения за работа в София и в чужбина. Останах си в Стара Загора и не съжалявам. Имам прекрасна дъщеря, която се реализира много добре като педагог по пиано.

Съпругата ми Дева е живата история на балета на операта, на който беше корепетитор дълги години. Работила е с Маргарита Арнаудова, с Чибукяни… В операта се запознахме, сприятелихме се на екскурзия до Скопие, седнахме на една седалка и 48 години не сме се разделяли. Добра и разбрана жена е и ме търпи.

Как се живее в оркестрината, в коша, години наред?

Е, качваме се и на сцена! Но когато сме в коша, личната ми лекарка казва: “Косьо, не те виждам, но знам кога ти свириш!“ Това ми стига. Много е важно да усетиш колегите си. Не се притеснявам да кажа, че съм успял да ги организирам. Флейтата е водач на духачите. И като засвиря, когато ми е кеф и колегите около мен започват също да надграждат музиката и да изпитваме удовлетворение. Много добри приятели сме със Савата, Федята, Иван обоиста, Митко… Имам написани няколко шаржа за духачите:

Като засвирят духачите,

ще се наложи да плачете!

Свирят “piano” духачите,

вие – тихичко плачете.

Свирят ли „forte” духачите,

можете силно да плачете!

Играта продължава.

Росица Ранчева