В очакване на Коледа – из „Ранни спомени“ на старозагореца Андрей Тошев

За подготовката, настроението, празничния дух и забавленията през зимата разказва старозагорецът Андрей Тошев в своите „Ранни спомени (1873-1879)”. Откъсът от книгата ни връща към онези патриархални зимни вечери край огнището, с аромата на вкусна гозба, изяждана с апетит на ниската кръгла софра. В съзнанието на автора изплуват преживявания от детството, прекарано в Стара Загора, свързани с училището и  игрите, с ледената пързалка, с трепетното очакване на Бъдни вечер и Коледа, с пукането на дряновите пъпки в огнището за здраве и късмет. Заедно с бъдника и суровакането той помни вкусът на забравените днес лакомства – шарасуджук и ирмичена халва. А след празничните емоции и събраните дарове светът отново влиза в делничното русло. До следващата Коледа.

„С изтичането на последните есенни дни се почваха приготовленията за посрещане на зимата: прозорците се излепяха с хартия, защото проветряването ставаше само през комина или кюмбето; постилаха се рогозки и черги; изваждаха се от сандъка по-дебелите дрехи — с една дума, всичко се стягаше да посрещне първите студени дъждове, а след това — и бялата снежна покривка. Зимните дни променяха образа на нашия живот. Сега всичко се съсредоточаваше в стаите, най-вече около огнището. Делничен ден, рано, ние отивахме на училище и, макар то да не бе далеч от дома ни, носехме си, заедно с книжките и черната плоча с привързаната към нея бърсалка от  къщи и нужната храна за о б е д: порезница домашен хляб, малко петмез или мед в малки тенекиени бакърчета, парче сланина, пестил, бучка сирене и пр. Между предиобедните и послеобедните часове всички насядахме — едни на пода други по чиновете — и започвахме да ядем при невъобразим шум. Това беше и почивка и развлечение. От училището се прибирахме направо дома и, след като си научавахме уроците и решавахме задачите за другия ден, нареждахме се около огнището, предвкусвайки гозбата, която къркаше в бакърената тенджера, чийто капак от време на време баба ни повдигаше, за да опита с дървената лъжица, наближава ли да се снеме тя от огъня. Слагаше се вече и ниската кръгла софра, всички си измиваха ръцете, бащите ни допиваха последната чашка ракия, и сядахме да вечеряме. Сегиз-тогиз, вместо готвено, ядяхме печени пържоли или наденици на скара, за които душата си давахме. В такъв случай и шулето с вино по-често се изпразваше и отново се пълнеше направо от бъчвата в зимника. След вечеря бащите ни прекарваха в разговори по работите си или по други някои въпроси, а майките ни нещо плетоха, шиеха или предяха, приказвайки си тихо, за да не бъркат на разговорите на мъжете.

…Друг път отивахме след вечеря на гости у някои роднини или съседи в махалата. За туй използвахме тъй наречените комшулуци, чрез които се съобщаваха помежду си дворовете. Ако ли пък такива нямаше, повикахме пазвантина да ни придружи по улицата, като сам той или някой от по-възрастните носеше големия фенер. Но нека тутакси добавя, че тогавашните вечеринки не се отличаваха с кой знае каква разточителност. Разкошът бе непознат. В средата на гостната грееше висок лъснат бакърен или пиринчен мангал, а наоколо, върху постланите с янове миндерлици, насядаха гостите, всички с изути вън обуща, на  пода винаги имаше постлана хубава шарена черга, на алафрангата, от двете страни на огледалото бяха поставени сребърни или пиринчени свещници до тях наредени изкуствени цветя, обикновен от спаньолска вълна. В ъглите на миндерлиците пък имаше фъкани възглавнички — все домакински  ръкоделия. Стаята се осветяваше от висяща газена лампа, която в по-имотните къщи бе замествана вече газеничето, останало да мъждее само пред огнището. Подир обичайното кафе се поднася и вино, а за мезе — пастърма, луканки, орехи, бадем стафиди, смокини, фурми, леблебии, неизменните шарасуджуци и пр. Корите от ябълките се хвърляха в мангала за миризма. По-нататък на жените и на дечурлигата се приготовляваше ирмичена халва — едно от най-големите лакомства на времето. Не липсваха понякога и курабиите или баклавата. Тогава вече блаженството, най-вече на малките, достигаше своя връх. Когато броят на винените чаши нарастеше, най-гласовитата от жените запяваше песните, особено любими от които бяха:

„От сън сладък кой ме буди“, „Ясна, светла месечинко“, „Есен ми дойде, сланата падна“, „В село сгледници дойдоха“, „Отдолу идат сеймени”, „Пушка пукна, леле, ах,  пушка пукна, пиле Стано“ и др.

Случеше ли се пък подир вечеря родителите ми да излязат без нас, тогава баба ни Мария ни събираше около огнището, мене и живущите в същия ни двор братовчеди и ни разказваше разни приказки: за царската дъщеря, за златната рибка, за злата мащеха, за дядо Трак и змея и пр.; същевременно ни пукаше пуканки и ни печеше кестени, докато задремехме наред с задрямалия край огъня котарак.

Когато при по-голям студ замръзнеше съвсем водата по доста стръмната ни улица, ние оглаждахме леда и си правехме дълга пързалка. Кънките не бяха още известни, та ги заместваха подкованите ни плитки обуща или черни и червени катъри. Хванати по двама, по трима за ръце, ние се спущахме тъй от единия край на пързалката до другия, за да се изкачим запъхтени обратно и пак да летим на долу. По-възрастните умееха да се пързалят и клекнали — на чекмеджата, с което будеха у по-малките си другарчета и удивление, и стремеж за подражание. Често някои се връщаха дома плачешком с пукнати глави или с изподраскани до кръв ръце. Но всичко туй скоро се забравяше, и зимният спорт продължаваше. Навалеше ли дебелият сняг, тогава правехме разни фигури, наподобяващи човек или животно. И тук, разбира се, се проявяваха някои от по-възрастните, чиито по-малки другари им завиждаха. Омръзнеше ли ни и тая забава, измръзнеха ли ни много ръцете и ушите, прибирахме се вкъщи, за да ловим от там  врабци. За целта сипвахме на двора близо до прозореца просо или трохи, а местото покривахме с корито, което от една страна подпирахме с къса пръчка, тъй, че врабчетата да могат да влизат  под него да кълват. Самата пръчка се връзваше с канап, другия край на който се провираше през дупка, направена в  рамката на прозореца. Щом забележехме врабчета под  коритото, дръпвахме канапа и живи ги залавяхме, ако не успееха,разбира се, да хвръкнат, което най-често се случваше. Врабчетата ловихме и с фак — един вид приготвен капан.

Наближаваше Коледа, а с туй наставаха още по-големи радости за всички ни, толкова повече, че училищния ни отпуск в случая не малък — около петнадесетина дни. Сега ще ни купят нови обуща, или ще ни ушият нови дрехи, ако не се поправеха старите…

Най-сетне ето и тъй дълго очаквания Бъдни вечер. Още през деня слугата ни Стефан  приготвя големия дъбов пън и дряновите пръчки, докато баба ни — „свекърва-ангел“, както я наричаше стрина Тошевица — разпореждаше коя от снахите какво да приготви: питка, нашарена с  просфорника, представляващ кръст, постни сарми от зеле, орехи, ошав, петмез, постна баница  др. Приготвяше се същевременно и всичко за отговелки, Стъмнеше ли се, Стефан внасяше дъбовия пън и го слагаше върху разгорялото се огнище. Тъй огънят трябваше да се поддържа, по обичая, цяла нощ — да не угасне. Слагаше се софрата, поставяше се в средата й опечената без квас питка със забучена в нея запалена восъчна свещ, а около самата питка се нареждаше приготвеното за ядене. Тогава и ядене и дрянови пъпки се прекадяваха с  тамян пак от баба, като се

четеше и установената за случая молитва. Едва след туй сядахме около софрата. Подир вечеря се разполагахме край огнището, в което хвърляхме дряновите пъпки да се пукат за здраве и за късмет.

Тоя ден обикновено си лягахме рано. Защото в тъмни зори ставахме за черква. Тук с благоговение, големи и малки, слушахме: „Рождество твое Христе Боже наш, возсия мирови свет разума и пр.“

След божествената служба която всякога масово се посещаваше, между познатите се разменяха честитки по случай Рождество Христово, и всички се разотиваха. Ония, които нямаха заклано прасе дома си, се отбиваха да си купят от настанилите се във външния черковен двор продавачи на свинско месо, бахур и наденици, чиято продан  навън не се позволяваше от турците. Вкъщи се връщахме призори и бързахме да се наредим пак около софрата, сега вече за отговяване, тъй като през целите пости не се блажеше. Свинските пържоли само се пренасяха от скарата на софрата, като в същото време намаляваше все повече и бахура. Наред с туй се слагаше и фитката с кисело зеле или с бадеми, а накрая — витата сладка баница, която ние малките очаквахме с неизразимо нетърпение. После си лягахме всички отново и по изключение ставахме него ден доста късно.

В продължение на трите коледни дни бяхме все в празнично настроение. Заран ходехме на черква, а на обед и вечер, докато имаше от прасето, скарата не излизаше от огъня. Почетно място на софрата винаги заемаше традиционния бахур. Не липсваха и зимните сочни круши, които баба Мария скътваше наесен в плява. След послеобедната почивка, докато баба ни продължаваше да дреме, майките ни попрочитаха някоя книга, като: „Беатриче Ченчи“, „Млада „Сибирянка“, „Индийска хижа“, Цветното панерче“, „Райна Княгиня“, „Геновева“, Смешен календар“ от П. Р. Славейков и др., а бащите ни — „Зорница“ и Любен Каравеловите вестници: „Свобода“, „Независимост”, „Знание“ и Ботевия „Знаме“. Баща ми не пропускаше да си достави и някой брой от „Неологс“ и „Имера“, от които превеждаше по интересните новини на братята си и на дошлите дома роднини. Идваха през тия дни на гости и някои от турските първенци. Те седяха с подвити крака на миндера в гостната стая и, след обичайните теманета и поздравления, им се поднасяше кафе в сребърни зарфове. На някои се поднасяха и чибуци, а на други — кутията с рязан тютюн, да си вият цигари, както и въгленче от лъснатия бакърен мангал. Но най-драгите ни гости бяха учителите и членовете на училищното настоятелство, на което през 1874 г. баща ми бе председател. Ако някои от учителите дойдеха след вечеря, край разпалените разговори по разни народни въпроси, се пееха и широко разпространените по онова време родолюбиви песни.

Не минали още Коледните празници, ето ти и Нова година. Пак приготовления, пак требене, както казваше баба ми. Стаите отново се почистваха, янове, черги възглавници се изтупваха. Ако прасето бе изядено по  Коледа купуваше се от черковния двор друго по-малко, заколваше се пак някоя угоена фитка, а за малките се приготвяха и суровакниците, които слугата Стефан умееше тъй хубаво да украсява със своята остра чекийка. В това време обикновено баба ни точеше баница, между корите на която се поставяха наречените  за късмет и здраве дрянови пъпки и парата. След  вечерня, на която всички трябваше да присъстваме, отивахме за малко у другата баба Мария Ходжова да й целунем ръка, и оттам право пак у дома, дето ни очакваше сложената вече от Иванка трапеза. Баба ни нарязваше баницата и всякой вземаше по един резен да си види късмета. Най-късметлията биваше оня, комуто се падаше парата. Възрастните оставаха след вечерята да си побрътвят край огнището, а аз и братовчедите ми бързахме да си легнем, защото рано на утрото ни събуждаха да суровакаме. Самите сурвакници, заедно с новите ни дрехи, се поставяха близо до леглото ни. Пукнеше ли зора, ние наскачвахме, измивахме се, прекръствахме се както винаги, и, додето още бащите и майките ни лежаха, почвахме да ги шибаме със:

„Сурова, сурова година

Весела, весела година,

Голям клас на нива,

Червена ябълка в градина,

Жълт мамул на леса,

Голям грозд на лоза,

Живо, здраво до година

До година, до амина!“

Не успели още да приберем дадените от родителите ни пари в нарочно за целта ушитите кесийки, вкъщи пристигаха нашите другарчета от  махалата, които със същата ревност започваха суровакането и като нас, усмихнати до уши, бързаха да приберат раздадените им петачета и други дарове, главно — ошав и орехи. И това беше почти през целия ден.

Придружени от слугата ние спохождахме най-напред роднините, а после  някои от близките съседи, докато кесийките ни се напълваха с петачета и бели грошчета. У нас празникът бе дваж по-голям, защото на този ден празнуваше и чичо ни Васил. По случая се ядеше и ирмичена халва, и често пъти и баклава или курабии — лакомства, които заместваха в по-състоятелните семейства днешните пасти, торти и други тем подобни сладки.

Тъй изпращахме Новата година в очакване на не по-малко светлите празници Богоявление и Ивановден, които особено много се тачеха.

Минеха ли и тия празници, животът отново вземаше своя делничен вид.”

 Андрей Славов Тошев (1867-1944) е български учен, академик, дипломат и политик, министър-председател на България.

Роден е през 1867 година в Стара Загора в семейството на Слави Тошев и Анастасия Ходжева. Учи в Одрин, завършва естествени науки в Женева и в Брюкселския свободен университет (1891). Женен за Екатерина Божкова от Велес.

Учителства в Солунската българска мъжка гимназия, в Стара Загора, във Варна и във Военното училище в София. През 1900 г. става действителен член на Българското книжовно дружество.

От 1903 до 1905 г. е български търговски агент в Битоля. Последователно е български официален представител в Черна гора (1905 – 1906), Гърция (1906 – 1908), Сърбия (1908-[1913), Османската империя (1913 – 1914), Швейцария (1915 – 1916), Австро-Унгария (1917 – 1918) и Австрия (1918 – 1920).

Министър-председател на Царство България в 53-то правителство (1935).

Материал на Ваня Донева, историк