Корабът с алените платна

Един прекрасен кораб се носи във времето. Корабът на ,,Капитана”!

Той стои на рейд  през лятото на пристанището в  Китен и  качва на борда си обичащите морето, за да ги отведе за мъничко в света на приказките, сънищата, фантазиите и мечтите. Корабът ,,Света Мария”.

От първата ми среща с този кораб и с Капитана минаха години. Много… За всички негови приятели, за всички, които го познават, за гостите на кораба и за туристите той винаги е бил единствено и само Капитана. Какво трябва да излъчваш, какво  трябва да внушаваш, какво да изпращаш като послание,  за да останеш в мислите, в думите и  в спомените на хората като Капитана.

Нищо около тази лодка не е случайно. Нито времето на нейното създаване, нито името й – ,,Света Мария”, името на Божията майка, нито човекът в нея – Капитана,  посветил живота си на това, без да го осъзнава, да я превърне  в неподражаем  храм на любовта. Нищо случайно не става под звездите.

,,Здравейте, пирати!”

Преди два дни го чух за втори път.

Първият беше преди около две години от малко момиченце на около пет годинки, държащо в ръчичките си връвчицата на  розово делфинче-балонче, пълно с хелий. Малката фея беше също в розово, а радостта в очите й, погледът й, ентусиазмът от срещата и звънливото й  гласче още са пред очите ми. Тя беше убедена , че най-после е успяла да хване постоянно отсъстващите от пристанището пирати и най-после да си  поговори с тях.

– Вие до къде пътувате ?

– Ти кой пират си?

– Деца отвличате ли?

Малкото прекрасно момиченце беше като излязло от приказките и ни превръщаше всички около нея  в  герои на нейната прекрасна, наяве преживявана приказка.

– Аз съм Червеният пират! – отговори й Капитана. – Но ние деца не отвличаме, прибираме само лошите.

– Тя всеки ден ви гледа от плажа и все ме пита кога ще се видим  с пиратите – обяснява баща й.

Преди два дни зад гърба ми прозвуча отново поздрава:

– Здравейте, пирати!

Този път от таткото  на едно по-голямо и на едно по-малко момченце в  детска количка, бутана от  лъчезарна, усмихната мама.

– Ами имате пиратско знаме, значи сте пирати!

Аха, значи не само отдалеч личи, че тук пребивават пирати.

Онези, които прекрачват перилата на кораба нямат представа къде влизат…

Те влизат  в  истински храм. В един свят на човечност, загриженост, внимание, отдаденост, любов. Понякога от всичко това те дели само една крачка. Колко е лесно и  колко е просто да пристъпиш. С отворено сърце, с очи, които виждат, с душа, която чува!

Кой е Капитана – Добри Димитров?

Потомствен майстор на хладни оръжия, обучаван в специалните части на военноморските сили на България навремето, днес този човек е избрал за свое оръжие силата на Любовта. И днес изпод ръцете му излизат уникални, ръчно изработени ножове от най-добрата стомана, украсени с орнаменти, говорещи много на посветените и просто ,,интересни” на ония, които не четат тази ,,азбука”. През зимата, когато корабът почива, скрит от бурите  в спокойствието на Варненското езеро, Капитан Добри Димитров  дава живот на оръжия, каквито няма как да срещнете другаде.

 

 

„За тебе пътят е отворен“ – тръпки ме побиват от един от неговите разкази.!

,,Беше зима, с двама мои познати бяхме в южна България за да купя котва за кораба от една изоставена в язовир и свалена от употреба яхта. На връщане някъде по пътя в снега ни вдигна ръка старец с малко русо момиченце, държащо го за ръка, които незнайно защо бяха на пътя в този вятър и студ. Старецът се оказа турски ходжа, когото след известно време свалихме заедно с момиченцето там, където той пожела. Бях се обърнал към колата, вече сбогувал  се с тях, когато усетих ръката на стареца на гърба си. През дебелите дрехи ръката му пареше. И чух думите: – За тебе пътят е отворен!

Не знаех още какво означават тези думи и за какво ми ги каза старецът.

Единият от спътниците ми в колата подхвърли:

– Защо ги качваш тия?

– А ти какво искаш, да ги оставя в снега ли?

На прохода през планината за Варна нещата станаха сериозни. Проходът беше затворен. Снегът и вятърът трупаха преспи. Беше немислимо да се пътува. На едно място полицаи спираха и връщаха колите. На моите думи, че вечерта трябва да съм във Варна не обърнаха никакво внимание. Аз обаче настоявах на своето и те решиха, че ще ме оставят най-накрая да си чупя главата, въпреки, че в началото бяха категорични, че няма да ме пуснат да продължа. Подминах ги и това, което се случи по пътя просто не е за вярване – никаква видимост, сняг, вятър, виелица, студ, закъсали коли… Колата обаче бавно и полека вървеше, никъде не спря и вечерта в 22:00 часа се появих на празненството, на което изобщо не ме чакаха.

– Ти какво правиш тука, нали щеше да ходиш за котвата?

– Ходих и я докарах.

– Глупости, целия ден говорят, че пътят е затворен заради снегове и буря, ти си я докарал.

Тогава си спомних думите на стареца…”

А пък аз  си спомних за един откъс от детството на Петър Дънов: Една вечер на вратата на къщата им късно се почукало. Бащата на Учителя, уважаван свещеник  в селото и  в околията, отворил вратата. На вратата стоял просяк, който му поискал 10 лева.

– Аман от тези просяци! – изрекъл той и затворил вратата.

След малко малкият Петър проговорил:

– Знаеш ли кой беше този? Предрешеният Христос. Ти имаше тези пари, защо не му ги даде?

Баща му се затичал към вратата, но в тъмнината вече нямало никого.

– Той си тръгна – рекъл малкият Дънов. Беше дошъл да провери ти какво си готов да направиш.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Светът на Капитана е вселена. Вселена от внимание, сърдечност, загриженост, отдаденост, любов. Всичко онова, до което се докосва той излъчва очарованието и топлината на получена и  дадена  любов. От любов е сътворен всеки един детайл от живота му, с любов е подпечатан всеки един негов жест, от любовта в ръцете му е родена всяка една дърворезба  и  всеки един детайл от ,,приказната лодка”. Започната по времето на Тодор Живков, когато все още нямаш правото да притежаваш яхта по-дълга от 12 метра. Никой обаче не може да ти попречи да притежаваш,  по което си искаш  време, мечтите си. Сглобена първо в представите,  а после и наяве до всеки един детайл, до всяка гайка, всеки възел, всяка койка,  всяка мачта  единствено и само от ръцете на този ,,много голям” човек. Когато мечтаеш и когато вярваш  в мечтите си, никой и нищо не могат да ти попречат. Това, което ме е карало винаги да наведа глава пред този човек, пред този мой ,,истински неземен” приятел е било силата на вярата му. Силата на вярата му  в онова,  в което вярва. Оказва се, че никак не е нужно да си представяш или да си обясняваш как ще стане онова,  в което вярваш. Онова, което ти трябва е просто да вярваш! И да вървиш напред. Тодор Живков пада, а с неговото време падат и забраните за притежание на лодки над 12 метра дължина. Много преди тях са отишли в небитието и многобройните опити на тогавашната власт да пречат, да забраняват, да го преследват, да го лишат от работа и от приходи, защото той не играе по гайдата им. Колко от нас биха се осмелили да мечтаят и да започнат нещо, което не се приема и не се връзва  днес с представите на обществото ни.

Синът ни не ядеше риба, да не говорим за копър, магданоз и лук. Лук и до днес не можем да ядем. С изключение, разбира  се, на само едно място – на  лодката на Капитана. Там всичко става друго. Не на приказки – наяве. И той не е единственият, който го забелязва с изненада. Бил съм свидетел на многобройни възклицания: ,,Ама как може да е вкусна толкова една скумрия?”. А салатата?

Понякога има, понякога няма обяснение. А ние сме го чували много пъти. И  го знаем наизуст. Дори Радо си е записал на листче думичките, които превръщат даже храната, която той още продължава  да  не яде, в нещо толкова невероятно вкусно. А се оказва, че  всичко има обяснение.  Просто всичко онова, което правиш трябва да става с любов!

Ръцете, които са готови да вложат любов във всичко онова, което правят, просто винаги раждат чудеса!

Много пъти съм го гледал, стоящ до него в малката каюта, как прави салатата  със здравите си жилави ръце, с босилек, отглеждан от него на лодката в саксия, с  внимание и с любов,  как я благославя и как я нарича така, сякаш извършва ритуал. А това е истински ритуал! Ритуалът на подареното внимание и на подарената  любов. Любов към хората. Само ритуал, дошъл от душата и изпълнен със сърцето може да превърне  неговата салата  и  неговата риба в най-вкусната храна на света. Колко от нас осъзнават, че думите носят енергия?! Че това, което казваш става. Че това, което викаш идва!

Колко правдоподобно и колко вдъхновяващо звучат от неговите уста думите, че любовта е най-могъщото оръжие, след всичко онова, което е преживял. След като е опитал от всичко в живота си – и  разрушителната сила  на възмездието и мощта и благодатта на прошката.

Имаш усещането, че този човек те прегръща, че те покрива с някакъв невидим плащ, изтъкан от загриженост, внимание и любов. Имаш усещането, че червените платна на лодката му с кръста на Спасителя на тях, са  разперени криле, които  бдят  над тебе.

Нощите на кораба, прекарани под светлината на лампата, пред пълните купи с вълшебната салата, с най-вкусната риба  на света  и омайната ,,билкова ракия на траките” се превръщат в  безкрайни разговори за миналото величие на България, за Аспарух, за Тервел, Омуртаг,  героите на Дойран, за днешната реалност,  за вярата в  Божията любов и за  Светлината, която един ден просто ще се спусне над този народ.

Колко ,,дълбокоскрити” истини съм научил от него. Като например тази, че думичките ,,чао” и ,,мерси” не са български. И колко смисъл и какво послание има в българските думички – ,,до-виждане” и ,,благо-даря”. Само че, колко от нас искат да са българи?

На една приятелска среща преди дни на моето ,, довиждане” към малко момиченце майка му, добра позната на жена ми, изрече:

– По-лежерно, моето момиче, кажи ,,чао” ?

Точно заради тази наша лежерност към всичко днес не знаем какви сме. Българи ли сме, италианци ли, французи ли или да не казвам какви…

Разказите за пътешествия, когато са те застигали бури с вълни колкото осеметажен блок, когато моряците са се скрили в каютите, за да не гледат това, което става навън, сякаш така ще избягат от съдбата, за лова на акули с месеци в морето в студ и мраз , за борбата да спасиш  колегите  с  отказал мотор в бурята, за безкрайните залези в морето и безкрайните изгреви, се запечатват в съзнанието ти по-силно отколкото би било, ако си ги гледал на филмова лента. Колко спокойно изглежда всичко, когато корабът е на вахта в пристанището. Но морето не е далеч. От него те делят някакви си двеста метра.

А колко различен може да бъде светът след само някакви си двеста метра.

Хемингуей беше написал: Всичко далеч от морето е дълбока провинция.

Представям си колко щастливи са онези млади хора сключили граждански брак на лодката му, на ,,Света Мария”,  благословени от любовта, вниманието и обгрижеността на този човек, на този  истински посланик на Любовта.

Един прекрасен кораб се носи във времето.

Той няма да спре да пътува  –  в мечтите ни, в сънищата, в спомените, в бъдещето!

Колко ,,истинска нужда” от един ,,истински капитан” има всеки един от нас в живота си. Поне докато стигне ,,обетованата земя”, когато сам би могъл да подаде ръка на приятел. И колко нереално и хубаво е, когато този ,,истински капитан” е до тебе.

Един прекрасен кораб се носи в морето на времето! Той няма да спре да пътува. Корабът с платната на Любовта.

Корабът на ,,Капитана”!

Автор: Христо Рашев